0
2982

Политизацията на вируса

Тази неделя отново слушахме Евангелието за бесовете. Свикнали сме да придаваме на този евангелски епизод предимно политическа конотация, може би заради Достоевски, който е назовал така един от най-гениалните си романи, като му е поставил за епиграф точно този откъс от Евангелието. В действителност духовният смисъл на трагичния евангелски разказ е много по-широк от политическия. Но не изключва и тази интерпретация. Ние живеем в този свят, доминиран от политиката и тя при всички обстоятелства ни засяга пряко. Както се казва в популярния израз: дори да не се интересуваш от политика, тя се интересува от теб. Антисистемните играчи, които отхвърлят системата, всъщност правят политика по друг начин.

Иисус среща в Гергесинската страна двама човека, хванати от бяс. Те са свирепи и другите хора се страхуват дори да доближават до тях.

Днес ние не знаем какво е да си „хванат от бяс“. За подобни състояния използваме съвременна медицинска диагностика и терминология. Но духовните отци казват, че бесът е нещо различно от психическите болести. Бесовете започват разговор с Иисус, молят Го да им позволи да влязат в стадото свини, Той им разрешава, след което стадото се издавя в езерото. В Евангелието сцената е описана като реална, докато днес ние възприемаме бесноватото състояние като метафора. Като метафора я използва и Достоевски.

Но дори възприета по този начин, последствията от метафоричните бесове са не по-малко трагични. Неслучайно през целия комунистически период романът „Бесове“ не е публикуван като отделно издание. Фактически е бил забранен. Явно партийната цензура добре е разбирала, че описаните протагонисти и събития имат реални съответствия.

Когато пандемията от Ковид 19 започна да придобива широки мащаби, в обществото започнаха да се открояват белези от това неудържимо паническо сурване на стадото, в което влизат бесовете. Докато в Китай епидемията се разрастваше и започнаха да се прилагат строги рестрикции, в останалия свят все още гледахме на случващото се като на китайски проблем, който е далеч от нас, не ни засяга и само по-любопитните четяха подробности. Аз бях от тези любопитни, търсех информация, четях, но не можех да допусна, че е възможно вирусът да ни засегне в същия мащаб, както в Китай. Дори когато Италия беше поразена в застрашителни темпове и мащаби, не можехме да допуснем, че същото може да се случи и с нас. Италианците, които днес протестират, тогава започнаха да изнасят концерти от балконите, по телевизиите гледахме с възторг и други подобни любопитни прояви, беше трогателно, но оставаше далечно.

Не след дълго неумолимият вирус дойде и у нас. Първо започна да се появява информация по области. Все още си мислехме, че няма да обхване цялата страна. Когато след няколко седмици я обхвана, пък си мислехме, че няма да е за дълго. Приехме строгите ограничения без съпротива – ще поживеем месец-два вкъщи, няма да ходим на работа, не е чак такъв проблем, ако месец-два не ходим на ресторант и на кино, ако носим маска. Държавните институции реагираха навреме, смъртността не беше висока. Не можеше да се пътува между градовете, мнозина правеха опити да се промъкват, защото нали у нас именно промъкването през закона те прави успешен. Научили сме хиляди начини как се прави това.

Ала вирусът се оказа по-упорит от нас, по-устойчив, по-находчив, по-силен. Никое от средствата за борба с него не се оказа успешно. Не се очертаваше близка перспектива да се върнем към нормален живот. Рейтингите на Бойко Борисов и ген. Мутафчийски, които бяха скочили до небесата, катастрофално се сринаха. Започнаха стихийни антивирусни протести. Неорганизирани, но всенародни. По това време се появиха първите масови, макар и неорганизирани прояви на отрицанието на вируса и на всичко покрай вируса. Тогава някои хора си дадоха сметка, че това неорганизирано, но мощно всенародно движение може да бъде организирано и използвано. Вирусът и пандемията се политизираха.

Да, това именно искам да кажа, че без стихийните протести срещу Ковид 19, политическите протести щяха да бъдат малобройни, краткотрайни и неуспешни. За да станат политическите протести успешни, трябваше да се използват настроенията срещу пандемията, а настроенията трябваше да се контролират и направляват. Тяхната енергия не трябваше да се пилее, а да се прелее. Да не се похабява, а да се използва. Повечето, тоест почти всички партии от протеста имаха ясно оформен и подчертан антиковид профил. Телевизиите им облъчваха с антиковид пропаганда. В интерес на истината единствено партиите от бъдещата коалиция „Демократична България“ не яхнаха тази вълна. Така политизираният вирус помогна множеството да бъде овладяно и насочено да се сурне в желаната посока.

Отделен въпрос е накъде беше насочено. Нямам основания да твърдя, че е насочено към дълбините на гибелта. Не само нямам основания, но и виждам достатъчно основания за протест. Горчивият ми привкус е от използваните средства. Защото винаги съм се ръководила от принципа, че целта не оправдава средствата.

Напрежението нарастваше в световен мащаб, обхващаше все по-големи групи хора, те все повече се радикализираха, позициите на едните и на другите ставаха все по-крайни, светът се разделяше на два противоположни и противостоящи лагера – единият отричаше вируса и твърдеше, че всичко е конспирация и пландемия, а другият изпадаше в страх и паника и настояваше за все по-строги ограничителни мерки в името на здравето и живота. Двата лагера изтъкваха все по-полярни аргументи в подкрепа на своите позиции и сред аргументите все повече навлизаше фейк, пропаганда, политизация, манипулация и дезинформация.

На приливи и отливи протестите в цял свят продължават и до днес. В цял свят протестиращите обвиняват правителствата, че не се справят с болестта, но още по-силни са обвиненията, че отнемат свободата на гражданите. През последните седмици в цяла Европа се засилват протестите срещу въвеждането на зелените паспорти, изискването на ваксинационна карта се определя като отнемане на свободата. В Япония протестираха против Олимпийските игри. Протестите се провеждат с ярост, несъизмерима със свободите, които защитават. От своя страна органите на реда също използват рядко прилагани средства и улиците приличат на бойни полета, с тежко въоръжени полицаи, с множество водни оръдия, обвити в задушлив дим. Една и съща картина се наблюдава в множество страни с многогодишни демократични традиции. Като че ли демокрацията вече е изчерпана, като че ли вече е ненужна и безсилна. Сякаш светът търси нова форма на обществен договор, но няма никаква представа каква да е тя и засега всичко се свежда до гневно отрицание и хаос.

Тоталното отрицание винаги поражда хаос и винаги е заредено с мъст. От неовладения и безконтролен деструктивизъм именно се поражда алюзията с бесовската картина. Романът на Достоевски е пророчески именно защото той е видял през тази картина и описал събитията, които ще се случат половин век по-късно. Когато човек е наблюдателен и обективен, може да предвиди бъдещи събития. Антиутопичната визия на Оруел е дори още по-конкретна. Впрочем въпреки че в неговия роман не се споменава за бесове, не е трудно да определим персонажите му като бесовски креатури.

Демокрацията е гъвкава форма на управление на обществото. Съвременната демокрация, макар да произхожда от древногръцката и да носи нейното име, има много малко общо с нея. А и през последните години търпи забележима еволюция. Днес дизайнът ѝ се променя през събитията от политизираната пандемия. Основната ѝ характеристика се запазва – да регулира връзката между властта и суверена, който избира властта. Основният ѝ проблем е когато след изборите тази връзка се наруши. Именно тогава идва времето на бесовете.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияЖивотът като възможност да те боготворят
Следваща статияИстинското християнство