0
2206

Поле на неспокойствието

Александър Капричев, Без название, 2005

Самостоятелна изложба на Александър Капричев, посветена на 75 години от рождението му. Градска художествена галерия Варна (7–26 август)

Изложбата на Александър Капричев в градската галерия във Варна по подходящ начин ознаменува един несъстоял се юбилей – през настоящата година художникът, който внезапно напусна този свят преди 12 години, щеше да навърши 75 години. Грижливо селектираната „представителна извадка“ дава на публиката много добра идея за неговия принос в българското изкуство, който все още като че ли не е намерил полагаемото му се място в панорамата от различни имена, нашумели малко или много през втората половина на ХХ век.

Има художници, които не се натрапват от телевизионните екрани, не заемат челните редове на вестникарските материали нито пък най-изгодните пространствени зони в изложбените зали. С течение на времето обаче тези конюнктурни фактори, които в момента са имали, естествено, определени предимства, сякаш все по-отчетливо губят своето значение. Александър Капричев е точно от този тип автори – без да шуми и да се самоизтъква, той вършеше своята работа като добросъвестен и морално отговорен майстор.

Ако трябва само с няколко думи да се опитаме да характеризираме неговото кредо, можем да кажем следното. Интерпретацията и третирането на живописната материя в картините му се характеризират с пулсираща напрегнатост, с богати нюансировки и степенувания на тоновете. По принцип творбата, каквито и да са конкретният мотив или тема, рядко е завършена в традиционния смисъл на думата. Тя е по-скоро в процес на „ставане“, трепти сякаш във вихъра на неспирно оформяне, на понякога мъчителна материализация. Ставаме свидетели на основните фази на съграждане на живописната тъкан, която кристализира постепенно в разнообразни фактурни решения, редуващи гладката форма и релефа.

При подобен подход, картината се очертава преди всичко като своеобразен терен, топос за проектиране на определени динамични конфликти, спирка по пътя за незнайно къде, „поле“, заредено с неспокойствие, с някаква трескавост и с напрежение. За Капричев рисунката или платното не са пристан, фиксиращ достигнатото веднъж завинаги равновесие. За него като че ли не съществува успокоена, окончателна хармония. Светът е изтъкан от противоречия и тези противоречия безспир импулсират творческия акт.

Този живописен почерк е производен, естествено, от определен тип пластически мироглед. В този смисъл Александър Капричев е от онези художници, за които първостепенно значение има, така да се каже, изначалният трагизъм на битието ни, драмата на човешкото съществуване на планетата.

От друга страна обаче, той е художник, който отдава изключително значение на естетиката, на пластическата завършеност на творбата. Ето защо ако бихме могли да говорим за хармония в по-нестандартния смисъл, тя се търси най-вече в тоналните съпоставки, в колоритните решения (локалните, „малките хармонии“), в подбора на гамите. Екзистенциалните конфликти, на пръв поглед парадоксално, намират своя особен контрапункт в затворения и в автономния „самоценен“ пластически свят на произведението.

Композиционният скелет на картината, за основа на която авторът често използва геометризирани елементи и въвежда определени линейно изразени закономерности и ритмични групи, често пъти се съчетава с трепетно нанесени мазки, богато нюансирани като тонални стойности и като фактура. Живописното кредо на художника е подчертано ориентирано към нефигуративното начало. Там, където има фигури, като правило те са „затворени“ в себе си, некомуникативни, въздействат като единични капсулирани „монади“, често непроницаеми в своята дълбоко стаена енигматика.

Авторът обича широките имагинерни безбрежни пластически пространства, понякога си служи със стремително „бягаща“ перспектива, друг път подробно и съсредоточено обработва двумерната плоскост на самата живописна субстанция. Това му позволява да разгърне своя талант както в мащабите на голямата пластическа композиция, така и в малките форми.

Ако трябва в заключение да формулираме някаква стилова доминанта за голяма част от картините на Александър Капричев, това е лиричната абстракция, съчетана по парадоксален начин с елементи на абстрактния експресионизъм. От значение е напрежението между силите на привличане и на оттласкване, между фигуративното и нефигуративното начало в пластическото формообразуване. „Бинарните“ опозиции като хармония/конфликт, преливане/контраст, и т.н. са онези едновременно и мирогледни, и формални елементи на синтаксиса на художника, чрез които се реализира органиката на визуалния образ и неговото въздействие върху зрителя.

Освен дължимото към паметта на Александър Капричев, тази изложба, както впрочем и цялостното творчество на автора, представлява принос и към все още ненаписаната история на българското изкуство през ХХ век.