0
5989

Поклонения

Църквата „Свети Йоан Канео“ в Охрид, фотография Вяра Попова

За св. Климент Охридски, св. Наум, откровенията и пречистващата сила на огъня.

Още преди няколко месеца в Хари се зароди идеята да се поклони на мощите на св. Климент Охридски. Често се връщахме към тази тема и едно евентуално пътуване до Охрид, където са положени мощите на светеца, започна да добива все по-ясни очертания. Четейки за основателя на Охридската книжовна школа, съвсем естествено се натъквахме и на делата на св. Наум, Ангеларий и Горазд. Тленните останки на св. Наум се намират в манастира „Св. Наум“, който е на трийсет километра от Охрид и в непосредствена близост до албанската граница. За мощите на другите двама ученици на Св. св. Кирил и Методий научихме, че са в църквата „Света Богородица“ в Берат, Албания. Така нашият поклоннически маршрут се начерта почти от само себе си.

Заминахме една неделна сутрин в края на април. Без много багаж, без GPS и с пълно доверие в пътя, който предстои. Отбихме се за няколко часа в Скопие – за мен това бе първо посещение на Македония. Площадът беше обширен и осеян с монументални паметници, приличащи на тези в Рим. Арка, подобна на парижката, водеше към централната част на града, а над река Вардар се издигаха редица мостове, по които бяха наредени – макар и прекалено близо един до друг – македонски царе, епископи и други исторически фигури. Напомниха ми за Прага и величието на нейните барокови светци. Преминахме набързо през павираната чаршия, където преобладава османска архитектура, Скопското кале – средновековна крепост, разположена на висок рид над столицата, – и малката църква „Св. Спас“, в чиято градина отдъхнахме на жегата, заслушани в двама музиканти и тяхното изпълнение на Knockin’ on Heaven’s Door. Горещината ни принуди да хвърлим и бърз поглед на историческия музей – хиляди изсечени монети, восъчни фигури, накити – не можех да повярвам на подчертания им блясък и широката интерпретация на историческите факти, според които цар Самуил и Кирил и Методий са македонци. Продължихме напред.

В Охрид пристигнахме с иззета шофьорска книжка. По пътя ни глобиха за превишена скорост, макар присъдата да не бе съвсем правомерна. Издадоха ни бележка, с която може да се шофира в Македония, но не и в други страни. Щеше да бъде проблем да преминем в Албания. Тази пречка изпитание ли беше? Или знак, че не бива да ходим в Берат? Всеки от нас, съзнателно или не, възприе безмълвно ситуацията като изпитание.

Настанихме се в апартамент в старата част на града, пред който се издигаше малка църква на св. Никола. Нашата домакиня, Мария, и сестра ѝ, не ни вдъхнаха голяма увереност, въпреки че къщата, която стопанисваха, имаше отлични отзиви в интернет. Мария, старица за възрастта си, ни показа предвидената стая и добре че беше нашият вече настанил се съквартирант – малка лъскава лястовичка на тавана на френското балконче, – чието присъствие мигновено ни убеди да приемем даденото.

Понеделникът не беше спокоен. По тесните криволичещи улички трудно се разминаваха коли. Туристите сновяха из малките дюкянчета в търсене на филигранни бижута – техника, характерна за македонските занаятчии. Заизкачвахме се нагоре по охридските павета, докато не стигнахме античния амфитеатър, който датира от края на трети век пр. Хр. Разположен между два хълма над старите къщи, това римско присъствие бе орловият поглед над овала на езерото. Именно тук в продължение на няколко ранни сутрини всеки от нас идваше да прави йога и тай чи. Има някакво неизразимо усещане за живот да протегнеш ръка в тишината на разсъмване, да извиеш кръст към хоризонта на водата и да положиш гръб върху студения камък. А по-късно някое дете преминава по арената на път за училище – стъпки и смях, и отшумял тътен на битки.

Първата ни спирка бе Самуиловата твърдина – средновековна крепост, построена от цар Самуил, която е обграждала столицата на Първото българско царство. След като обходихме руините и изкачихме всички наблюдателни кули, ние се спуснахме към средновековния манастир „Св. Климент и Пантелеймон“, разположен на хълма Плаошник. Манастирът е бил основан от Климент Охридски в чест на св. Пантелеймон в края на IX век. Според средновековното житие на светеца, Климент е изпратен от княз Борис I в Охрид, за да подготви български свещеници да извършват богослужения на роден език. За няколко години той успява да обучи около 3500 духовни лица и през 893 г. е избран за първи епископ на българския език. Денем учел децата на буквите и разяснявал смисъла на писанията, а нощем се отдавал на пост и молитви, пишел книги и превеждал евангелията.

Влязохме в храма, за да се поклоним на този велик духовен учител. За няколко минути хората се разотидоха и ние останахме сами. След това често се случваше да прекрачим прага на някоя църква и хората да си тръгнат, сякаш за да може спокойно да общуваме с нейния дух. Хари коленичи пред мощите на Климент, а аз прекарах доста време пред иконата на св. Пантелеймон – християнски лечител и великомъченик за вярата. Болеше ме корем, а ръцете ми – сякаш неговите ръце – се сплетоха в молитва.

Преди да отдъхнем на Охридското езеро с пъстърва и лимонади, посетихме и църквата „Свети Йоан Канео“. Построена в началото на XIV век на скала над водата, обителта е разположена на едно от най-живописните места в Охрид. Предпочетох ръба на скалата и гледката към разпръснатите рибарски лодки и се излегнах в подножието на входа. Сънувах стенописи и синори, и олтар, изсечен от мрежите на рибари.

Досегът с тези духовни средища изглежда бе подготовка за нещо, което караше сърцето ми да потръпва от радост – нашата среща със св. Наум. Наум е бил най-младият от учениците на двамата равноапостоли. След като прекратява книжовната си дейност през 900 г., той се оттегля в манастира „Свети Архангели“, основан от самия него на брега на Охридското езеро. Отдаден на монашески живот, Наум започва да цери болните. След неговата смърт църквата започва да се нарича „Св. Наум“, а мощите на светеца са положени в малко помещение до параклиса и продължават да носят изцеление на потърсилите помощ.

Излизаме от Охрид и се отправяме към манастира. Пътят криволичи през природен парк „Галичица“ и ни отвежда до паркинг на водата и дълга алея, водеща към хълма, където е разположен „Св. Наум“. Оставяме колата, подминаваме сергиите и търговците пред храма и влизаме в разкошна градина, посрещнати от разперен бял паун. Около него сноват и други пауни, които ту разпръсват многоцветните си пера, ту прибират внезапно опашки, сякаш за да ни предпазят да не ослепеем от твърде много красота.

Не знам колко дълго сме прекарали пред мощите на Наум, но знам, че думите могат само да загатнат за благодатта и умиротворението, с които човек се изпъква на това място. Саркофаг, червено покривало, икона, каменен под, тесен прозорец, приглушеност. Ръце върху кадифения покров, колене в земята, глава върху пода. От ума излизат мисли и думи, свързани и несвързани, молитви, желания, спомени. Наум означава утешител. Взирах се в погледа му и не търсех милост или вдъхновение. Не търсех съпричастност. Стояхме и се гледахме, а спомена за тази среща по-късно предавах на приятели, мъчейки се да намеря точните думи. Някакво чувство на свързаност, свързване, казвах. „Какво имаш предвид под свързване?” – една приятелка ме попита. Натъкнах се на отговора дни след това, случайно, докато разглеждах криптата на „Св. Александър Невски“ в София. Една от уредничките в музея ми обясни – общение – изпитала си общение.

В ляво от входа на „Св. Наум“ имаше дървен павилион със сувенири и икони. На горния му прозорец стоеше табела „Вход – 100 денара“. Църквите в Македония се смятат за паметници на културата и навсякъде се влиза с вход. Разговорихме се с мъжа в магазинчето. В желанието си да влезем в храма възможно най-бързо, не бяхме обърнали внимание на табелата. Данча – така се казваше човекът – не само че не повдигна въпроса за плащане, но и ни подари няколко картички и икона. Дори извади от манастирската ракия и ни почерпи. Странно е как душите се разпознават без значение от националност или възраст. Няколко дни по-късно, след пътуването ни до Берат и преди да тръгнем за България, отново се отбихме в манастира. Хари настояваше да си платим за първия път, когато бяхме влезли без пари, а аз държах отново да се върна при св. Наум. Всъщност и двамата искахме да отидем при светеца още веднъж – просто услужливият ум на всеки от нас предлагаше различни мотиви. Вторият път застанахме директно пред Данча – Хари извади 400 денара и му ги пъхна в ръцете, обяснявайки защо сумата е двойна. Македонецът категорично отказа да ги приеме, смеейки се насреща, и започна едно побутване на банкнотите ту към нас, ту към него. Спомних си кадър от филма „Вавилон“ на Иняриту. Бедно семейство в мароканско село спасява живота на съпругата на Брад Пит, която е простреляна в автобус. Напускайки селото, американецът тика банкноти в ръцете на мъжа, за да се отблагодари, а местният упорито ръкомаха в знак на отказ. За едната култура единственият начин да кажеш благодаря е да си платиш, докато за другата е невъобразимо да приемеш пари за изпълняване на човешкия си дълг. Някъде в кадъра погледите на двамата мъже се срещнаха. Така и при нас – някъде над банкнотите очите на Данча и нашите се срещнаха. Ние си прибрахме парите и ги пуснахме в кутията за дарения в параклиса. След това дълго седяхме на каменния зид, ограждащ църквата, и се взирахме в Охридското езеро, в нюансите синьо и размитите граници на природата. В ума ми изплува думата откровение. Но какво бе то? Усещане за благодат? Разкриване на чувство, което не може да се рационализира? Вълнообразните тела на две змиорки пропълзяха по водата. До нас едно семейство се снимаше, а децата им гонеха пауните по напечения камък.

Когато човек пътува в чужбина, храната безспорно е тема на разговор. Няма как да не отдам чест на сочната езерна пъстърва, която ни сервираха в един от охридските ресторанти. Въпреки това за мен най-вкусният обяд си остава няколко домата, краставица и див чесън, подправени със самардала и зехтин. След поклонението ни пред св. Наум намерихме малка църква, посветена на св. Атанасий. Бе разположена на един рид, а дворът ѝ беше обширен и полегат. Едно чепато дръвче ни повика с разперената си сянка. Извадихме зеленчуците, които си носихме, малко мазнина, хляб и маслини. Получихме най-необичайното обслужване – сервитьорите, лястовички и славеи, пееха над главите ни, мравките дойдоха да споделят угощението, а малки зелени гъсеници изпълзяха да наблюдават отстрани. На другия ден обядвахме деликатеси в Охрид. Млади момчета прехвърчаха чевръсто с табли, а от съседните маси се чуваше глъч. Хората жужаха, но не както пчелите, а аз си мислех за домат и резенче хляб. Отдолу ме стрелкаха очите на прясно изпечена риба.

Докато си хапвахме под дръвчето до „Св. Атанасий“, клисарят на църквата мина и ни поздрави. Покани ни да разгледаме. Йован – така се казваше – беше на около 60 години, младолик и излъчващ смирение и спокойствие. Изглеждаше като човек, който знае какво е важно и живее съобразно ценностите си. Сподели, че не гледа телевизия, защото няма какво хубаво да види там, и говореше за политика умерено. Това беше първият македонец, като изключим Данча, от който струеше ведрина. Повечето местни, които срещахме, бяха апатични и безрадостни. Сякаш бяха преглътнали едно дълбоко заседнало терзание, като в онази песен за св. Георги, в която все се борим с ориста си. Според Йован причината за това се корени в политиците. А дали не се корени – мислех си аз – и във вечното ни балканско желание да сме различни и значими, всезнаещи? Отговор на този въпрос навярно намерих по-късно в думите на един лодкар, който ни повози по изворния ръкав край „Св. Наум“. Циничен и саркастичен, той изглежда обичаше да спори, като се позоваваше както на Данте, така и на сведения за това как арийците, гърците и още няколко народа произлизат от македонците. „Аз знам какво ще ми кажеш, слушай ме аз какво ти говоря.“ – упорстваше той срещу нас. Надалеч от самотния му спор защо се учудвах, че лодкарят се позовава на Алигиери?! Сякаш гребането изключва знания за „Божествена комедия“. А нали именно лодкарят би трябвало да знае какво се случва от другата страна!

Стереотипите ни отдалечават един от друг. Спас бе още един пример за това как съзнанието категоризира хората и ги подчинява на собствените си представи. Това често се случва мигновено, против волята ни. Почивахме си на пейка пред входа на църквата „Света Богородица Перивлепта“, която някога е била втори катедрален храм на Охридската архиепископия. На няколко метра от нас стоеше дребен и набит мъж с кожено яке и мургава физиономия. Я, какво ли прави тук този албански гангстер?– подхвърлих в ума си. В главата на Хари коментарът протечеше по подобен начин. Когато влязохме да разгледаме църквата, мъжът ни последва. Разбирайки, че той е уредникът, понечихме да си платим, но Спас – така се казваше – отказа с усмивка. Имаше топли и светещи очи, които отстрани не се забелязваха. Разведе ни, като подробно ни разказа за историята на храма и за стенописите, които се отличаваха с изключителната си яркост и запазен вид. Сякаш по поръчка на самото провидение телефонът му звънна тъкмо когато ни показваше помещението, където няколко века са се съхранявали мощите на св. Климент, а днес пазеше капака на саркофага на светеца, който той сам си е изработил. Уединихме се в тишината на криптата. Когато бяхме готови, разговорът на Спас приключи и заедно продължихме разходката.

Берат не ни се даде лесно. Хари трябваше да се върне почти до Скопие, за да прибере шофьорската си книжка. В Албания непрекъснато се лутахме по пътищата, задухът бе непоносим, а хората се опитваха да ни мамят на дребно. Бяхме запазили стая в къща за гости сред самите руини на замъка Берат, който датира от 200 години пр. Хр. и е разположен на върха на хълм с гледка към река Осъм и планината Томор. Беше истинска благословия да влезем в хладната стара къща с бели кенарени завеси и прозорци, отворени към павирани улички и средновековни дувари, по които висяха ръчно изработени ленени ризи и бели бродерии, издуващи се на вятъра. Вечеряхме при едно семейство на съседната уличка. Бяха сложили две маси и няколко стола пред входа на къщата си – майката и бащата готвеха в кухнята, а дъщерите им, момичета на 10 и 12 години, обслужваха туристите на английски език. При тях получихме най-сърдечното и честно посрещане в страната. Вечерята ни приключи с десерт, който семейството беше приготвило за себе си, но сподели и с нас – карамелизирана оризова топка с орехи и канела, придружена от зелени смокини.

Най-силно впечатление в Берат ми направиха творбите на албанския иконописец Онуфрий. Голяма част от неговите икони са изложени в църквата „Света Богородица“ в укреплението на стария град. Изображенията на Онуфрий са характерни не само с цветовото си богатство и сложна композиция. В тях присъства нещо недоизказано, някакъв деликатен мистицизъм, който по-скоро се разпознава с душата, а не с ума. В същата църква се съхраняват и мощите на Ангеларий и Горазд. Така се случи, че ден преди да пристигнем, мощите на Горазд са били прибрани от съображения за сигурност, тъй като руският патриарх бил на посещение. Служителите в църквата-музей така и не ни казаха къде са преместени – твърдяха, че нямат информация по въпроса. Тленните останки на Ангеларий бяха прибрани в контейнери, които наподобяваха малки посребрени пантофи. Поспрях се за малко пред тях, но Онуфриевото червено, изглежда, упражняваше по-голяма власт над сетивата ми и не след дълго се намерих отново пред иконите на художника, търсейки нещо, което знаех, че не е видимо за физическите очи.

Едно време, накрая на своето поклонение, пилигримите са изгаряли дрехите, с които са пътували, като символичен жест, че се освобождават от миналото и се пречистват от всичко старо. Още в началото на пътуването си до Охрид с Хари бяхме решили, че ще изгорим по някоя вещ. Аз се спрях на любим пуловер с пеперуди, който си бях купила преди няколко години в Швеция и свързвах с хора и събития от живота ми в Скандинавия. След краткото ни посещение в Берат, се отбихме отново в „Св. Наум“ и бяхме готови да потеглим към България. Оставаше, разбира се, да извършим замисления ритуал. Отидохме до една рекичка в близост до църквата и запалихме огън. Въпреки че нямах ни най-малка съпротива да изгоря любимата си дреха, умът ми задърдори в последния момент: „Е, ама, какво правиш?! Кому е нужно това?“ Последният въпрос ми го зададе и моя близка приятелка, когато по-късно ѝ разказвах за стореното. Кому е нужно?

Хвърляйки пеперудите в пламъка, сякаш хвърлих част от себе си. Дрехите са хранилища на нашата енергия, на нашите идентичности. Ако физически бе възможно да откача ръката си и да я метна (разбира се, без да ме заболи), навярно щях да изпитам подобно усещане. Един толкова нищожен жест се превърна в метафора за смътността ни, за силата, с която се привързваме към материалното, и трудността да се освободим от вещественото, чрез което се самоопределяме. Имах един приятел, който твърдеше, че за да живееш пълноценно, трябва да умреш, преди да си умрял. Мисля, че в известен смисъл направихме точно това. Кому е нужно?

След като се прибрахме в България, ни поканиха в едно радиопредаване да разкажем за пътуването. Водещият попита за подготовката, която е необходима за подобно поклонническо пътешествие. Чудно, бяхме събрали толкова истории в себе си, но на този въпрос отговорихме лаконично. Просто да тръгнеш, без много да мислиш. И да бъдеш отворен – не само към хората и ситуациите, но и към местата, на които отиваш, позволявайки им да навлязат в теб и да ти дарят частица от своята святост.

Вяра Попова е бакалавър по английска филология и магистър по превод към СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е като журналист в БНР, преподавател и медиен анализатор в България и Швеция. Обича да пише и превежда на шведски и английски език.