1
1507

Политическа псевдология

TNikolov

През последния четвърт век в България е имало какви ли не избори, ала никога политическият пейзаж не е бил чак толкова опоскан и подвластен на лъжи и измами. Така е навсякъде, ще възразят някои. Нали днес са на мода политиците-манипулатори, сиреч онова, което анализаторите все по-отчетливо разпознават като post-truth politics: подобия на Тръмп има във всяка страна, ала проблемът е, че и останалите политици се превръщат в бледи карикатури на самите себе си. Изправени сме пред политика „след истината” – фактите вече не са от значение, всеки може да бръщолеви каквото си иска, а политическият дебат заприличва на форумно прение, макар че не би трябвало да е така.

Затова, струва ми се, че днешната политика вместо да има развитие, сякаш цопва – комай това е точният израз – във фикцията на Джон Арбътнот „Изкуството на политическата лъжа или политическата псевдология” (1712 г.). Арбътнот, който е блестящ политически памфлетист (баща на сатирата за Джон Бул като вечния англичанин), очертава набързо чертите на една политическа ситуация, върху която уж възнамерява да пише трактат. Първата част от така и ненаписания трактат е посветен на лъжата тук и сега, която, забележете, била цилиндрична: човешката душа наподобявала огледало, чиято плоска страна е сътворена от Бога, но пък дяволът мамел човека от опакото, разкривявайки нещата в този свят. Оттам, пише Арбътнот, тръгва и „цилиндричната политическа лъжа”. Видимостта става силно лъжовна, а истината често се губи.

Ето зародишът на политическата лъжа: в един цилиндрично изкривен свят политици, подбрани на случаен принцип, целят да накарат хората да повярват в разни лъжи, уж заради тяхно добро, в името на конкретни и съвсем близки резултати. Но, както заключава Арбътнот, лъжата може много, тя може да се обяви дори за правителствен монопол, да се насажда чрез слухове, разпространение на измислици, клевети, ала не може да се превърне в истина.

Няма да преразказвам цялата теория на Арбътнот, още повече, че „политическата псевдология” отдавна е част от живота ни. По-интересно е да видим как тя се осъвременява при нас с днешна дата.

1. Изкривяването на жизнения ни свят е безспорен факт;

2. Наличието на политици, подбрани на случаен принцип – още повече;

3. Пропагандната лъжа е повсеместна и отдавна не е само правителствен монопол;

Но истината, къде е истината във всичко това?

За да си отговорим конкретно и преди да преминем към президентските избори, може би не е зле да премерим „цилиндъра на лъжата” върху „случая Ирина Бокова”.

Цялата тази комедия, в която се озовахме в момента – с двете кандидатури за ООН, едната от които (Кристалина Георгиева) е реалната кандидатура на България, а другата е бившата кандидатура на България в лицето на самопредлагащата се г-жа Бокова, не е нищо друго освен политически фарс, чиято най-учтива формулировка е „дипломатически прецедент”. Какъв по-добър пример за „политика отвъд истината”?

Още от самото начало правителството на Бойко Борисов подаваше колебливи сигнали и протакаше подкрепата си за кандидатурата на Ирина Бокова, която очевидно не се ползва с подкрепата на неговите избиратели.

Да, така е. Ирина Бокова е фигура, която по редица лични и политически причини поляризира българското общество и няма общонационална подкрепа.

Защо още тогава не номинираха Кристалина Георгиева? Сега Бойко Борисов твърди, че извършил компромис, защото правителството на Орешарски било издигнало Бокова.

Самият Орешарски, вече пък като кандидат-президент, заявява, че той е издигнал Ирина Бокова, защото, забележете, просто имало сигнали „отвън”, и то от различни „страни”, а иначе той подкрепял и двете „български кандидатури”.

Човек направо губи ума и дума от всички тези глупости и нелепици, защото излиза, че г-жа Бокова едва ли не се е „самономинирала” и, както изглежда, ще се „самопредставя” за ръководния пост в ООН. А защо изобщо страната ни трябва да е намесена във всичко това? Още повече, че местните бранители на Ирина Бокова не обичат да се сещат за един от най-големите външнополитически гафове на България, предшестващ нейното избиране в ЮНЕСКО.

Припомням накратко: през 2008 г., по време на президентско посещение на Георги Първанов в Аржентина, когато Ирина Бокова е в състава на делегацията, за да се спечели подкрепа за нейната кандидатура за ЮНЕСКО, се заявява солидарна позиция с аржентинските претенции над Малвинските острови. Става дума за онази британска задморска територия – Фолклендските острови – заради която се води война през 1982 г. между Обединеното кралство и Аржентина. Така България, която само от година е член на ЕС, погазва териториалната цялост на друга страна-членка, и съответно, след публикациите в аржентинската преса, си навлича огромни напрежения с Лондон в името на г-жа Бокова.

Кой обаче поема отговорността за всичко това? „Многошлемовата политика” на Георги Първанов, самата Ирина Бокова, или страната, чиито граждани сме?

Все неща, които би трябвало да са повече от ясни за Бойко Борисов преди той да тръгне да подкрепя Ирина Бокова за ООН при ясно изваден британски „червен картон”.

Ето защо е крайно време г-н Борисов ясно да отговори и на един друг въпрос: вярно ли е, че е номинирал Бокова, защото е бил изнудван от АБВ заради оцеляването на правителството?

Ако това е така, а в същото време продължават да ни се разправят небивалици, значи трайно сме затънали в „политическата псевдология”.

Включително и по отношение на президентските избори, където ГЕРБ е представен засега от „сянката” на загадъчна жена, о.з. генерал Румен Радев, нямащ нищо общо с левите идеи, бе парашутиран на този терен, а пък маската „Пламен Орешарски” за пореден път бе измъкната от кукловод с перверзно чувство за хумор (като конците най-вероятно се дърпат от Боянския сарай). Виждаме и самотната битка на Трайчо Трайков (всред видимо хладната дистанцираност от страна на РБ).

Най-смайващи в случая обаче са две неща: случайността на повечето кандидатури и тяхната имитативност.

Това ме подсеща за една история, който прочетох преди време в дневника на Любомир Лулчев, тайния царски съветник на Борис III. Лулчев разказва как веднъж (в условията на безпартийния режим) царят трябвало да назначи някакъв министър, ама и през ум не му минавало откъде да намери човек. Тогава продиктувал на тайния си съветник всички лица, за които се сетил (ей тъй, по интуиция). Сложили имената в стъклен буркан, разбъркал ги добре, а най-накрая Лулчев изтеглил едного наслука. „Този ли, рекъл Борис III, позачудил се, пък отсякъл – „И той става, колкото останалите”. Така дълго търсената кандидатура била ненадейно намерена.

Не знам как ГЕРБ ще номинират кандидата си преди „последния влак”, ама нищо чудно номерът с буркана пак да мине.

А междувременно българската политика периодично явява и ще продължи да явява по някое копие на Бойко Борисов (Алексей Петров, Слави Бинев, Николай Бареков, Слави Трифонов), докато самият Б.Б. еднолично се откроява на хоризонта.

Прискърбната истина е, че хората не само вярват, но и държат да вярват в измислици. И обикновено гласуват заради страховете си – както през 90-те – „да не стане по-лошо”, а то, по-лошото, съответно става.

„Нашата истина” срещу „тяхната лъжа”. И обратното.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022).
Предишна статияПочит към Иван Ненов
Следваща статияПоловини и картини

1 коментар

  1. Богове, тези лъжата я нямат за нищо. Политическото е повече или още повече лъжа. Лъжат аврамическите религии, феодалите, царете, третото съсловие, селяните, работниците, адвокатите, медиите, политиците. Свалячът, вещарката, съседката….Очите ни лъжат, ушите ни лъжат, тялото ни лъже… Изкуството е лъжа. Самото му име го доказва. Идеологията е излъскана лъжа. Претенциите на Василевса или на руския цар за световно господство примерно. Най лъжливното да обяснявате че някои лъжат в политиката. Всички лъжат. Бог лъже. Слнцето лъже, звездите лъжат. На много обичам консервативните лъжи. Левите лъжи са арогантни, бегранични и с претенци за хуманизъм. Консервативната лъжа е като доброто общество – проднило от кражби, сплетни,убиства, секс и извръщения но спазващо изрядна публичност. Консервативния лъжец е със силен морална претенция. Той се уповава на отдавнашните лъжи, които толкова са повтаряни че са вгадени в социума. И като такива открояват левите лъжи. Интелектуалните лъжи също са с дива претенция. Интелектуалната лъжа е уникална. Никой друг не може да я сътвори. Тя укорява и изисква почетност докато ни лъжат. Посочва лъжата и я заменя с друга… Човешкото развитие като натрупване на лъжи. Лъжа лъжа избива. Лъжа следователно съществувам. На лъжата краката са с талария. По дрехите посрещат по лъжите изпращат… За бога не се ли умори човечеството? Може би все още не. Пласират ни още едни….