0
2461

Поклон и завеса

„Възходът на Скайуокър“

„Възходът на Скайуокър“ е достоен завършек на сагата Star Wars. Не непременно иновативен, оригинален и в крак с модерното време, но със сигурност верен на „първородната“ трилогия и отдаващ почит на легендата, с която в продължение на 42 години растяха и съзряваха поколения фенове. Това може би не е достатъчно утешение за разочарованите, очаквали Силата да сътвори някакво чудо, но подобна надежда изглежда доста нереалистична на фона на епизоди VII и VIII. Каквото и да е предвиждал Джордж Лукас за последната си трилогия, той остави да изтече твърде много вода (или Сила) от 1983 г. насам. А след като компанията му Lucasfilm бе погълната от Disney през 2012 г., резултатът беше малко или много предизвестен. В този контекст продуцентът режисьор Джей Джей Ейбрамс е взел най-подходящото решение, което всъщност надскача очакванията и от неговото собствено „вземане-даване“ с вселената Star Wars, като се има предвид плахият му „прощъпулник“ зад камерата на „Епизод VII – Силата се пробужда“. Така епизод IX се оформя като най-добрия филм от последната трилогия (а може би и не само от нея) по базовата история за междузвездните войни.

Без развалящи удоволствието конкретни подсказки, фабулата на „Възходът на Скайуокър“ може да бъде обобщена по следния начин: по наследство от предишните сюжети младата Рей следва да продължи обучението си, защото Люк Скайуокър – последната надежда за Бунтовниците, напусна света на живите; също „по наследство“ Рей и Кайло Рен (или Бен Соло) би трябвало да разберат какво ги свързва (освен Силата) и да изведат неясните си взаимоотношения до логичен завършек; междувременно групата на приятелите (Фин, Поу, Чубака) и дроидите е призвана да поддържа напрежението и задължителните комични вметки; а принцеса Леа Органа – да достигне до подходящ финал на екранния си път (след като актрисата Кари Фишър почина през 2016 г. и присъствието ѝ в последния епизод от трилогията е осигурено благодарение на неизползван заснет материал), следвайки досегашната логика във всеки епизод да изчезва по един от основните герои от легендата Star Wars, „разчиствайки място“ за новото поколение… 

„Възходът на Скайуокър“

Недоволните от крайния резултат зрители обвиняват режисьора, че твърде много е динамизирал действието, защото екшънът в случая бил „пътят на най-малкото съпротивление“ и също така, че е (пре)заредил „Възходът на Скайуокър“ със сюжетен материал за няколко филма. Но може би това се дължи на факта, че е искал всеки от повдигнатите през годините философски или чисто фактологични въпроси да намери своя отговор преди края на междугалактическата сага. Едно е ясно – завръщането на Ейбрамс на режисьорския стол рязко вдига възрастовата граница на аудиторията на епизод IX, а опитите за модернизиране на историята са изоставени. Нещо повече, Джей Джей движи разказа така, сякаш Райън Джонсън никога не е бил част от уравнението Star Wars, което е добра новина за всички потресени от развоя на събитията в „Епизод VIII – Последните джедаи“.

Вдъхновен от носталгията, усвоил всички кодове на сагата, лоялно потопен във вечната битка между Светлината и Мрака, „Възходът на Скайуокър“ призовава призраците от миналото. И ето ни отново в легендата, което не пречи мнението на феновете за пореден път да е разделено, въпреки достойнства като гладко течащ разказ, забавни създания, няколко драматични разкрития, епичен финал, накратко – голям спектакъл. Докато епизод VII съдържаше доста моменти copy paste от епизод IV и като цяло следваше структурата на „Нова надежда“ , а епизод VIII поддържаше сериозна дистанция спрямо митологията на Star Wars, последният филм възстановява равновесието и се вписва в линията на оригиналната трилогия (заимствайки при възможност елементи от „Завръщането на джедаите“), опитвайки се да открие нова, по-стабилна пресечна точка между светлата и тъмната страна на Силата.

„Възходът на Скайуокър“

Добър подход за позитивното възприемане на „Възходът на Скайуокър“ е третирането му като възможност да преживяваш отново и отново ключови моменти от сагата в една циклична конструкция, макар и най-често проектирани в различен контекст (което вероятно отговаря и на промяната в нагласата на поколенията зрители за изминалите 42 години). Като страстен почитател на Star Wars, Джей Джей Ейбрамс е приложил добрия си усет за изграждане на увлекателно филмово действие, стараейки се да превърне тази финална глава в триумф от лоялност и почитание. Със сериозната актьорска подкрепа на Дейзи Ридли и Адам Драйвър мисията е изпълнена.

Вероятно всеки фен има своята идея как би искал да завърши легендарната междузвездна епопея и Ейбрамс е просто онзи, на когото се е паднала честта да осъществи този финал. В неговата версия носталгията достига връхната си точка с едно емоционално наситено завръщане на Татуин – там, където започна всичко през 1977 г., срещу прословутото залязващо двойно слънце, което възпламенява пустинята и бележи възхода на Скайуокър. Едно заключение, напомнящо до голяма степен на рестарт, но според официалната версия this is the end my friend.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияЗа изкуството и чудовищата
Следваща статияТайната на Рождеството