0
240

Полета на необособеност

3

Изложбата „К” на Коста Тонев (куратор Вера Млечевска) бе показана през януари в появилата се на ново място галерия „Пистолет”. Асоциациите с Йозеф К. не са случайни.

Изложбата „К” представя три произведения на Коста Тонев, създадени между 2007 и 2015 г. Паралелно с работата си на различни теми и в различни изразни средства, Коста Тонев се занимава и със собствената си личност, образ, идентичност, като поставя себе си в позицията на обект, материал и цел на своята художествена дейност. Тази история започва през 2007 г., когато скоро пристигналият да живее и работи във Виена български художник решава да коригира изписването на името си на латиница. Това става по законен и официален начин, с промяна на паспортните данни, а целият процес получава видимост в рамките на произведение – цяла комплексна инсталация. Още на този етап е ясно, че в тези действия има елемент на критика (или самокритика), което впоследствие ще става още по-явно.

Д. Р.: Трябва ли да се съобразяваш с правилата на художествената система? Можеш да подходиш бунтарски, можеш да спазваш правилата, но можеш и да се изплъзнеш с хитри действия. Как се отнася това към твоята работа?

К. Т.: Да и не. Разбира се, можеш да нарушиш правилата, но не съм сигурен, че можеш да се изплъзнеш. Художествената система, както и държавно-административната и всяка друга система, съдържа полета на необособеност. Те не са странични дефекти, а са основният механизъм, чрез който съществуването й е възможно. Можем да го сравним с плъзгащия пъзел (sliding puzzle), в който липсващото квадратче е това, което позволява движението на всички останали квадратчета и съответно обращението в една затворена система. Случаят е същият и в проекта „К.” – въпреки привидната точност на личните документи, те съдържат множество полета на необособеност. Апроприирайки техните процедури за самоописване и присъщото им понятие за самоличност като изразни средства, аз се възползвам именно от „плаващите” данни – тези, които нямат фиксирана рамка. Те подлежат на интерпретация и видоизменения, а това от своя страна ги зарежда с потенциал за художествена намеса.

Разбира се, работите в този проект съдържат известна доза критика, която е иманентна: с други думи, тя не цели освобождаване или „изплъзване” от система (както би било, ако бях запалил документите), а подривни действия, микро-манипулации в рамките на нейните административни формати.

Не мисля, че можем да се освободим от една система, която присъства дори в най-дребните неща от всекидневието и чиято власт е продуктивна, а не дедуктивна. Неслучайно заглавието на проекта („К.”) прави отпратка към Йозеф К. – главния герой от „Процесът” на Франц Кафка. Опитите на К. да се защити пред властите, които го арестуват, са пример за това как дори чувството за индивидуална независимост и съпротива в действителност е интегрирано като неразделна част от дисциплинарната процедура.

При следващата „глава” от историята вече възниква въпросът положителен или отрицателен е знакът, който ще определя коригирането на всяка пречка, която художественият свят слага пред художника. Второто произведение от цикъла възниква от изискването да имаш американска виза, за да покажеш произведението си в Щатите. Коста Тонев (пак под формата на художествена работа) прави всичко да изглежда по правилата и според законите, обаче снимката му за визата показва лицето му огледално – буквално той е „обратното на себе си”.

1

Д. Р. : Има грубо нарушаване на изискването, което обаче няма как да се забележи. Можем ли да кажем, че това е форма на критика на системата? Или е начин да се разбере измамата, само ако се проследи внимателно съдържанието на работата ти като художник, вместо проверка на валидните документи за самоличност?

К. Т.: Системата на описване, документиране и картотекиране произвежда един редуциран субект. (Тази редукция е в основата на полетата на необособеност, за които споменах.) Проектът изважда това наяве. Всъщност снимката, възпроизведена във визата, напълно отговаря на изискванията. В противен случай тя нямаше да бъде одобрена. Намесата ми в нея става видима единствено в контекста на работата. Тя осигурява един цялостен поглед върху обстоятелствата, в които снимката е създадена. Виждаме, че тя е само дребен детайл в една по-голяма снимка. Ирония е, че в процеса на придържане към правилата отпада точно тази информация, която би изиграла най-решаваща роля в процеса на валидация и съответно установяване на нарушение. Както при плъзгащия пъзел, това, което липсва, се оказва по-важно от това, което присъства.

Най-накрая в галерия „Пистолет” виждаме последната (засега) работа от цикъла, която представя художника, който прави всичко възможно, за да промени своите физически данни, буквално израствайки до средно статистическите за България 175 см.

2

Д. Р.: Какво щеше да бъде, ако в художествения свят съществуваше вярването, че по-ниските художници са по-успешни художници? Въобще има ли връзка между твоето тяло и теб като художник?

К. Т.: Не би ме учудило, ако подобни вярвания наистина съществуват. В западното общество все още са залегнали представи, които датират от времето, когато (псевдо)учените на XIX век са претендирали, че могат да съдят за здравето, интелигентността и пр. на даден индивид по външни белези като формата на черепа, ръста и други.

В работата ми тялото винаги служи за отправна точка. Аз обичам да работя от частното към общото. Особено в проект като „К.”, който борави с властови механизми,  дълбоко вплетени в индивидуалното съществуване, употребата на тялото дори ми се струва неизбежна. Макар и често да присъствам физически в работата си, го правя с известна дистанция. Харесва ми да мисля, че персонифицирам образ, който е фикция. Ако зрителят направи цялостен поглед върху работите ми, ще открие един безвременен образ с непроменлив външен вид, който през годините е бил облечен винаги по един и същ начин. Подобно на Чарли Чаплин, чийто герой е константен в повечето му филми, но същевременно сме наясно, че истинският Чаплин не изглежда по този начин, така и в моя подход изкуството и животът не се препокриват напълно.

Д. Р.: Можем ли да кажем, че това е изложба за самоусъвършенстването, за действията, които извършваме, за да променим нещо в себе си? Или може би изложбата иронизира тези усилия?
К. Т.:
Не мисля, че изложбата е свързана със самоусъвършенстването, а най-общо с превръщането. То обаче е символично. Леда Екимова, която ръководи „Пистолет”, отбеляза, че работите в изложбата имат известен документален характер. Това е така, защото считам, че намесата ми като художник се състои в произвеждането на символи или концепции, като име или данни за ръст, които сами по себе си нямат материална субстанция. Документалният подход го подчертава.

От началото на 2015 г. галерия „Пистолет” е на нов адрес – София, ж.к. Стрелбище, ул. „Траянови Врата” 20, ет. 2.