2
724

Пожарът

TDimova

Наскоро участвах в телевизионно предаване, чиято темата беше пожарът в партийния дом през горещото лято на 1990 година. Четох и размишлявах много за 1990 година и затова искам да изложа мислите си по тази все още гореща тема. Защото тя продължава да е гореща двайсет и шест години след пожара, защото пожарът все още не е потушен, все още тлее, неговите искри все още подпалват други пожари, неговият дим все още ни остават без въздух. Нямам предвид само подпалването на тютюневите складове в Пловдив. Искрите на пожара през август 1990 година и задушливият му мирис все още се усещат във всичко уродливо, което се случва в нашето общество. Защото пожарът не беше угасен, а потулен. Следствието се проведе формално, беше приключено „по давност”, без да се разкрият подпалвачите. Оттогава насам този метод се превърна в обичайна практика. Обичайно е у нас виновниците за различни злодеяния да остават неразкрити и ненаказани. Остават неразкрити, дори когато са известни на всички. Точно както в случая с партийния дом.

През онова лято по ларгото около партийния дом беше разположен „градът на истината”. Там на мирен протест в стотици палатки се бяха събрали хиляди хора, които настояваха на лъжата да бъде сложен край и обществото да продължи напред с истината. Само истината може да ни направи свободни – имаше плакат, изписан с евангелската истина. На следващата сутрин след пожара „градът на истината” беше разгонен и разрушен от милиционерски части. Институциите на държавата не успяха да стигнат до истината за пожара, но успяха за минути да се справят с тези, които настояваха за истината. Много дълбок символ. Ако днес обществото ни не е устроено по законите на истината, причината се корени там. Ако ние не живеем по законите на истината, причината трябва да търсим там.

Двайсет и шест години изминаха от лятото на 90-а година, когато беше подпален бившият партиен дом. Тогава още не беше бивш. Сградата все още беше цитадела на партията, която съвсем до скоро се изписваше с главна буква и беше права дори когато съгреши.

Някои го наричат „пожарът на века”. Спомням си шока, който изпитах, когато в късната вечер на 26 август гледах кадрите на горящата сграда. Имам чувството, че предаваха пожара на живо, едно от онези странни състояния, когато не си сигурен дали кадрите, които виждаш, са от реалността или от някой филм. Защото много по-реално човек би могъл да си представи, че е пламнал собствения му дом, отколкото, че е опожарен партийният дом. Тогава и партиен дом се изписваше с главна буква. Нямаше по-неподпалваема сграда от този „дом”. Това беше сграда-бастион, символ на устойчивостта и могъществото на партията, която от там управляваше държавата. Този „дом” беше нещо повече от дом, беше цитадела на тоталитарния урод, който олицетворяваше.

Днес по същия начин ми изглеждат нереални кадрите, в които самолетите се разбиват в кулите близнаци на 11 септември 2001 г. След този атентат влезе в употреба изразът, че „светът вече не е същият”. Този атентат беляза започващия двайсет и първи век. По същият начин пожарът в партийния дом беляза най-първите стъпки на българската демокрация. От тогава до днес тя мирише на изгоряло и е обвита в задушлив пушек.

През онази първа еуфорична година на внезапната свобода за нас най-важното беше да се премахнат член първи на Конституцията, петолъчката, червените знамена, сърпа и чука, а през това време подготвени партийни кадри усилно подготвяха новите капиталистически структури, в които да наливат ограбеното от държавата.

Партийният дом беше подпален девет месеца след падането на комунизма. Генезисът на всичко, което видяхме през следващите годините, на всичко, на което сме свидетели днес, е именно в този пожар. Този пожар е ключов за цялата история на прехода. Всичко минава под неговия знак. Биг брадър, чалгата на всички нива, пожарът в тютюневите складове в Пловдив, събарянето на кино Сердика, продажбата на царските конюшни… повсеместното беззаконие – всичко това нямаше да бъде възможно без пожара в партийния дом. Той зададе посоката на фамозния български преход. Каквото и да виждаме днес, то е в генералната линия, зададена от този пожар.

А генералната линия на прехода е тотално размиване на границите между добро и зло, между истина и лъжа, между реалност и привидност. Основното внушение на пожара бе – демократите са подпалвачи, демокрацията е беззаконие и хаос. Истината, вярата, почтеността и морала се объркаха в една субстанция с липсата на почтеност и морал, поругаване на истината, надсмиване над вяра. Настъпи тотално заслепление, обвито в смрадния пушек на пожара, настъпи срив на ценностната система.

Преди атентатите на 11 септември най-големият атентат в световната история е взривяването на софийската катедрала „Света Неделя” през 1925 г. Но за българската история пожарът на партийния дом е по-фатален от атентата в „Света Неделя”. Онзи  атентат не успя да обърне историята, въпреки че целта му беше такава. А пожарът в партийния дом обърна историята на България. Пожарът успя да изгори надеждата, че България може да скъса веднъж завинаги с тоталитарното си минало и да продължи да се развива по пътя на нормалната демокрация. И ето днес в съзнанието на много хора демокрацията е зло, а тоталитаризмът е свиден спомен. За по-малко от едно поколение след поколението, което копнееше за демокрация, смисълът на тази дума днес е преобърнат. Точно както в антиутопията на Оруел – войната е мир, свободата е робство,  невежеството е сила. И всички тези лъжи, които похлупиха живота ни, се фабрикуваха в „министерството на истината” – там, в подпалената цитадела. Под гъстия черен дим на пожара.

Като пиша за този дим, в съзнанието ми се появява асоциация за един друг дим, също влязъл в световната история, но по съвсем различен начин. През декември 1971 г. в курортния швейцарски град Монтрьо, на брега на Женевското езеро, било запалено и изгоряло до основи казиното. От прозореца на отсрещния хотел музикантите от „Дийп Пърпъл“ наблюдавали пожара и стелещия се над езерото дим. В утрото на един от следващите дни, в мига на събуждането си, Роджър Гловър произнесъл думите „Smoke on the Water”. Пожарът се бил запечатал в съзнанието му. Така към написаната композиция бил добавен текстът. Така бил създаден един от големите хитове на нашето време. Той също увековечава един пожар. Но съвсем различен пожар.

Колкото е величествен димът над водата от песента на „Пърпъл“, толкова задушлив и непрогледен е димът, под чийто похлупак сме захлупени вече четвърт век и изпод който сякаш не виждаме изход.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са „Без кожа“, „Змийско мляко“, „Кучката“, „Любовници“, „Невинните“ и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й „Емине“, „Майките“, „Адриана“ и „Марма, Мариам“. През 2006 г. „Майките“ спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. „Адриана“ е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. „Марма, Мариам“ спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман „Влакът за Емаус“ (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга – повестта „Първият рожден ден“ излезе в издателство „Сиела“ в края на 2016 г.

Предишна статияПелените на Закона за образованието
Следваща статияИнтересуват ме културните ниши

2 КОМЕНТАРИ

  1. И в този „похлупак“ има Божи дар, защото златото се кове на огън и всяко разграничаване и опазване от осквернение от нечистотата, лъжата и злобата си е велика победа. „…иде князът на този свят и в Мене той няма нищо.“ А в нас този смъртоносен княз има твърде много и битката е това много поне да намалява, а не да се увеличава, така че може би сме благословени с изпитания.