0
2433

Политическата поезия на Пламен

Пламен ми подари новата си книга „Влюбване в диктатора” към края на септември и каза, че скоро ще направи представяне. Зная какво означава Пламен Дойнов да представя стиховете си, така че оставих книгата настрана, за да се насладя на авторовото четене. На 15-и октомври отидох в сцена-клуб „Максим”, за първи път присъствах на премиера на книга след въвеждането на извънредно положение, и не само аз, всички бяхме с маски, трудно дишахме, още по-трудно се разпознавахме, трябваше да се вглеждаме по-задълго един в друг, да се отгатваме. Водещ на вечерта беше издателят на книгата Милен Миланов, за нея говориха проф. Михаил Неделчев и д-р Георги Гочев.

Познаваме Пламен Дойнов главно като поет, а през последните години и като вещ и скрупульозен изследовател на литературната история от времето на тоталитарния период, автор на над 10 книги на тази тема. Предишната му стихосбирка „Балът на тираните” е политическа поезия и е единствена по рода си. Пламен грабна вниманието и дъха на публиката още с първото си стихотворение „Втора нощ”, написано като че ли току-що. И продължи настъпателно, ритмично, безмилостно. Човек започваше да се чуди как е възможно досега да не са били написани тези стихотворения. Като че ли те винаги са били в съзнанието ни, винаги сме ги знаели. Едно след друго ужасът, позорът, срамът се претворяваха в поезия, изкривената съвест с един жест се разголваше в ритъм, метафори, рими, които неотразимо привличаха, а съдържанието им постепенно създаваше от лицата ни зад маските изражението на онзи човек от безсмъртната картината на Едвард Мунк. В малкия клуб се появи усещането за надвиснала гилотина над българското зло.

Във „Фрагменти” в края на книгата си Пламен Дойнов дава ключ и обяснява новата си политическа поезия. „Директните метафори препращат имена и образи към прототипи и действителност“, обяснява той.

Писатели, които слагали подписите си под всякакви апели на властта – „да бъде по-строг Народният съд!; Смърт за престъпника Никола Петков!; За продажната опозиция – смърт!; Спрете унгарската контрареволюция!; Пражката пролет да заспи зазимена!; Да се маха предателят Солженицин!; Да си ходят турците, барабар с имената!… и после пишехме лирика, и без никакво гадене, в нас срамът се търкаляше като празна свиня”. И следват гласовете на тези писатели сега. Следва тяхната самозащита, тяхното оправдание: „просто хранихме с подписи едно сляпо чудовище“.

На физическо ниво въздейства политическата поезия на Пламен Дойнов. Като че ли в теб се образува черна дупка, която безмилостно се разраства, особено в цикъла „Без съд и присъда”. Чела съм и зная до болка реалните истории в този цикъл. Зная как в началото не можеш да им повярваш, не можеш да си ги представиш. Как витаят около теб, как те спохождат изневиделица, как те събуждат нощем. Как трябва да намериш допълнително сила, за да ги поемеш в себе си и да се примириш, че те са част от националната ни история, че ще трябва да живееш редом до тях, да ги мислиш, да ги оставиш да те разтерзаят докрай, защото те не могат вече нито да се изтрият, нито да се скрият, нито да се забравят.

Чувството за гилотина проблясваше и ни заслепяваше с всяко следващо стихотворение, изречено от малката сцена на клуб „Максим”.

На 10-и септември 1944 г. Станислав Вихров завлича в Борисовата градина Борис Руменов (Борю Зевзека), убива го с автомат и хвърля тялото му в Перловската река. По-късно написва в (недопре)мерена реч:

И ако в някой бурна нощ сред трясъци и дим,
сред бой като герой загина от куршум сразен,
родино моя, знай, за теб загинал е един,
твой верен син, поет и гражданин.

Поетът-партизанин не загива, а убива. Само по щастлива случайност куршумът му не отнема живота и на Елин Пелин.

„Поети се въоръжават през септември 1944 година”. Стихотворението започва с изброяване на реални имена и на оръжия, които за някои поети стават „работни инструменти“, „и отиват в радиото – да го сложат на нови релси“.

Следващото стихотворение е със заглавие „Милицията настанява Людмил Стоянов в чужд апартамент през октомври 1944 година”, а на съседната страница е представено факсимиле от заповедта „по нареждане от щаба на народната милиция” към собственичката на апартамента на ул. „Неофит Рилски” 61, че апартаментът ѝ е даден „за ползуване” на Людмил Стоянов Златарев. Поетичният коментар е:

Символ след символ изхвърля бившият символист.
Ще се очисти напълно – до кост, до прозирна сянка.

Понеже за мир ще се бори, той апелира за смърт.
Остава му още малко: прописва по нова мода.

И въпреки че апелира за смърт, че се разхожда из чужд кабинет и „понякога ще се спъва в един непогребан труп“, ни дожалява за бившия символист и го възприемаме по-скоро като символична жертва. Защото в една система на терор дори палачите са жертви.

И още много премълчавани неща за известни и не толкова известни хора, защото новата политическа поезия „се стреми към цялата памет, към паметта на всеки, вплетена в жива историческа тъкан от спомени и устни знаци, от изречени и премълчани спомени”.

Слушахме ужасени и запленени, вцепенени.

И защото Пламен Дойнов е и добър драматург, гилотината не подмина на финала и самия него. Както каза самият той преди да прочете последната „Безименна поема”, цитирам по памет, на един поет един път, много рядко два пъти, му се дава шанса да застане по този начин пред поезията. Какво се е очаквало от мене, пита той, след като моята национална история, моят народ, моите предци са такива? Очаквало се е, естествено, и аз такъв да стана – като тях. За това се готвех, натам вървеше моят път. Злото се предава от поколение на поколение като нещо в реда на нещата, кой съм аз, че да прекъсна веригата, откъде да намеря сили и смелост за това? Но „таванът златен се сгромоляса/ и се събудих – почти човек”. Това е поема изповед – не само на автора, но и на читателя, разтърсен от нейната искреност.

Стихосбирката сякаш следва хронологията на политическите разкрития и скандали, разкриването на досиетата, агентите и агентурните псевдоними: „Юлия К. твърди, че не е агент“, „Агент „Драгомир“ следва пътя на Икар“, „Агент „Драган“ превежда всичко“, „Днес разсекретеният агент ви каза“, „Писател завършва нова книга и се готви да вземе награда на живот и смърт“ – „ще чертая литературната география, ще се къпя в екрана син“.

Необичайно за стихосбирка, но закономерно за литературен историк, книгата е илюстрирана с факсимилета. Сякаш е поетично продължение на статии и книги на Пламен Дойнов. Всъщност той дори в най-антилитературния „жанр“ търси литература – да си спомним „Литературна и литературноисторическа стойност на досиетата“ в „Литературен вестник“. Интелигентна, интелектуална, но и емоционална – парадоксално и закономерно стихосбирката е и литературно-историческа, и литературно-критическа. Но преди всичко е добра поезия, добра литература.

„Влюбване в диктатора“ не е поетично изследване на „Стокхолмския синдром“ в българските литературни среди, а напипване на симптоматиката и демаскиране чрез опоетизиране на уродството на греха, който ни поразява, за да придобием имунна сила да му се противопоставим.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияНеолибералната стигма е силна
Следваща статияШахматни етюди (VII)