Начало Идеи Показно потребление
Идеи

Показно потребление

Торстайн Веблен
06.12.2016
2579
Veblen
Торстайн Веблен

Откъс от книгата „Теория на безделната класа“, Изд. „Изток-Запад“, превод от английски Росен Люцканов.

potreblenie09

Защо някой би искал да си купи ръчен часовник, струващ колкото двуетажна къща? Защо една дреха се смята за толкова по-елегантна, колкото е по-неудобна за носене? Защо модните тенденции се редуват с такава умопомрачителна скорост? Защо жените продължават да се подлагат на вредни за здравето им диети? Защо богатите мъже са длъжни да се отдават на досадни хобита като голф и риболов? Защо е престижно придобиването на практически безполезни „умения“?  Отговорите на всички тези на пръв поглед взаимно несвързани въпроси ще намерите в тази необикновена книга, откъс от която ви предлагаме. Неин автор е Торстайн Веблен (1857–1929) – известен американски социолог и икономист, останал в историята като един от най-острите критици на капитализма. „Теория на безделната класа“ (1899) е първото му публикувано произведение, на което той дължи своята заслужена слава. Чрез него можем да опознаем не само живота на висшите класи в края на XIX век, но и да погледнем под неочакван ъгъл своето собствено съществуване, разпознавайки в днешния си бит архаични белези, наследени от далечното минало. Основните аналитични инструменти, които Веблен виртуозно използва в това свое изследване, са понятията за показно безделие и показно потребление. С безпощадна проницателност той показва как пилеенето на усилия, време и средства постепенно е станало задължаваща социална норма и пример за подражание, с което поставя на изпитание икономическите устои на социалната ни система.

Торстайн Веблен, „Теория на безделната класа“, Изд. „Изток-Запад“, превод от английски Росен Люцканов, София, 2016

Теория на безделната класа

Показно потребление

Още в онези етапи на икономическото развитие, които предшестват появата на фигурата на господарката на дома, специализираното потребление на блага в качеството му на свидетелство за парични възможности започва да функционира в повече или по-малко артикулиран вид. Наченките на процеса на диференциация на потреблението дори предшестват появата на онова, което бихме могли да определим като парични възможности. Те могат да бъдат проследени чак до първите етапи на грабителската култура, а може дори да се предположи, че са относими до самите ѝ начала. Тази най-примитивна диференциация в потребяването на блага напомня по-късната диференциация, с която сме така добре запознати по това, че има до голяма степен церемониален характер, макар че за разлика от нея не се основава на разлики в натрупаното богатство. Полезността на потреблението в качеството му на свидетелство за богатство трябва да се разглежда като производна. Това е приспособяване към нова цел посредством процес на отбор, на разграничение, което е съществувало отпреди и е здраво вкоренено в човешкия начин на мислене.

В по-ранните фази от развитието на грабителската култура икономическата диференциация се свежда до най-общото различаване на разполагаща със социален престиж висша класа, съставена от физически здравите мъже, от една страна, и нисшата класа на трудещите се жени, от друга. Според житейския идеал на онова време задача на мъжа е да потребява онова, което произвеждат жените. Потребяването от страна на самите жени е страничен аспект на тяхната работа, то е само средство за нейното продължаване, а не е насочено към удобството им или към постигане на пълнота на тяхното съществуване. Непродуктивното потребяване на блага е престижно, преди всичко като свидетелство за мъжество и производен аспект на величие, а вторично става престижно и само по себе си, особено когато става дума за потребяване на изключително желани блага. Консумацията на отбрана храна и носенето на изключителни накити се превръща в табу за жените и децата; в случай че има нисша класа на мъже-роби, табуто се отнася и за нея. С напредването на културното развитие това табу може да се преобразува в обикновен обичай, който може да бъде следван повече или по-малко строго. Каквато и да е обаче теоретичната основа на съответното разграничение, независимо дали става дума за табу или просто за условност, характерните отлики на различните типове потребление не се променят така лесно. Бъде ли достигната квазимиролюбивата фаза с типичната за нея фундаментална институция на крепостно робство, общият принцип, който бива спазван с различна степен на строгост, ще повелява, че нисшата производителна класа трябва да потребява единствено онова, което е необходимо за нейното оцеляване. Според самата природа на нещата луксът и удобствата в живота, се полагат единствено на безделната класа. По силата на табу някои храни и преди всичко определени напитки са запазени за употреба единствено от нейна страна.

Церемониалната диференциация на начина на хранене се наблюдава най-ясно по повод употребата на упойващи напитки и наркотични вещества. Ако те са скъпи, се считат за благородни и носещи престиж. Ето защо нисшите класи и основно жените практикуват принудително въздържание по отношение на този тип стимуланти – с изключение на онези страни, в които могат да бъдат добити на много ниска цена. От най-древни времена и по време на цялата патриархална епоха задача на жените е да приготвят и поднасят тези луксозни стоки, а привилегия на мъжете с благороден произход е да ги консумират. Съответно алкохолното опиянение и останалите последици от свободното използване на стимуланти на свой ред стават престижни в качеството им на белег, на вторичен аспект на високия статус на онези, които могат да си позволят да си угаждат с тях. Заболяванията, причинени от прекалената им употреба сред някои народи се разпознават като свидетелство за мъжественост. Дори се случва названията на определени болестни състояния с подобен произход да преминат в ежедневната реч като синоними на „благороден“ или „знатен“. В относително ранен етап от културното развитие симптомите на изискващите голям разход на средства пороци стават конвенционален белег за висш статус и съответно се възприемат като добродетели, будещи уважението на общността. Престижът, който те носят, е достатъчен, за да редуцира неодобрението, което мъжете от богатите и знатни класи си навличат с прекаленото си отдаване на същите тези пороци. Същото оценъчно разграничение задълбочава неодобрението на действия от този тип от страна на жени, деца или хора с нисш статус. Следователно това традиционно оценъчно разграничение не е загубило силата си дори по наше време, дори сред развитите народи. В случаите, в които примерът, зададен от безделната класа, запазва неумолимото си действие при регулацията на този тип социални условности, е лесно да забележим, че жените продължават до голяма степен да практикуват традиционното си въздържание по отношение на съответните възбудителни средства.

Тази характеризация на по-голямата умереност в използването на възбудителни средства от страна на жените от уважавани семейства може и да изглежда като прекалена логическа последователност за сметка на здравия разум. От друга страна, лесно достъпни за всеки факти показват, че по-голямата въздържаност на жените е отчасти продукт на задължаваща условност, при това такава, която е най-силна тогава, когато патриархалната традиция – онази традиция, според която жената е роб, се е вкоренила най-дълбоко. В известен смисъл, който не е изличен напълно до ден-днешен, макар и да е променил обхвата и силата си, тази традиция постановява, че жената, в качеството си на роб, трябва да потребява само това, което е нужно за нейното препитание, освен в онези случаи, когато потреблението ѝ допринася за удобството или обществения престиж на нейния господар. Употребата на предмети на лукса в истинския смисъл на думата е потребление, насочено към удовлетворяването на техния потребител и съответно е отличително за господаря. Потребяването им от друг е възможно само с неговото мълчаливо съгласие. В онези общности, чийто начин на мислене е формиран от патриархалната традиция, можем да търсим останки от табуто върху предметите на лукса ако не другаде, то поне в обичайното неодобрение, което буди потребяването им от несвободната, зависима класа. Това се отнася с особена сила за някои конкретни стоки от този тип, чието използване от страна на представители на зависимата класа би лишило господарите им от полагаемото им удобство и удоволствия, или пък е съмнително легитимно по други причини. От гледна точка на многочислената консервативна средна класа на западните цивилизации използването на различните възбудителни средства е осъдително поради поне една от тези две причини и този факт е прекалено многозначителен, за да отминем с мълчание обстоятелството, че тъкмо сред средните класи в германските култури, при които в голяма степен са се запазили патриархалните порядки, жените в най-голяма степен са обект на макар и ограничено табу, отнасящо се до наркотичните вещества и алкохолните напитки. С множество уточнения – толкова повече, колкото е отслабена патриархалната традиция – общото, възприемано като справедливо и задължаващо правило повелява, че жените трябва да потребяват единствено в полза на своя господар. Разбира се, може да се възрази, че разходите за облекло на жената и за домакински принадлежности са очевидно изключение от това правило, но по-късно ще видим, че това изключение е много повече видимо, отколкото съществено. В ранните фази на икономическото развитие прахосническото потребяване на блага, особено на такива, които имат особено качество – всъщност цялото потребление отвъд минималното препитание – се полага в общия случай на безделната класа. Това разграничение избледнява, поне формално, след като е достигната по-късната миролюбива фаза с характерните за нея частна собственост над благата и система на производство, основана на наемен труд или дребни стопанства. От друга страна, в ранните етапи на квазимиролюбивата фаза, когато голяма част от традициите, чрез които безделната класа е оказвала влияние върху икономическия живот в по-късни перио­ди, приемат своя познат облик и се хармонизират едни с други, този принцип става част от обичайните норми. Той служи като правило, с което потреблението в общия случай е съобразено и всяко осезаемо отклонение от него се разглежда като анормално и подлежащо на елиминиране в по-късен етап.

Ето защо представителят на привилегированата класа в този период не само консумира по-голямо количество храни от нужното за неговата прехрана и физическа ефикасност, но потреблението му се ориентира и към потребителски стоки с по-високо качество. Той потребява без ограничения, при това най-доброто, независимо дали става дума за храна, напитки, наркотични вещества, жилища, услуги, украшения, облекла, оръжия и снаряжение, забавления, амулети, идоли и култови предмети. В процеса на постепенната мелиорация на потребяваните от него предмети водещ принцип и най-близка цел на промените без съмнение е търсенето на усъвършенствани продукти, осигуряващи личен комфорт и благосъстояние. Това обаче не е единствената цел на тяхното потребление. Правилата на обществения престиж продължават да действат, възползвайки се от всяко нововъведение, което е съвместимо с тях. Тъй като потребяването на стоки с превъзхождащо качество е свидетелство за богатство, то става престижно, и обратно, неспособността за консумиране в полагаемото качество и количество става белег на нисше положение, на слабост.

Натрупването на педантични разграничения, отнасящи се до превъзходното качество в храната, напитките и т.н. понастоящем оказва влияние не само върху начина на живот, а също върху обучението и интелектуалната дейност на представителя на безделната класа. Той вече не е просто успешният, агресивен мъжкар – човек със сила, възможности и излишък от дързост. За да избегне затъпяването, тъй трябва също да култивира своите вкусове, тъй като вече му е вменено в дълг да разграничава, при това с известна придирчивост, онези потребителски стоки, които са достойни за него, от другите, достойните единствено за плебеите. Така той става истински познавач на различните по вид престижни храни, на множество напитки и джунджурии, на пристойни премени, вещ в архитектурата, оръжията, игрите, танците и упойващите вещества. За такова култивиране на естетическата способност са нужни време и усилия, а изискванията, свързани с всичко това, променят живота на представителя на безделната класа, изпълвайки го с усилен труд, целящ да го обучи да живее живота си не просто в демонстративно безделие, а и по подобаващ начин. Тясно свързано с изискването представителят на безделната класа да потребява свободно правилния вид стоки е това той да знае как да ги потребява благопристойно. Безделният му живот трябва да протича по установен ред. Така се появяват добрите обноски, за които стана дума по-рано. Изисканите маниери и начин на живот са въпрос на съобразеност с нормите на показното безделие и показното потребление.

Показното потребление на блага с висока парична стойност е средство за издигане на престижа на знатния. Натрупването на богатство води дотам, че собствените му усилия стават недостатъчни за демонстриране на достъпното за него изобилие. Затова той се обръща към своите приятели и съперници, прибягвайки до правенето на скъпи подаръци, даването на угощения и организирането на забави. Подаръците и угощенията могат да имат и други корени, несвързани с непресторената показност, но въпреки това са се превърнали в добро средство за тази цел изключително рано и са запазили този си характер до ден-днешен. В резултат полезността им в това отношение отдавна се е превърнала във фактическа основа на сродните с тях обичаи. Скъпите развлечения като потлачът [1] и баловете са изключително пригодни средства за постигането на такива цели. Съперникът, с който техния организатор иска да бъде сравнен в резултат от това, се превръща в обикновен инструмент за тази цел. Той потребява показно от името на домакина си и в същото време става свидетел на прахосването на излишък от блага, с което въпросния домакин не е способен да се справи самостоятелно. В добавка към това, пред госта бива за­свидетелствана вещината на домакина в областта на етикецията.

Към устройването на подобни забави отношение имат и други, по-приемливи мотиви. Обичаят на празничните събирания вероятно е свързан с необходимостта от общуване или с религиозни ритуали; тези негови аспекти се наблюдават и в по-късните фази, но това не означава, че те са единствената му мотивация. Тържествата и забавленията на безделната класа от по-късни периоди може и да продължават в известна степен да обслужват религиозни потребности, а също, далеч по-осезаемо, нуждата от отмора и общуване, но те имат и оценъчно предназначение, което обслужват чудесно, въпреки другите си, по-благовидни и открито заявени мотиви. Икономическият ефект на тези социални форми на забавление не е накърнен от въпросните алтернативни мотиви, както по отношение на сурогатното потребяване на блага, така и на демонстрирането на трудни и скъпи за придобиване умения в сферата на етикецията.

Трупайки богатства, безделната класа се сдобива и с допълнителни структури и функции, което води до вътрешната ѝ диференциация. Появява се повече или по-малко артикулирана система на рангове и категории, чиято диференциация е свързана с наследяването на богатството и съответното предаване на знатния произход. Последното винаги върви ръка за ръка с безделието, но онази знатност, която е достатъчна, за да осигури живот в безделие, може да бъде наследявана, без да е съпътствана от богатството, нужно за практикуване на облагородяващото безделие. Синята кръв може да се предава и в отсъствието на благата, които осигуряват носещото престиж свободно потребление. В резултат се появява класата на безпаричните безделници, за които вече стана дума. Кастата на тези неавтентични безделници също си има вътрешна йерархия. Онези, които са по-близо до най-висшите страти на безделната класа (по рождение, по богатство или и по двете), са по-високопоставени от онези с по-долен произход или по-малки парични възможности. Попадащите в дъното на йерархията безпарични или маргинални представители на безделната класа са васално обвързани с по-висшите и получават от своя покровител престиж или средства, позволяващи им да водят безделен живот. Те се превръщат в негови придворни или прислужници и бивайки хранени и подкрепяни от него, служат като белег за общественото му положение, като сурогатни потребители на излишъка от неговото богатство. Много от тези второстепенни безделници са в същото време заможни, така че поне част от тях само отчасти могат да бъдат определени като сурогатни потребители. Други обаче, сред които прислужниците и хрантутниците на покровителя, са без съмнение тъкмо такива. Много от тях на свой ред, също като останалата нисша аристокрация, на свой ред разполагат със сурогатни потребители в лицето на своите съпруги и деца, свои собствени прислужници и т.н.

При тази степенувана схема на сурогатно безделие и сурогатно потребление важи правилото, че съответните дейности трябва да бъдат осъществявани по такъв начин, при такива обстоятелства и с използване на такива отличителни белези, че ясно да бъде указана господарската личност, към която се отнасят това безделие и потребление и която чрез тях получава престиж. Потреблението и безделието, осъществявани от такива лица в полза на техния господар или повелител представляват инвестиция от негова страна, целяща собствената му прослава. Що се отнася до угощенията и щедрите дарове, това е достатъчно очевидно и в тези случаи престижът на домакина или покровителя се увеличава непосредствено благодарение на мълвата. Тогава, когато безделието и потреблението се осъществяват сурогатно от неговите довереници и прислужници, престижът на покровителя им се увеличава посредством тяхната близост до личността му, която прави ясен за всеки източникът, от който те черпят възможности. Нарасне ли числеността на групата, чието място в обществото трябва да бъде гарантирано по този начин, стават необходими по-явни средства, указващи в името на чие достойнство се осъществява безделието – така на мода излизат различните униформи, гербове и ливреи. Носенето на униформа или ливрея издава високо ниво на зависимост и дори може да се каже, че е белег на робско положение, независимо дали е реално или само привидно. Носещите униформи и ливреи могат грубо да бъдат разделени на две класи – свободна и подчинена, висша и нисша. По сходен начин, осъществяваните от тях услуги също се делят на висши и нисши. Разбира се, това разграничение не е строго следвано в практиката – не толкова унизителните от нисшите и не толкова престижните от висшите функции често се изпълняват от едно и също лице. Това не е основание да пренебрегваме разграничението между тях. Донякъде объркващ е фактът, че фундаменталното разграничение между благородно и плебейско, което се основава на природата на самата явно осъществявана служба, е съпътствана от вторичното разграничение между престижно и унизително, основано на ранга на личността, която бива обслужвана и чиито отличителни знаци носи съответно ливреята. Онези служби, които по право се падат на безделната класа, се считат за благородни – управлението, битките, ловът, грижата за оръжията и снаряжението и останалите подобни, накратко казано, това са занятията, които могат да се определят като открито грабителски ориентирани. От друга страна, онези занятия, които са производителни, се считат за плебейски – това са различните занаяти и останалите форми на производителен труд, черната работа и т.н. Въпреки това презряната служба, изпълнявана от човек с много висок ранг, може да стане твърде престижна – такива са например позициите на придворните дами, управителят на кралските конюшни или пазачът на кралските хрътки. Последните две подсказват действието на общ принцип. Винаги когато, както е в тези случаи, слугинската работа е пряко и основно свързана с безделни занимания като битките и лова, тя е лесно да придобие вторичен престиж. В резултат занятия, които по своята същност са нисши, могат да станат твърде престижни. В по-късните фази от развитието на производителните отношения обичаят да се поддържат бездействащи формирования от униформени войници постепенно запада. Сурогатното потребление на зависимите, носещи знаците на своя покровител или господар, се свива в рамките на облечените в ливреи прислужници. Ето защо самата ливрея става още по-еднозначен символ на подчинено положение и на раболепие. Винаги е имало нещо престижно в ливреята на въоръжените членове на свитата на благородника, но този престижен характер изчезва тогава, когато тя става запазен за черноработника атрибут. Съответно слугинската униформа става омразна за онези, които са принудени да я носят. Все още сме толкова близо до времената на реалното робство, че напълно усещаме оскърбителния характер на вменяването на подчинено положение по този начин. Подобна антипатия се проявява включително и по повод на униформите, които някои съсловни организации предписват на своите членове. В нашата страна [САЩ] тази ненавист стига дотам, че дискредитира, макар и умерено и по неявен начин, онези правителствени служби, които предполагат носенето на униформа, независимо дали те са военни, или граждански.

С изчезването на робството броят на сурогатните потребители, асоциирани с дадена знатна особа, като цяло намалява. Същото важи, разбира се, може би в още по-голяма степен, за броя на зависимите лица, които могат да практикуват от нейно име сурогатно безделие. Общо казано, макар и невинаги, тези две групи съвпадат. Онази зависима личност, на която първо е присвоено това задължение, е съпругата на вожда и, както би могло да се очаква, при по-късното развитие на тази институция, когато броят на лицата, на които обичаят повелява да правят това, постепенно се свива, съпругата остава последния член на въпросната категория. При висшите класи е необходим голям обем от тези два типа услуги, съответно тук съпругата все още е подпомагана от известен брой прислужници. Ето защо слизайки надолу по социалната стълбица, ще достигнем етап, при който повинността на сурогатното безделие и потребление се пада единствено на съпругата. В общностите, които са част от западната култура, на това ниво отговарят долните страти на средната класа.

Тук обаче се наблюдава една любопитна инверсия. Всеизвестно е, че при долните страти на средната класа отсъства показно безделие при главата на домакинството. По силата на външните обстоятелства това е станало невъзможно. От друга страна, жените от средната класа продължават да осъществяват сурогатно безделие в името на доброто име на домакинството и на неговия господар. Слизайки надолу по социалната стълбица в кое да е съвременно индустриално общество, първичният факт на показното безделие на господаря на домакинството изчезва относително късно. Главата на домакинство, принадлежащо към средната класа, е принуден от икономическата ситуация да потърси прехрана за семейството си в занятия, които често имат производителен характер, какъвто е днес случаят с обикновения делови човек. От друга страна, производният факт на сурогатното безделие и потребление, прехвърлени върху съпругата му, а също спомагателното сурогатно безделие, осъществявано от прислужниците, остава широко разпространен в качеството на обществена условност, която изискванията на обществения престиж не допускат да бъде снета. Съвсем не е трудно да срещнем мъж, който се труди крайно усърдно, за да може съпругата му по полагаем начин да осъществява от негово име онова сурогатно безделие, което порядките на днешното време изискват от нея.

Разбира се, полагащото се на съпругата безделие в такива случаи не е просто проява на леност. То почти неизменно се среща във вид на изпълняване на домашни задължения или социални обязаности, които анализът показва, че нямат друга функция, освен да демонстрират, че тя не е заета с дейности, които са доходни или поне полезни. Както вече стана дума по повод на добрите обноски, основната част от типичната домакинска работа, в която домакинята от средната класа влага своето време и усилия, има тъкмо такъв характер. Това не означава, че резултатите от тези ѝ занимания, свързани с чистене и украсяване на дома, не се нравят на вкуса на мъжете от същата класа. Все пак онзи вкус, на който се нрави добре украсеният и спретнат дом, е такъв вкус, който е формиран от норми, изискващи не друго, а свидетелства за пропилени усилия. Подобни неща ние харесваме основно защото сме приучени да ги намираме за приятни. При тях основно внимание се отделя на подходящото съчетаване на форми и цветове, а също и на други цели, които можем да определим като естетически в собствения смисъл на думата. Не може да се отрече също, че понякога постигнатите резултати имат реална естетическа стойност. Тук се твърди преди всичко, че що се отнася до този тип удобства в живота, усилията на домакинята са направлявани от традиции, формирани от закон, повеляващ показно пилеене на време и средства. Ако красота или удобство все пак биват постигнати – което е донякъде страничен въпрос, те трябва да бъдат плод на използването на средства и методи, съобразени с незаобиколимия икономически закон за пропилените усилия. Престижни и „за пред хора“ са домашните принадлежности в едно домакинство от средната класа, които са, първо, предмети за показно потребление и, второ, средства, служещи за засвидетелстване на сурогатното безделие на съпругата.

Изискването за сурогатно потребление от страна на съпругата остава в сила дори в долните нива на имуществената скала, където сурогатно безделие вече не е осъществимо. В онази точка, под която почти не се наблюдава претенцията за похабено усилие, намираща израз в церемониалната чистота и където със сигурност липсва съзнателно усилие за демонстриране на безделие, приличието все още изисква съпругата да консумира показно блага в името на престижа на домакинството и неговия глава. Ето защо в качеството на късна еволюция на тази древна институция съпругата, която в началото е черноработник и крепостник на мъжа, както на теория, така и на практика, произвеждайки по­требявани от него блага, се е превърнала в церемониален консуматор на произвеждани от него блага. От друга страна, на теория тя лесно може да бъде определена и като робиня, тъй като обичайното отдаване на сурогатно безделие и потребление е трайна характеристика на несвободния, на прислужника.

Сурогатното потребление, практикувано в домакинствата на средната и нисшите класи, не може да се счита за пряк аналог на начина на живот на безделната класа, тъй като домакинствата на това имуществено ниво не принадлежат към нея. По-скоро начинът на живот на безделната класа се проявява по опосредстван начин. Безделната класа стои на върха на социалната структура от гледна точка на своя престиж и съответно начинът ѝ на живот и стандартът ѝ за достойнство детерминират нормите за престижност в общността като цяло. Съблюдаването и подражаването на тези стандарти бива вменено на всички по-долни класи. В модерните цивилизовани общества демаркационните линии между класите са размити и пропускливи и затова нормите за обществен престиж, които са в сила за висшите класи, продължават да уп­раж­няват принудителната си сила почти безпрепятствено чак до най-долните нива на социалната йерархия. В резултат членовете на всяка класа приемат в качеството на идеал за приличие начинът на живот на следващата над нея и впрягат всичките си сили, за да осъществят този идеал. Под страх да не загубят доброто си име или самоуважението си в случай на провал те трябва да спазват, поне външно, възприетите норми. Основата, върху която в крайна сметка почива престижът във всяко силно организирано индустриално общество, е паричната сила и средствата за нейното демонстриране, съответно за получаване и запазване на обществен престиж са свободното време и показното потребление на блага. Ето защо тези два похвата се практикуват толкова надолу по скалата, колкото това е възможно и при най-ниското социално ниво, в което те могат да бъдат открити, тези две задължения до голяма степен са поверени на съпругата и децата в домакинството. Слизайки още по-надолу, където каквото и да било безделие, дори и привидно, е непостижимо за съпруга, показното потребление на блага се запазва и бива практикувано от съпругата и децата. Мъжът в семейството също може да направи нещо по този въпрос и наистина често го прави, но достигайки още по-ниското ниво на нищета, той, а също децата, на практика спират показно да потребяват блага и жената остава на практика единственият изразител на паричните възможности на домакинството. Нито една социална класа, дори най-крайно бедните, не изоставя напълно показното потребление. Последните елементи на тази категория изчезват едва под натиска на най-крайна необходимост. Голяма мизерия и различни материални затруднения могат да бъдат понесени преди да бъде захвърлена последната дрънкулка, а заедно с нея и последната следа от претенцията за парични възможности. Няма класа или страна, която така унизително да е отстъпила под натиска на телесните нужди, че да се откаже от всякакво удовлетворяване на тази по-висша, духовна потребност.

От горния преглед на формирането на показното безделие и потребление изглежда, че полезността и на двете от гледна точка на социалния престиж е свързана с общото за тях прахосничество. В единия случай става дума за прахосване на време и усилия, а в другия – на блага. И двете са средства за демонстриране на притежаваното богатство, поради което са конвенционално еквивалентни. Съответно изборът между тях е въпрос единствено на рекламна целесъобразност, освен ако в конкретния случай не са приложими други стандарти за уместност с друг източник. По целесъобразност в различните фази на икономическото развитие предпочитание може да бъде отдадено на едното или на другото. Въпросът е в това, кой от двата метода най-ефективно ще достигне до онези, чиито убеждения желае да повлияе. Практиката отговаря на този въпрос по различни начини при различните обстоятелства.

Докато общността или социалната група е достатъчно малка и компактна, за да бъде повлияна от мълвата, иначе казано докато човешката среда, към която индивидът следва да се приспособи, добивайки в нейните рамки престиж, се свежда до обсега на личните му познанства и е проницаема чрез съседски клюки, дотогава и двата метода са еднакво ефективни. Ето защо всеки от тях ще служи приблизително еднакво добре в ранните фази на социално развитие. Напредне ли обаче социалната диференциация, става необходимо да бъде достигната по-широка аудитория и тогава потреблението надделява над безделието в качеството на средство за постигане на порядъчност. Това важи с особена сила за по-късната, мирна фаза на икономическо развитие. Тогава средствата за комуникация и мобилността на популацията излагат индивида пред погледа на много хора, които не могат да преценят неговия социален престиж иначе, освен чрез благата (а също обноските), чието притежаване той успява да демонстрира при пряко общуване.

Съвременната организация на производството съдейства за утвърждаването на тази тенденция и по друг начин. Нуждите на съвременната индустриална система често водят до съпоставяне на индивиди и домакинства, между които няма какъвто и да било пряк контакт. Съседите ни в механичния смисъл на думата често не са наши съседи, нито дори познати, но въпреки това макар и мимолетното им добро мнение е изключително важно за нас. Единственият практически осъществим начин на тези безразлични наблюдатели да бъде вменено усещане за паричните ни възможности е чрез непрестанно демонстриране на платежоспособност. В съвременните общества често биват посещавани и големи събирания на хора, които нямат и бегла представа за нашето ежедневие – това се случва на места като църкви, театри, бални зали, хотели, паркове, магазини и други подобни. За да впечатлим мимолетните наблюдатели, които срещаме там, а също и да запазим самодоволството си под техния поглед, трябва да заявим паричната си сила по начин, проницаем за всеки. Ето защо е очевидно, че понастоящем тенденцията е показното потребление да става все по-ефективно от безделието.

Забелязва се също, че полезността на потреблението за посочената цел, както и акцентирането върху него като съставка на порядъчния живот се проявява най-ясно в онези дялове на обществото, където контактите на индивида са най-широки, а мобилността му – най-голяма. Показното потребление заема относително по-голям дял от приходите на градското в сравнение със селското население, а също така за него то е много по-наложително. В резултат от това, за да поддържат порядъчния си вид, градските жители обикновено водят по-напрегнато съществуване. Известно е например, че средният американски фермер, неговите съпруга и дъщери не са чак толкова модерно облечени, а също и не чак толкова изтънчени в маниерите си в сравнение със занаятчията от града, който има същите доходи. Това не означава, че градското население по природата си е по-жадно за онзи тип удовлетворение, което носи показното потребление, нито пък, че селското население цени по-малко финансовото благополучие. Изискването за свидетелства от този тип, както и временната им ефективност, са по-изявени в града; ето защо това средство бива по-често използвано именно там. В борбата си да надмогнат останалите градските жители издигат своя стандарт на показно потребление до максималната достижима степен. В резултат в града става необходимо относително високо ниво на разходи, за да бъде демонстрирано съответното ниво на финансово благополучие. Постепенно изискването за съобразяване с този висок конвенционален стандарт става задължително. За всяка отделна класа стандартът е повишен, поради което всеки, който не иска да изгуби социалната си позиция, следва да удовлетвори изискванията за порядъчност.

Потреблението е по-важен елемент на жизнения стандарт в града, отколкото на село. Сред хората от провинцията неговата роля до голяма степен играят спестяванията и домашните удобства, популяризирани достатъчно лесно чрез съседската клюка и съответно подходящи за целите на имуществения престиж. Тези домашни удобства, а също безделието, което те правят възможно, разбира се, до голяма степен следва да бъдат причислени към показното потребление; същото се отнася и до спестяванията. По-малките по обем спестявания на градския занаятчия без съмнение се дължат, поне до известна степен, на това, че те не са толкова ефективно средство за самореклама в жизнената му среда, отколкото са те за хората, обитаващи ферми и малки селца. В тях жизнената ситуация на всеки, особено финансовото му положение, са известни на всеки друг. Разглеждани сами по себе си, допълнителните предизвикателства, пред които са изправени занаятчиите и представителите на градската работническа класа може и да не редуцират съществено спестяванията им. От друга страна, поради кумулативното им въздействие, водещо до повишаване на разходния стандарт, неблагоприятният им ефект върху склонността към спестяване е твърде забележим.

Подходящ пример за начина, по който функционират нормите за престижност, е практиката на пиенето, угощаването и пушенето на публични места, които са типични за работниците и занаятчиите от градовете, както и сред долните страти на средната класа при градското население. Калфите-печатари са група, при която този тип показно потребление е твърде разпространено, при тях то има и някои ясно забележими последици, които често предизвикват неодобрение. Специфичните за дадена група навици в това отношение често стават причина да ѝ бъде приписвана някаква неясно схващана неморалност, отдавана на вредните за морала последици от нейното занятие, макар и без да се уточнява конкретния механизъм на техния генезис. Случаят с мъжете, работещи като словослагатели и печатари, може да бъде обобщено представен по следния начин. Уменията, придобити в коя да е печатница и в кой да е град лесно могат да бъдат използвани почти навсякъде другаде. Иначе казано, инерцията, произтичаща от този тип професионално обучение, е слаба. Освен това този тип работа изисква интелигентност над средната и широки познания, съответно мъжете, занимаващи се с тези професии, обикновено проявяват по-голяма готовност да се възползват от слабите вариации в търсенето на техния труд. Съответно инерцията, произтичаща от привързаността им към родното място, също е слаба. В същото време, надниците им са достатъчно високи, за да направят относително лесно пътуването от едно място на друго. Резултат от това е високата мобилност на заетите в печатарството; тя вероятно е по-висока, отколкото при коя да е друга достатъчно ясно обособена и многочислена професионална група. Освен това, те непрекъснато завързват нови, макар и мимолетни познанства, при които оставянето на добро впечатление все пак е изключително важно. Склонността към самоизтъкване, подсилвана от общителността, ги кара да харчат за това, което най-лесно обслужва тези потребности. Тук, както и в други случаи, обичаят, веднъж след като набере популярност, бързо става част от неписаните норми и става възприет стандарт за порядъчност. Следващата стъпка е този стандарт да се превърне в изходна точка за ново развитие в същата посока, тъй като няма никаква заслуга в сляпото прахосване, което всеки от занаята безпроблемно постига.

По-голямото разточителство на печатарите в сравнение със средния работник съответно може да бъде обяснено, поне отчасти, с по-голямата мобилност и преходния характер на запо­знанствата и контактите им. Истинската основа на по-голямото разточителство в последна сметка обаче е не друга, а същият стремеж към демонстриране на надмощие и парични възможности, който прави френския стопанин пестелив и въздържан и кара американския милионер да основава колежи, болници и музеи. Ако каноните на показното потребление не са обезсилени от други особености на човешката природа, несъвместими с тях, спестяването се оказва практически неосъществимо за занаятчиите и работниците от днешните градове, колкото и да са големи техните доходи или надници.

Освен нормите на богатството и неговото демонстриране има и други социални стандарти, различни правила за поведение с варираща принудителна сила, някои от които изместват или отслабват общото, фундаментално изискване за показно прахосничество. От гледна точка на ефективността на саморекламата би могло да се очаква поне първоначално безделието и показното потребление на блага да си поделят почти поравно полето на паричната надпревара. Впоследствие безделието постепенно отстъпва и отмира с напредването на икономическото развитие и нарастването на числеността на съответната общност, докато показното потребление добива все по-голямо абсолютно и относително значение, докато не погълне всички наличности, оставяйки непокътнато единствено голото препитание. Действителните събития обаче се отклоняват от тази идеална схема. В квазимиролюбивата фаза безделието първоначално има първенство и играе много по-важна роля от прахосническото потребяване на блага, както в качеството на пряко свидетелство за богатство, така и като елемент от стандарта за порядъчност. От този момент насетне потреблението завоюва нови и нови територии, докато не стане безспорен победител, макар че и днес то съвсем не е погълнало целия излишък на производството отвъд екзистенц-минимума.

Ранното надмощие на безделието като инструмент за постигане на престиж се проявява в древното разграничение между плебейски и благородни занятия. Безделието се счита за възвишено и става необходимост отчасти защото демонстрира освободеност от плебейския труд. Стародавното разграничение между благородници и простолюдие се основава на оценъчното различие между почетни и унизителни занятия. В началото на квазимиролюбивата фаза това традиционно разграничение се превръща в норма за порядъчност. За доминацията му съдейства и фактът, че безделието си остава не по-малко ефективно свидетелство за богатство от потреблението. Всъщност то е така ефективно в относително малкото и стабилно обкръжение на човека от тази културна епоха, че, подпомогнато от древната традиция, осъждаща производителния труд, то поражда многочислена безделна, но и безпарична класа и дори ограничава производителността на общността до минимума, гарантиращ нейното оцеляване. Тази крайна форма на потискане на производството се заобикаля чрез робския труд, осъществяван под открита принуда, която е далеч по-силна от тази на социалния престиж. Тъкмо той произвежда излишък, надхвърлящ нужното за препитанието на трудовата класа. Последвалият упадък на показното безделие в качеството му на инструмент за завоюване на престиж се дължи отчасти на нарастващата относителна ефективност на потреблението в качеството му на свидетелство за богатство, но отчасти е свързан и с една друга, външна сила, която е антагонистична на показното прахосване.

Този външен фактор е инстинктивният стремеж към изкусност. Когато обстоятелствата го позволяват, той кара хората да гледат с добро око на производствената ефективност, както и на всичко, полезно за човека. Съответно той имплицира осъждане на безплодното прахосване на средства и усилия. Този инстинктивен стремеж е вложен във всеки човек и се проявява дори при твърде неблагоприятни обстоятелства. Ето защо дори и даден разход в действителност да не е нищо повече от прахосничество, той трябва да намери приемливо извинение, отпращащо към някаква видима цел. Начинът, по който въпросния инстинкт при определени обстоятелства поражда стремеж към героични дела, заедно с оценъчното разграничение между благородници и простолюдие, вече беше обсъден в по-ранна глава. Дотолкова, доколкото той влиза в конфликт със закона на показното прахосничество, инстинктивният стремеж към изкусност се проявява не толкова в акцентирането върху същинската полза, колкото в трайното усещане за омразността и естетическата непригодност на онова, което е очевидно безполезно. Поради инстинктивния си характер неговото действие се отнася основно и непосредствено до видимите нарушения на това изискване. Едва забавено и с по-малка ограничаваща сила той достига онези съществени отклонения от предписанията му, които могат да бъдат разпознати като такива само след известен размисъл.

Докато трудът се полага единствено или основно от роби, презряността на производителните усилия е постоянно и възпиращо видима, така че не позволява на инстинктивния стремеж към изкусност да окаже сериозно въздействие върху производствената ефективност, но когато квазимиролюбивата фаза (на робството и статусните отношения) премине в мирната фаза на индустриалното производство (с надничен труд и парични плащания) инстинктът се проявява по-силно. Той оказва формативно влияние върху разбиранията на хората за това, което заслужава похвала и се самоутвърждава ако не друго, то поне в качеството на допълваща норма за удовлетвореност от самия себе си. Изключвайки всички външни съображения, онези (възрастни индивиди), които не проявяват склонност към постигането на някаква цел, или не са тласкани от вътрешен стремеж да преобразуват някакъв обект, факт или отношение, правейки ги годни за употреба, днес са пренебрежимо малко. Тази тенденция може и да е надвита от по-непосредствено действащия импулс към престижно безделие и избягване на неподобаващата полезност и съответно да се проявява по външен и заблуждаващ начин например в „социалните обязаности“, в квазиартистични и квазинаучни постижения, в поддържане и украсяване на дома, в занимания с тъкачество и отнасящи се до облеклото, в игрите на карти, ветроходството, голфа и различни други спортове. Това че под натиска на обстоятелствата той се проявява по толкова нелеп начин, не опровергава наличието му, също както инстинктът за мътене на кокошката не може да бъде отречен, като я поставим върху гнездо с порцеланови яйца.

Това закъсняло и неловко опипване в търсене на някаква смислена дейност, която същевременно не трябва да бъде неподобаващо производителна, тоест носеща лична или колективна полза, е знак за различието между днешната безделна класа и същата тази класа в квазимиролюбивата фаза. Както вече стана дума, в миналото доминиращата институция на робството, както и статусните отношения, неумолимо са възпрепятствали усилията, насочени към всяка цел, различна от открития грабеж. И все пак е било възможно да се намери начин да бъде удовлетворено желанието за действие – такава е ролята на агресията, насочена срещу враждебни групи или подчинени класи в рамките на същата група. Това води до разтоварване на напрежението и отклонява енергията на безделната класа, без да води до ангажирането ѝ с полезни или поне привидно полезни занимания. Ловът служи общо взето на същите цели. Когато в общността се установи мирна индустриална организация и по-пълното усвояване на земята съществено редуцира възможностите за лов, енергията, търсеща задача, в която да бъде впрегната, трябва да търси нов начин за удовлетворяване. След изчезването на принудителния труд насочените към някаква цел усилия вече не изглеждат чак толкова позорни, а инстинктивният стремеж към изкусност отново се проявява устойчиво.

Линията на най-малката съпротива променя очертанията си в хода на времето и онази енергия, която допреди е намирала отдушник в грабителство, вече отчасти е впрегната в преследването на привидно полезна цел. Явно безцелното безделие вече среща неодобрение, особено сред голямата част от безделната класа, чийто плебейски произход я противопоставя на традицията, резюмирана във фразата „otium cum dignitate“ [2]. Онази норма за престижност, отхвърляща всяко занятие, което има природата на производително усилие, продължава да действа, изключвайки всичко отвъд преходната популярност на всяко занятие, което по същността си е полезно и продуктивно. В резултат настъпва промяна в показното безделие, практикувано от безделната класа – не толкова по същина, колкото по форма. Постигнато е съгласуване на двете несъвместими изисквания, прибягващо до мнима външност. Изникват много, при това комплексни ритуали на вежливост и социални задължения с церемониална природа, формират се организации с благовидна цел, фиксирана в официалното им наименование, настава трескава дейност, започват дебати и така се стига дотам, че на участниците в тях не им остава време да обмислят каква е реалната икономическа стойност на всичко това. Разбира се, заедно с мнимата целенасоченост, при това неразривно свързан с нея, често откриваме, макар и невинаги, повече или по-малко значим елемент на целеустременост, отправена към някаква значима цел.

В тясната сфера на сурогатното безделие настъпват сходни промени. Вместо да прекарва времето си във видима леност, както е в разцвета на патриархалната епоха, домакинята от зрелите етапи на мирната фаза изцяло се отдава на грижата за дома. Видимите аспекти на този процес вече бяха обсъдени. През цялата еволюция на показното изразходване на ресурси, независимо дали това са блага, услугите на други хора, или на човешки живот, се наблюдава с очевидност това, че за да има благотворно влияние върху репутацията на неговия консуматор, изразходваното следва да бъде излишно. За да носи престиж, то трябва да бъде разточително. Никаква заслуга не произлиза от потребяването на нужното за физическото ни оцеляване, освен в сравнение с крайно бедните, които не достигат дори екзистенц-минимума на потребление. Никаква норма на потребление не може да произлезе от подобно съизмерване, освен на най-прозаичното и непривлекателно ниво на порядъчност. Остават възможни други стандарти, правещи възможно оценъчното сравняване и в редица други отношения, освен отнасящите се до изобилието, например по повод на проявите на морална, телесна, интелектуална или естетическа компетентност. Съпоставките във всяка от тези насоки днес са на мода и често са така неразривно свързани със сравняването на имущественото състояние, че не могат да бъдат отделени от него. Това важи с особена сила за проявите на интелектуална и естетическа компетентност и вещина, така че често интерпретираме като естетически или интелектуални такива различия, които по същество са чисто имуществени.

Думата „прахосване“ в някои отношения е неудачна. В ежедневната реч тя подсказва известно неодобрение от страна на говорещия. Тук я използваме поради липсата на по-добър термин, който адекватно да характеризира същия набор от субективни мотиви и феномени; съответно тя не предполага отрицателно отношение, каквото извиква нелегитимното изразходване на човешкия живот или на произведени от човешка ръка стоки. От гледна точка на икономическата теория въпросното изразходване е точно толкова легитимно, колкото всяко друго. В случая то се определя като „прахосване“, тъй като не служи на човешкия живот и добруването на човека като цяло, а не защото представлява губене или отклоняване на усилия и разноски от гледната точка на отделния потребител. Щом той все пак избира съответния начин на действие, това снема въпроса за относителната му полезност за него самия, сравнена с другите форми на потребление, които не бихме осъдили като прахоснически. Каквато и форма на израз­ходване на ресурси да избере потребителят или каквито и цели да преследва, правейки своя избор, те имат полезност за него по силата на самото му предпочитание към тях. От гледна точка на отделния потребител въпросът за прахосването изобщо не принадлежи към обхвата на икономическата теория. Използването на термина „прахосване“ като технически термин следователно не предполага осъждане на мотивите или целите, преследвани от потребителя чрез показното прахосване.

От друга страна, си струва да отбележим, че терминът „прахосване“ в ежедневния език предполага осъждане на онова, което е характеризирано по този начин. Това загатване само е проява на инстинктивния стремеж към изкусност. Всеобщото порицаване на прахосването означава, че за да бъде в мир със себе си, обикновеният човек трябва да може да види във всяко свое усилие и дори във всяко развлечение нещо съдействащо за живота и добруването като цяло. За да заслужи еднозначно одобрение, всеки икономически факт трябва да издържи теста за безлична полезност – полезност от гледна точка на средния човек. Относителното или конкурентно предимство на един индивид спрямо друг не носи успокоение на икономическата им съвест, съответно надпреварата в изразходването на ресурси не получава нейното одобрение.

Строго погледнато, нищо не следва да попада в графата „показно прахосване“, освен онова изразходване на ресурси, което е осъществено с цел оценъчно имуществено сравнение. От друга страна, за да поставим нещо в тази графа, не е нужно то да бъде разпознато като прахосване от страна на онзи, който го осъществява. Често се случва даден елемент на жизнения стандарт, който първоначално е бил основно такъв, да се превърне в очите на потребителя в крайна необходимост и по този начин да стане толкова потребен, колкото и всеки друг елемент на обичайните му разходи. Сред онези предмети, които попадат в тази графа и съответно могат да послужат като илюстрация за интересуващия ни принцип, са килимите и гоблените, сребърната посуда, услугите на сервитьора, шапките от коприна, колосаното бельо, много видове бижута и дрехи. Това че тези неща стават необходимост, благодарение на навика и традицията, няма никакво отношение към класифицирането на разходите за тях като прахосване в техническия смисъл на думата. За да можем да преценим това, трябва да отговорим на въпроса, дали то е в помощ на човешкия живот като цяло, дали то – безлично погледнато – продължава живота. Това е, което удовлетворява инстинктивния стремеж към изкусност и точно той е последното мерило що се отнася до икономическата истина или адекватност. Въпросът е как би оценил всичко това безстрастният и безпристрастен здрав разум. Иначе казано, въпросът е не дали при наличните обстоятелства, индивидуални навици и социални привички даден разход допринася за спокойствието или удовлетворението на отделния потребител, а дали, абстрахирайки се от придобитите вкусове, норми за поведение и конвенционално благоприличие, резултатът от него е чиста печалба от гледна точка на удобството или пълнотата на съществуването. Обичайните разходи следва да се класифицират като прахосване, доколкото обичаят, от който изхождат, може да бъде отнесен към привичното оценъчно имуществено сравняване, доколкото може да се предположи, че той не би се утвърдил като обичай и не би се превърнал в норма без подкрепата на принципа на имуществения престиж или относителната икономическа успешност. Очевидно не е необходимо даден артикул да бъде напълно лишен от предназначение, за да попадне в категорията на показното прахосване. Той може да бъде едновременно полезен и безполезен, а полезността му за конкретния потребител може да се определя от полезността или от безполезността му за него, при това смесени в най-различни пропорции. Потребителските стоки и дори сечивата общо взето съдържат смес от тези два елемента, които детерминират тяхната обща полезност, макар общо взето прахосването да преобладава при потребителските стоки, докато обратното е в сила за вещите, предназначени да бъдат използвани в производството. Дори при онези стоки, които на пръв поглед служат на чистата показност, винаги е възможно да установим наличието на някакво поне привидно полезно предназначение, а, от друга страна, дори при специализираните машини и инструменти, проектирани за целите на конкретен индустриален процес, както и на най-примитивните производствени принадлежности, откриваме следи от показно прахосване или поне от привичната суета, разкриващи се при по-внимателно вглеждане. Би било рисковано да се твърди, че полезно предназначение напълно отсъства от дадена вещ или действие, колкото и да е очевидно, че първоначалната им цел и основен елемент е показното прахосване. Почти толкова рисковано би било да се твърди за дадена утилитарна вещ, че прахосването по никакъв начин не е определящо, пряко или косвено, за нейната стойност.

 


[1] Ритуал на размяна на дарове, типичен за коренното население в северозападната част на Северна Америка. Б. пр.

[2] Лат. „възвишено безделие“. В третата книга на „За задълженията“ на Цицерон този термин описва онова прекарано в свобода на ума и душевно спокойствие време, което стоицизмът предписва на оттеглилия се от политиката и обществения живот свободен римски гражданин. Б. пр.

На главната страница – Еро, „Голямото плюскане“, 1991 г.

Торстайн Веблен
06.12.2016

Свързани статии