Начало Идеи Гледна точка Полет в нощта
Гледна точка

Полет в нощта

Деян Енев
03.11.2015
2006

DEnev

На 55 години понякога се чудя колко много неща помня и знам; без да мога да се похваля с добра памет. Просто нещата са се натъпкали вече в живота ми като в стар сак, стърчат с острите си ръбове и ми принадлежат – хора, места, червени пера от птици.

В нощи като тази, със седефен гриф и със сребърните гласове на славеите, накацали по струните й, ми се дописват стихове. Но понеже не съм поет, имам един стар номер: зачитам се в стиховете на поети, които харесвам. И става тъй, че сякаш аз съм писал техните стихове. Става тъй, сякаш техните стихове ми принадлежат безусловно. Какво е това? Може би тъкмо това е истинската дефиниция на добрата литература – че не принадлежи само на себе си. Нещо повече – веднага те превръща в съ-автор, зачитайки във висша степен човешкото ти достойнство на не-автор.

В нощи като тази ми се дописват стихове. Но понеже не съм поет, се зачитам в някоя стихосбирка, на поет, когото харесвам.

Тези дни гостувах в дома на едно семейство. И той, и тя са поети. Живеят в малък блок до шумно кръстовище. Апартаментът им е малък, но са го ремонтирали, подредили са го. Имат и малко балконче, което служи за пушалня. Старото сиво блокче е скрито зад високи стари дървета, откъдето, в онзи един-единствен час през денонощието, когато движението на кръстовището утихне и конвоят от тировете спре, се чуват славеите. От балкончето се вижда планината. Дали техният малък апартамент е достатъчно сигурно убежище на поезията? Мисля, че да. И след малко ще разберете защо мисля така. След малко мисля да ви препиша, по стар мой навик, няколко стихотворения от една стихосбирка, с която се сдобих в този малък апартамент, в това малко, но сигурно убежище на поезията.

На 55 години понякога се чудя колко много неща помня и знам; без да мога да се похваля с добра памет. Просто нещата са се натъпкали вече в живота ми като в стар сак, стърчат с острите си ръбове и ми принадлежат безусловно – хора, места, червени пера от птици.

Книги, които харесвам.

А сега, дами и господа, послушайте. Тед Кусър. „Полет в нощта”. Издателство „Фрост”, София, 2011. Превод Благовест Петров.

 

СИГУРНИ ЗНАЦИ

 

На Джордж Вон Глахън

 

Толкова много щурци тази вечер –

като връвта на камбанките на шейна.

„Със сигурност дълга и тежка зима

предстои”, казва съседът ми,

намотавайки на метла

паяжина в градината си.

„Щурци и паяжини”, казва той,

„сигурни знаци. За седемдесет години

(той поглежда над очилата си

да види дали съм още там)

понаучаваш това-онова.»

 

ФОРТ  РОБИНСЪН

 

Когато посетих Форт Робинсън,

където Изхабеният нож и неговите Северни Кайени

били държани пленени онази ужасна зима,

служителите на парка убиваха свраките.

 

Двама мъже минаваха от дърво на дърво

с прътове и стълби, бутайки малките птичета

от гнездата им и ги пребиваха до смърт

докато подскачаха в тревата.

 

Под всяко дърво, където мъжете бяха работили,

имаше втвърдена каша, покрита с пера,

а над всяко дърво кръжеше сврака

полудяла, призоваваща с пълно гърло.

 

Не излязохме от колата.

Малкият ми син се скри отзад и се разплака

щом потеглихме обратно към каменистите хълмове,

които Кайените са катерили онази зима, бягайки.

 

ПАНСИОН

 

Слепият мъж пуска завесите за през нощта

и си ляга, оставяйки светеща крушка

 

над огледалото в банята. През стената,

чува глухият мъж да минава по коридора

 

със скърцащите си обувки да види дали има светлина

под вратата на слепия мъж, и всичко е наред.

 

МЯСТО В КАНЗАС

 

На Джон Гирлич

 

Някъде в Канзас един приятел откри

празна каменна къща самичка насред полето.

Над вратата беше гравирана морска котва.

Нямаше никой да попиташ

какво правеше в Канзас тази котва,

никаква вода на мили оттук.

И най-малкият намек за бяло платно

не препречваше хоризонта, въпреки това стоял там с часове.

Ето такива са нещата в Канзас, завинаги.

 

В ТОЗИ МИГ

 

В този миг ако погледна назад, надолу по

леденеещата улица на миналото, мога да съзра

уличните лампи, по една за всяка година,

осветяващи малки кръгове време,

в които някой ще пристъпи,

ако примижа, ако опитам достатъчно упорито –

кръговете се смаляват и се смаляват,

отвеждащи до онази едва доловима точка

в началото, като звезда.

Толкова много от тях пусти са сега,

тези кръгове от крайпътни отбивки и трева.

В един от тях, нощната пеперуда на някакво чувство

все още пърха, неизразимо,

леденеещият мрак около нея – необятен.

Деян Енев
03.11.2015

Свързани статии

Още от автора