1
1663

Полански и неговата Венера

Cannes 2013/ La Vénus à la fourrure
Режисьорът Полански, Еманюел Сание и Матийо Амалрик RP Productions/ Monolith Films

Новият филм на Роман Полански „Венера в кожи” е подобаващо стилен, за да възбуди любопитството на изкушените, и достатъчно откачен, за да го задържи.

„Венера в кожи”? Тъкмо заглавие като за Роман Полански. Защото става дума за камерен мизансцен, театрален контекст, маниакален сюжет и садо-мазо афинитет. А, да не забравяме и съпругата му Еманюел Сение! Шегата настрана, но новият филм на Полански е всичко онова, което почитателите могат да очакват от френско-полския режисьор от еврейски произход, изправен на прага на своите 80 години. И независимо от противоречивите оценки на критиката, „Венера в кожи” определено е в графата „трябва да се види”.

В един парижки театър, режисьорът Томас (алтер его на самия Полански) прекарва деня в прослушване на актриси за предстоящия си спектакъл. Когато вече е изгубил надежда, че ще открие подходяща кандидатка, се появява Ванда – истинска вихрушка от енергия, дръзка и необуздана, въплъщение на всичко онова, което Томас ненавижда у една жена. Тя е вулгарна, смахната и няма да отстъпи пред нищо, за да получи ролята. Малко против волята си Томас й дава шанс за изява и с изумление става свидетел на нейното преобразяване: Ванда разбира отлично героинята (чието име всъщност носи) и знае всички реплики наизуст. „Прослушването” се проточва, напрежението расте, играта на манипулация се задълбочава, а привличането на Томас се превръща в мания…

Театралното единство на време, място и действие съвсем не е случайно – „Венера в кожи” е екранизация по бродуейския хит на Дейвид Айвс, а пиесата от своя страна е вдъхновена от романа на Леополд фон Захер-Мазох („основоположник” на … да, точно така).

Единайсет години след като спечели Златната палма за „Пианистът” Роман Полански представи на Кроазет новия си филм, последно заглавие в конкурсната програма на Кан 2013. След „Божествата на касапите” (2011, по едноименната пиеса на Ясмина Реза) Полански продължава в театралното лоно на триединството и в жанра „при закрити врати” в по-широк аспект. „Венера в кожи” залага в много голяма степен на актьорския талант на Еманюел Сение и Матийо Амалрик и по същество представлява шеметна фантастико-еротико-театрална игра на доминиране между мъж и жена, между режисьор и актриса.

Еклектичността на филма определено смущава критиката, а най-честите упреци са по посока на бъбривостта, „плоскостта” на драматургията и самоцелните „заигравания” на режисурата. Далеч от съвършенството и от най-добрите творби на Полански, филмът все пак е подобаващо стилен, за да възбуди любопитството на изкушените, и достатъчно откачен, за да го задържи.

Около 20 минути след началото може да закопнеете Полански да  приключи с театралния захлас и да ви изведе извън сцената – например Ванда в метрото, Томас си приготвя кафе в кухнята или каквото и да е друго – точно преди да си дадете сметка, че няма да „ходите” никъде и ще останете в театъра още дъъъълго време… Но след като осъзнаете тази особеност, се потапяте в забавен спектакъл, гарниран с възторжен дионисиевски финал.

Историята в тази интелектуална провокация напомня мита за Пигмалион, но трансформацията достига до травестия, изследване на забранените, перверзни удоволствия, сексуалната игра на роли, в която илюзия и реалност разменят местата си, а режисирането се превръща в почти сексуален акт. Както останалите  персонажи на Полански, Ванда и Томас се сблъскват, унижават и изненадват, предлагат се и се отхвърлят, променят мнението си, ролята, пола… А Еманюел Сение никога не е била толкова добра! С напредването на времето тя завладява екрана и се освобождава от всяка театралност.

„Венера в кожи” напомня за един от най-известните филми на Полански – „Отвращение”, но камерното пространствено (и персонажно) решение ни връща още по-назад, към игралния му дебют „Нож във водата” (1962). Сред предпочитаните теми на режисьора винаги са били различните нюанси на противоестественото и нездравословното, странното и противоречивото.

Cannes 2013/ La Vénus à la fourrure

Жестокостта на съдбата към неговите персонажи най-често е изложена с почти перверзно удоволствие, в един елитарен и усложнен културен контекст, а действието се ситуира в затворен и/или театрален свят, чието представяне е освободено от реалността чрез намесата на насилието,  ирационалното, черния хумор, абсурдния трагизъм и дори сатанизма…

Според президента на фестивала в Кан Жил Жакоб съществуват „двама Полански”: „Дръзкият режисьор от времето на първите си филми и късометражните опити, и другият, създател на големи продукции, предназначени за широката публика. Единият е творец на изненади, на оригинални кинематографични форми и инициатор на странни срещи, а другият се счита за по-успешен, но и по-предвидим.”

Космополитността е определяща характеристика на Роман Полански и неговото творчество. Разнообразието от жанрове, техническото съвършенство на неговите филми, усетът му за водене на разказа и нерядко дръзките му формални решения превръщат режисьора в една от важните фигури в съвременния ход на седмото изкуство. Основната му цел е да изследва злото във всичките му аспекти: преследване на невинността, властта, която корумпира човека, триумфа на макиавелистични персонажи… „Венера в кожи” отново напомня за един абсурден свят, параноичен и кафкиански, където индивидът, който е жертва едновременно на своите действия, на външния свят и на личното си обкръжение, може да кривне във всеки момент в лудостта, смъртта или саморазрушението.

Месеци преди да навърши 80 години, насред затишието на поредните му проблеми с властите, киното все така е основната страст на Роман Полански и той на драго сърце би заменил всички почетни чествания и признания за възможността да продължи да се занимава с онова, което обича най-много. В момента режисьорът работи над нов проект, по сценарий на Робърт Харис („Писател в сянка”), за  „Аферата Драйфус”.

1 коментар