0
3860

Политическият македонизъм и българската политика към Македония

Лозунгът за „автономия на Македония“, поради своята абстрактност, влече след себе си различни тълкувания, както сред съвременниците, така и сред днешните историци и политици, особено в София и Скопие

В един октомврийски четвъртък следобед на 1914 г., вземайки си сбогом със света, малко преди да застане с чаша отрова в едната ръка и револвер в другата, поетът и революционер Пейо К. Яворов пише няколко предсмъртни писма. Сред тях и едно адресирано до войводата Тодор Александров. То гласи:

Драги Тодоре,

Прости ми ти, нека ми простят и всички други, че изменям на Македония. Аз умирам тук.
Ще легна при моята мила Лора.
Целувам те, дълбоко трогнат от грижите, които положи за мене през дни на големи изпитания. Благодаря за тия деветстотин лева помощ от организацията, без които отдавна бих умрял от глад, наместо от куршум, както ми приляга.
Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам за неин) умря в свободна България, увенчан с една най-мръсна клевета. И когато тя бъде свободна, нека един другар дойде на гроба ми и каже: “Поздрав от нашата майка мъченица – тя вече е щастлива!”
Предай моите сърдечни поздрави на домашните си!
Горещо стискам ръцете на Христо Матов и Хр. Татарчев и Ал. Протогеров.
Целувам те. Сбогом
Твоя Пейо

В тия дни на терзания, аз не можах да подредя разписките. Моля те нареди да стане, както намериш за добре!
Същи

Това „аз се считам за неин“ на един българин, родом от Чирпан, в писмо, в което се говори за „Македония“ и „България“, е израз на нещо, което тук ще наричам политически македонизъм. С него ще означавам степен на лоялност към каузата за Македония, която, без да отменя българската национална идентичност, се превръща в политическа и възприема страната като едно „отечество“. Видно е, че в годините на дейността си след 1893 г. Организацията, която се подвизава с имената Български македоно-одрински революционен комитет (БМОРК)[1], Тайна македоно-одринска революционна организация (ТМОРО) и Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) успява да създаде и култивира както сред ръководния си състав, сред войводите, така и сред своите последователи, една лоялност, една политическа култура, която успява да превърне „Македония“ в нещо повече от кауза. Точно тази политическа идентичност, по начина, по който се развиват историческите изследвания в България след 60-те години на ХХ в., не е твърде позната не само на широката българска общественост, но дори на по-тесните професионални исторически среди. И Организацията, и нейното наследство се разглеждат като някакво обикновено поделение на правителството в София, което има единствено някои дребни, чисто тактически различия както с „върховистите“, така и със самото правителство и двореца (важен за избработването на външната политика и армията)[2].

Истината обаче е малко по-друга. В тези години се оформя това, което вече нарекохме политически македонизъм или македонска политическа идентичност (за етническата е още твърде рано и все още малцината ѝ представители не са много известни, въпреки че днес някои от тях са с техните „споменици“ на важни места в центъра на Скопие). Макар да липсват колебания относно българската етническа принадлежност на ръководителите на движението и по този начин те да мислят и за основните си последователи в самата Македония („българите в Македония“), политическият македонизъм внушава наднационална македонска политическа лоялност и кауза. Той се стреми да обедини на политическа основа различните етнически групи („българи“, „власи“/„армъни“, „гърци“, „турци“, „албанци“ и т.н.), които живеят на територията на географска Македония, превръщайки лозунгите за „свободна“ и „автономна“ Македония в политическа кауза. Следвайки подобна линия, политическият македонизъм достига и до противопоставяне не само на Белград и Атина, но твърде често и на София, търсейки отграничаване и сепаратизъм по отношение и на самата българска официална политика и държавен национализъм. Той се сблъсква не само с плановете за „Велика Гърция“ и „Велика Сърбия“, но и с онези за „Санстефанска България“ и „Велика България“. Доказателствата в тази посока са толкова много и така добре известни на по-отблизо занимаващите се с темата, че колкото и упорито да бъдат крити или тълкувани съвсем превратно, както от българската историография от 60-те години насам[3], така и от медиите, третиращи исторически теми, те няма как да бъдат потулени. Дори е крайно време разговорът за тях най-после да започне. И то не само сред затворените врати при заседанията на практически видимо политическата и не толкова експертна Мултидисциплинарна комисия по исторически и образователни въпроси. Неслучайно в своето интервю от 24 юли т.г. за македонския телевизионен „Канал 5“ вицепремиерът, военен министър и лидер на ВМРО-БНД Красимир Каракачанов дори съвсем ясно заяви след три десетилетия съществуване на възстановената в България ВМРО (първо СМД, после БНД) как борещият се за „автономия на Македония и Одринско“ Гоце Делчев никога не е заявявал, че се бори за „Велика България“[4].

И Филип, и Александър, и „Санстефанска България“

През 80-те и 90-те години на XIX в. са налице две основни тенденции в македонското революционно движение. Те определено се противопоставят една на друга, но заедно с това и взаимно се преливат и преплитат, което всъщност създава и благоприятна почва за злоупотреби и манипулации днес със задна дата, както в София, така и в Скопие. На първо място е тази тенденция, която се стреми към съединяване на региона Македония с „Велика България“. По-правдоподобната и реализуема обаче е втората. Тя се явява алтернативата за „автономия на Македония“ и се базира на чл. 23 от Берлинския договор. Най-общо това ще рече въвеждане на Органически устав или отделна конституция за региона; реорганизация на тамошната жандармерия; по-широко предствителство на местното немюсюлманско население в нея, както и в местната администрация. Очаква се и номиниране от великите сили на християнин за генерал-губернатор, подобно на онези преди това, назначени на о-в Крит или в Източна Румелия.[5]

Обаче лозунгът за „автономия на Македония“, поради своята абстрактност, влече след себе си различни тълкувания, както сред съвременниците, така и сред днешните историци и политици, особено в София и Скопие. „Автономията“ за българската политика твърде често е просто само една стъпка, тактически прийом към бъдещото „обединение“ на Македония с България. Това е и сега господстващото разбиране сред огромното мнозинство от представителите на българската историография, както и основно внушение, което се прави в учебниците по история в България.

За вътрешните дейци обаче твърде често „автономия на Македония“ е нещо по-различно. То надмогва представата за „Велика България“ и се разглежда също като своеобразна „стъпка“, но към една бъдеща Балканска конфедерация. С нея пък се цели съответната неутрализация на териториалните апетити на балканските съседи към Македония. При тази ситуация от края на 80-те години на XIX в. насетне, когато българското правителство търси сближение с Османската империя, за да издейства султански берати за български владици и български училища в Македония, самият автономистки проект и революционното движение в Македония може да се каже, че в рамките на България имат вече определено опозиционен характер.    

Наченки на наднационален политически македонизъм могат да бъдат открити още в края на 80-те години на страниците на издавания в Княжеството от Коста Шахов в. „Македония“. В броя му от 19 август 1889 г. например можем да прочетем подписано от „Един македонец“ как всички ни отказват сега правото на такава борба, като се стремят явно да ни завладеят, даже мнозина от свободните българи, макар и не основателно, гледат с едно странно недоверие на една самостойна борба от страна на македонците. Авторът продължава обаче как „македонците“, независимо от тяхната етническа и религиозна принадлежност – „българи, турци, власи“ – всички те, именно като македонци, имали един и същи интерес и трябвало да работят за „политическо освобождение“ на своята земя[6]. Във вестника се говори вече за Македония като за „отечество“, за „нашата татковина“, за „македонци, за Филип и Александър като предтечи, но все още и за „македонските българи“, за това как „Македония е населена от българи“, както и за Борис и Симеон като „наши царе“, за Самуил, за Миладиновци, за Българската екзархия, та дори и за бляна „Санстефанска България“ като цел[7]

„Пълна политическа автономия“ на „балканска Швейцария“

Идеята за политическа автономия е издигната и от създадената на 23 октомври 1893 г. в Солун Организация, която остава в историята на България най-вече като ВМОРО, а в днешната Република Северна Македония като ВМРО. Уставът на ТМОРО определено има наднационален характер. Той дава възможност в Организацията да членуват „всеки македонец и одринец“, без разлика на „народност“. Задачата е да се подготви „революция“ за постигане на целта, която се дефинира като „пълна политическа автономия“[8].

Желанието за политическо еманципиране на Вътрешната организация наистина бързо се очертава и то не може да бъде скрито при запознаване с документацията ѝ. Конфликтът с Българската екзархия само го ускорява. Българските църковни власти се опитват наистина да централизират църковните дела, местното образование и издигането на местни общински кметове. В този спор Организацията взема страната на местните власти. През 1894 г. изтъкнатият ѝ деец Петър Попарсов издава под псевдонима „Вардарски“ специална брошура, озаглавена „Стамболовщината в Македония и нейните представители“[9]. От името на Комитета (разбирай Организацията) той изразява недоволство от „авторитарната“ и „корумпирана“ Екзархия. В текста му към нея са отправени директни обвинения, че потиска „свободите“ на местното население в Македония. А и самата Екзархия като институция също разглежда дейността на Комитета като авантюристична и опасна за националната интеграция на българите (че става дума за българи, двете институции нямат различия, въпреки опитите за по-различни внушения днес в Скопие).

П. Попарсов обръща още внимание как в Цариград имало „севернобългарски Езуитски орден“, който имал за цел „да създадат в Македония българи“[10]. И след това той продължава как Екзархията нямала вяра в македонобългарите, защото се страхувала да не би в съдбоносния момент „македонските българи“ да се отцепят от Княжеството и да образуват след време една „балканска Швейцария“. Както е видно, без да поставя под съмнение наличието на „македонски българи“, Попарсов говори и за екзархийска политика по създаване на определен тип българи, които видимо са различни от българите, както ги разбира самата Организация, или поне са с различни лоялности, или, както вече отбелязахме, с различна политическа идентичност.  

За „свободна държавица“ и срещу „създадените от Санстефанския договор сънища“

Още през 1895 г. възниква конфликт между Организацията и Върховния македоно-одрински комитет (ВМОРК) в София. Съществуването му и през следващите години отново затвърждава политическата македонска идентичност на Организацията. Той е и повод да се демонстрира един ранен политически македонизъм или сепаратизъм. Например през 1895 г. върховистът и поручик от българската армия Чакъров се появява в село Виница с надежда да вдигне народа на въстание. Недоволствайки по този повод от действията му, на 17 октомври 1895 г. сам Гоце Делчев от Щип пише в свое писмо до Ефрем Каранов в Кюстендил следното: Освобождението на Македония лежи във вътрешното възстание. Който мисли другояче да се освободи Македония, той и себе си лъже, и другите. Но кои са те, които ще се вдигат сега на възстание? Г-н Чакъров ли? Ако въстанието може да се повдигне с 1-40 души, то Македония отдавна щеше да бъде свободна държавица. (курс. мой С.Д.) Но понеже това е невъзможно, а трябва народ, то какво трябва да се прави? Трябва тоя народ да се събуди от петвековния дълбок сън, който направил македонеца доста дебел в съзнанието на човешките правдини. И то ако не целия народ поне една част от него, та тогава вместо да търси г-н Чакъров 40 души, ще търсят него 400, за да застанат под неговото знаме[11]. Доколкото мечтата за „свободна държавица“ отделно върви с реторика за „македонски народ“, „македонец“, „македонки“ и т.н., то можем да кажем, че се явява също някаква индикация за политически македонизъм и за търсене на нещо повече от простата „автономия“.

Самостоятелността на движението и неделимостта на Македония, общата наднационална македонска идентичност на местните етноси, се застъпват и от членове на Върховния комитет. Още през 1899 г. на страниците на в. „Реформи“, като орган на Софийския комитет, можем да прочетем и следното: Ние всички, българи-егзархисти или българи-патриаршисти, гърци или власи, имаме задушевното желание да останем господари в домът си; нас всички еднакво боли да допуснем делба там, гдето самата природа иска цялост, нам всички интересите еднакво ни заповядват Солун да не се отделя от Скопие, нито Битоля от Сяр[12].

Добре известно е, че през лятото на 1900 г. отношенията между Върховния комитет и Вътрешната организация, или по-точно нейното Задгранично представителство в лицето на Гоце Делчев и Гьорче Петров, се изострят още повече, като в края на годината между тях настъпва разрив. През март 1901 г. двамата поемат функциите на разстроения ЦК на ТМОРО в Солун[13]. Княз Фердинанд заема страната на ген. Иван Цончев, който успява да надделее срещу онези представители във Върховния комитет, които са против неговата намеса във Вътрешната организация и за нейната самостоятелност, като се опитва също да овладее самата Организация чрез Иван Гарванов[14]. Тези конфликти създават отново добра среда за манифестации на политическия македонизъм и разграничаване от великобългарския национализъм, в което се включват и немалко българи от Княжеството. В началото на ХХ в. това съвсем не са изолирани и усамотени мнения сред т.нар. „централисти“ или „вътрешни дейци“. В тези месеци различията достигат до степени, които изглеждат леко скрити сякаш в българската истриография. 

Още в самото начало на 1902 г. редакторът на в. „Право“, неофициален печатен орган на ТМОРО, Тома Карайовов говори съвсем открито пред Евтим Спространов в следния дух: Предлага се Македония своя, независима политика, чисто македонска. Да не се мисли никога (болд мой С.Д.) за присъединяване към България и да се убеди Европа в това. Тогава ще може да се постигне това, що искаме[15]. Трябва също да се изтъкне, че по това време сред определени среди в българската столица е налице силно недоволство от руската политика на Балканите и по-конкретно спрямо Македония. Под руски натиск от Цариградската патриаршия за владика на Скопие е назначен сръбския митрополит Фирмилиян. С това назначаване е принудено през май 1902 г. да се съгласи и българското русофилско правителство на д-р Стоян Данев. Създалата се т.нар. „Фирмилианова афера“ кара определени среди да виждат склонности както в Белград, така и в София за един бъдещ дележ на Македония между двете държави[16]. Това заставя редица дейци да мислят дори за възстановяване на едновремешната Охридска архиепископия и отцепване от Екзархията. Някои са склонни да търсят решение дори в една австрийска окупация на Македония с цел поне да се запази териториалната ѝ цялост пред един възможен дележ между София и Белград. И точно тези идеи се развиват в кръговете около в. „Право“ и редакторите му Никола Наумов и Т. Карайовов[17].

Подобни позиции могат да се срешнат и на страниците на в. „Дело“, който е „независим македоно-одрински лист“. Изданието с главен редактор П. К. Яворов отразява линията на Върховния комитет на Хр. Станишев и се противопоставя на българската официална политика и Върховния комитет на Стоян Михайловски и ген. Иван Цончев. Още в края на 1901 г. този печатен орган ясно оповестява при изострянето на конфликта между „централисти“ и „върховисти“ негативното си отношение към великобългарския държавен национализъм, линията на София и проекта за една бъдеща „Санстефанска България“. Там можем да прочетем: След Сан-Стефанския договор естественно беше българската общественна мисъл да се приключи в тези рамки, да се скове в тази схема. И ако вече от ред години тази мисъл се стреми да разбие тия рамки, да ритне тая схема и да се разшири, то това се длъжи 1) на обстоятелството, че Русия не „благодеяния“ върши, а като всяка държава гони свои държавни сметки; 2) че България не играе в шахмата на дипломацията, а с нея играят там; 3) че далеч никому в дипломацията не е още в интерес да докара Турция „мат“; 4) че българската армия трябва да се предназначава досущ не за Турция, а за Сърбия и за Румъния, които по-напред не бяха никак в сметката и 5) че населението в Македония все позабравя панбългарските идеи пред своята непосилна притиснатост[18]. Авторът на материала не пропуска да добави и следното: Обаче създадените от Санстефанския договор сънища бяха и са твърде ценни за българските сърдца, за да може тъй скоро те да се развеят. Тия сънища се втълпяваха и се втълпяват в умовете и в сърдцата отвъд и отсам Рила и Родопи везден от обща книжнина, общи училища, обща черква[19]. И по-сетне „Дело“ се връща към тази тема, за да заяви с категоричност: Наша Македония можем да избавим от гибел само като се откажем от нея[20].

Около избухването на споменатия вече „Фирмилиянов въпрос“ в първите месеци на 1902 г. и казионните митинги, организирани в София, в. „Дело“ отбелязва показателно виждането си за политиките на България и Сърбия спрямо Македония: И така нека бъде отбелязано веднъж завинаги, че „българския народ“ отсам Рила, представляван от инициаторите на тия митинги, се интересува от положението на Македония и събитията, които стават вътре, само до толкова (колкото) тя представлява елемент от жизнените национални и църковни права на България като държавна единица. Борбата между България и Сърбия е борба между двама еднакво опасни врагове за Македония, които в освобождението ѝ виждат нейното завоювание. И трябва да си го признаем, че общите врагове на Балканския полуостров, в лицето на Русия, Австрия и Турция, много успешно се ползуват от това обстоятелство, за да го експлоатират за своите дипломатически игри[21]. След около десетина дни, вече говорейки за „тая безмислена и архаическа църковна борба“, в нов материал в „Дело“ със съжаление се признава: Неоспорим факт е, че се намират интелигентни сили среди македонските дейци, които се възхищават от чисто българския шовинизъм и съзнателно тикат македонското население в неговите обятия[22]. След тази критика срещу македонски интелигенти, които са на върховистки позиции и не следват политическата линия на „централистите“ или другояче казано на „вътрешните дейци“, Яворовият вестник с известна ирония към политиката на София и българската гледна точка за Македония, добавя доста показателно и следното: Ако Македония и частно Скопско са населени от едно чисто българско население; ако това население е тъй компактно обединено чрез национално самосъзнание, а не се възбужда от една заинтересована шовинистическа пропаганда макар и българска, – то защо е тоя страх от чуждите пропаганди, защо е тоя див рев против един сръбски владика? В едно компактно националистическо цяло няма и не може да има място за каквито и да било националистически пропаганди, защото те загиват, както всеки организъм без почва и влага. Целостта на нацията се пази не от дипломатическите интервенций, а от собственото национално самосъзнание[23]. (Последните редове е добре да бъдат прочетени от онези, които напоследък особено енергично оспорват възгледите в науката за „националното безразличие” на обикновеното население на редица места в Европа преди формирането на модерните и съвременни нации[24].) И след това отново твърде показателно, доколкото вкарва и Русия, авторът на материала внушава: Борбата, която в настояще време водят скопчане е борба реакционна, борба непатриотична. Интелигенцията, която тика населението в тая борба, върши едно престъпление спрямо свободата на своето отечество. Защото тази борба се подклажда от турското, сръбско, българско и руско правителства, които най-малко се грижат за бъдащата свобода на Македония; защото тая борба отвлича вниманието на населението от действителното зло, против което то трябва да се бори; защото тая борба се води в името на едни исторически фикции, които никога не са подобрявали и няма да подобрят общественото положение на една поробена и експлоатирана страна[25].

Неслучайно на страниците на същото „Дело“ през юли 1902 г. ще се стигне в материал на някой си „Чацки“, озаглавен „Руската политика спрямо Македония“, до следните мисли: Народите на Балканския полуостров не могат да живеят само с „поетическите спомени за Шипка и Плевен“, те искат материална култура, те искат цивилизаторска мощ; тези култура и цивилизация те черпят от запад, защото там я намират, защото московският ботуш и казашката нагайка нямат тая културна омайност, защото самата Русия се пои от същия кладенец[26]. Това въведение му дава и възможност дори да оправдае една „австрийска окупация“ на Македония като най-малкото зло, и то на финала на статията, заявявайки открито: И когато ний виждаме, че в македонския печат се издигат понякой път гласовете на искрени дейци, които отчаяни от жестоката игра, на която тяхната татковина е подложена в ръцете на руската дипломация, и чистосърдечно се провикват „по-скоро австрийска окупация“, отколкото да си играят така безчеловечно с нас, ний напълно разбираме тяхната психология[27]. И по-късно неведнъж в. „Дело“ ще утвърждава възгледа за това как „велика славянска Русия служи със своето величие на кръволока султан в името на своите завоевателни сметки“[28].

„…автономна област, разделена от Българското Княжество“. Политическият сепаратизъм

Следващ съществен израз на политическия македонизъм може да се смята една статия, публикувана на 7 юни 1902 г., на страниците на споменатия вече в. „Право“ на вътрешните дейци, издаван от Н. Наумов и Т. Карайовов. Отпред на изданието е поставен лозунгът на Уилям Гладстон „Македония за македонците“. То твърди как „македонският роб“ има нужда от „политическа доктрина“, която досега само неясно е формулирана с принципа „автономия на Македония“. Публикуваната тук статия, за която става дума, носи красноречивото заглавие „Политически сепаратизъм“[29]. Според материала „сепаратизъм“ означава „политическа доктрина“, свързана с отделяне на част от някое цяло. В този смисъл се казва твърде показателно и недвусмислено: Тая част не е друга освен Македония, а цялото може да бъде идеята и за Велика България, и за Велика Сърбия, и за Велика Гърция. Авторът изтъква как е важен за Организацията „езика“, „националността“ и „културата“, но видимо все още съвсем несхванати, както по-сетне от етническия македонизъм, характерен за времето от 30-те години насетне. Той пише: Изхождайки от това гледище и уверени, че мнозинството от християнското население в Македония е българско, ний отхвърляме от себе си и най-малкото натяквание за някакъв национален сепаратизъм. Такъв един стремеж би бил противен и на възгледите на мнозинството от македонските населения, и на идеята за свобода и култура[30]. За да се стигне и до най-важното и казано открито, както по отношение на етническата принадлежност, така и на политическия проект, който видимо ТМОРО вижда като алтернатива на България като държава: Следователно, мнозинството от македонските населения било, е, и ще бъде българско; обаче, като такова, то желае да получи своята свобода, организирано политически в една автономна област, разделена от Българското Княжество[31]. Надявам се това поне да накара малко да се замислят всички онези, които през последните седмици се питаха какво означавал този „македонски политически идентитет“ и какво изобщо означава политически македонизъм, който обаче не бил точно етнически. Между другото, статията продължава с това как самата идея за политическа организация в някаква отделна политическа единица, наречена „Македония“, крие в себе си и „зародиша“ на идеята за бъдеща „Балканска конфедерация“[32].

Авторът ясно указва и на причините за една подобна, видимо наистина сепаратистка в политически план визия за бъдещето. Той изтъква как „малките държавици“ на Балканския полуостров търсят един бъдещ „дележ на Македония“. И след като споменава за тези стремежи, характерни за  държави като Сърбия и Гърция, той съвсем не пропуска да изтъкне и следното: Даже Българското Княжество, в което идеята за автономия е пуснала дълбоки корени, неведнъж е експлоатирало с нещастна Македония в полза на някои мимолетни интереси, които са изтиквали на заден план свободата на Македония. Виждайки пакостта, която балканските държавици причиняват на македонската свобода, съзнавайки пълната невъзможност за осъществяване на Велика България, македонското население отдавна се е отказало от С. Стефанския идеал, който днес е празна фраза и за собствените му създатели – русите. Тази категорична декларация на автора на материала е последвана от пояснението как поради всичко това „трезвеният ум на македонските населения издигна върху С.Стефанска  България идеята за политическия сепаратизъм от същата България“[33].

Не са пропуснати и някои „бъдещи изгоди“ от една подобна „доктрина“. Авторът изброява как поради „толерантността“ на българското мнозинство в Македония, поради това, което той нарича „характера на българското племе“, в бъдещата политическа единица щяло да има гаранция за правата на отделните малцинства – власи, гърци, турци и т.н. Заедно с онова, което авторът възприема като българско мнозинство, всички те щели в бъдещата „автономия“ да са „едно политическо цяло“. Той дори се проявява като визионер, изтъквайки как бъдеща „автономна Македония“ щяла да даде равно ползване на своите морета за балканските си съседи. По този начин тя щяла да стане и основа за една бъдеща Балканска конфедерация, с цел да се избегне всяко чуждо вмешателство. Силно ударение в статията се поставя и върху обстоятелството, че всяка една „велика национална идея“ на Балканите е по начало един „политически мираж“. Ала дори и да е имало условия тя да се осъществи, това можело да стане единствено с помощта на „чуждо вмешателство, което ще свърши с подчиняване на балканците на други силни държави“[34]. Ето защо авторът още веднъж напомня, че лансира идеята за политическия сепаратизъм с оглед запазване единството на българското племе, макар и разделено политически. В текста буквално се изтъква следното: Българите от Княжеството, – ако има още такива, които мечтаят за С.Стефанска България – няма защо да негодуват срещу политическия сепаратизъм на македонските населения. Независимо от всички вреди, които мечтата за С.Стефанска България принася сега и в бъдеще; независимо от всички сгоди, които предвещава политическия сепаратизъм, има едно съществено и важно последствие от тая доктрина, то е: запазвание и българското племе цяло, неразделно и свързано със своята духовна култура, макар и разделено политически. Нещо повече, освен България и българите според автора Сърбия, Гърция и Румъния също трябвало да подкрепят идеята за „автономията“ на Македония и доктрината на „политическия сепаратизъм“, защото това щяло да спомогне за осъществяването на една бъдеща Балканска конфедерация и за добрата иднина и на техните сънародници в Македония[35].

Тези възгледи на политическия сепаратизъм по отношение на българската държава в началото на ХХ в. заемат стабилно място по страниците на издания като „централисткото“ „Дело“, но също и „Право“, „Реформи“ (последният е редактиран от социалиста Никола Харлаков, който също е от Македония) и кюстендилския „Изгрев“ (тогава му сътрудничи Димо Хаджидимов, а неговият редактор Иван Кепов е близък сътрудник на Г. Делчев и Г. Петров), все издания близки до Върховния комитет на Хр. Станишев, който подкрепя на практика идеите и вижданията на Вътрешната организация[36].

През 1903 г., вече в качеството си на бивш подпредседател на Върховния комитет, Т. Карайовов издава брошурата „Македонските искания и дипломацията“. Там той категрично отхърля едно разделяне на Македония между балканските държави и се застъпва за „групиранието на народностите около едно общо за всички свободно управление, каквото е автономното“[37]. Доколкото Македония била населена повече от българи, те били най-заинтересувани срещу дележа ѝ[38]. И тук Карайовов добавя: Автономията не е друго освен политически сепаратизъм, изразен във формулата на покойния вече велик англичанин Гладстон „Македония за македонците“. Това е догмата на по-голямата част македонци: българи, гърци и власи, които търсят свобода и влизат в редовете на революционната организация[39]. Не се пропуска, че тази формула е и начин за вътрешните дейци „за отричание всякакви права за намеса в македонските работи от страна на своекористните и неканени съседи-благодетели“[40]. В този смисъл и „няма по-пригодна форма от автономията за помирение на противоречията“[41]. По този начин според Т. Карайовов от „ябълка на раздора“ Македония можела да се превърне в „източник за мир на Балканите“[42]. В същото време авторът си дава сметка, че и Македония, подобно на много други „модерни държави“, няма да е сред „съвършенно хомогенни етнически единици“[43].  

Видно е обаче, че преобладаващият възглед на българската историография от 60-те години на ХХ в. насам, че идеята за „автономия“ е просто един най-обикновен тактически прийом пред великите сили и балканските съседи, не е докрай убедителен. Той предполага съществуването зад лозунга за „автономия“ само и единствено на реално желание за присъединяване в удобен момент на Македония към България[44]. Но този възглед видимо съвсем не е толкова безспорен и еднозначен. Той е господстващ сред възстановеното през 1989 г. българско ВМРО-СМД, от 1999 г. ВМРО-БНД. В този смисъл, както от изложението дотук е видно, че докато БМОРК върви от подчертаване на етническото „българско“ към наднационалното, политическо и географско „македонско“, то в днешната българска организация нещата протичат през годините в точно обратния ред, а преговорите в момента със Скопие видимо се нуждаят от искрено движение в посоката от 90-те години на XIX в. и началото на ХХ в.

„…за единството и независимостта на Македония, като свободна държава на Балканския полуостров

Всъщност драстичното влошаване на отношенията между „централисти“ или „вътрешни“ дейци, от една страна, и „върховисти“, от друга, се случва и поради злополучното Горноджумайско въстание от есента на 1902 г., ръководено от Върховния комитет на Цончев-Михайловски. То е предизвикано пряко от активисти от София, на което силно се противопоставят самите вътрешни дейци. Тук бих казал, както и в някои по-сетнешни периоди, стигаме до едни от най-ярките примери за ясно изразени манифестации на македонска политическа идентичност и желание за самостоятелност на ТМОРО.   

Ето защо неслучайно през есента на 1902 г., отново на страниците на в. „Право“, се натъкваме на знакова интерпретация на каузата на политическия македонизъм и наднационалната македонска идентичност. В един от материалите, публикувани на страниците на вестника, авторът противопоставя „вътрешната революционна организация“ на „националните пропаганди в Македония“. За него те самите са организирани на „национални начала“, а това било срещу позициите на ТМОРО. В този смисъл той категорично отбелязва: България не може сама да освободи Македония; Гърция – също; Сърбия – също. Това се доказа. Но доказа се също, че и всички заедно не могат да сторят това, защото не са от една народност …[45]. Според автора на материала „пропагандите“ в Македония водят до разединение между „народностите“, а това се превръщало и в пречка за една бъдеща „всенародна революция“. Ала за щастие, продължава статията в „Право“, „широките народни маси“ не са обхванати все още от „фанатизма на върлите пропагандисти“. Според автора изброените от него българи, гърци и сърби имат своите основания да смятат другите за виновни с техните си пропаганди[46]. Материалът завършва с констатацията как международните фактори сами не позволяват Македония да е на България, Гърция или Сърбия. Поради това се стига и до следното заключение: Тия условия (международни – бел. моя С.Д.) няма да позволят и за в бъдеще да стане това. А тук е силата на вътрешната революционна организация, която ще даде всекиму да разбере, че работи за единството и независимостта на Македония, като свободна държава на Балканския полуостров[47]. Не по-малко категорично е и финалното продължение: Тая организация е давала и в бъдеще ще дава нови и нови доказателства, че не е агент на никоя от балканските държави, а е агент само на македонската свобода и независимост. С такива доказателства тя постепенно ще отстранява племенните ненависти в Македония и ще организира бъдещия, ако и разноцветен, но способен да се самоуправлява мирно и тихо македонски народ[48]. Материалът завършва с едно още по-категорично търсене на наднационална македонска идентичност, което е пълно олицетворение на политическия македонизъм: Една България никога не може да се отклони от желанието си да присъедини Македония; една Сърбия никога не може да се прости с мечтата си да стане „велика“; една Гърция никога не може се отърва от миража на своята „мегали“ идея. Ала авторът на статията в „Право“ не пропуска в края да добави и следното: Обаче един българин, един сърбин и един грък в Македония, които не могат като свободни държави вечно да чакат и все да се надяват; в кратко време ще могат се свести, за да мислят вече не България, Сърбия и Гърция да правят „велики“, а Македония свободна и честита[49]. Авторът предсказва дори, че това ще се постигне чрез „бъдещата солидарност на македонските роби“, която ще е за „спасението на Македония и свободата на всичко онова, което я населява“[50].

Около това време се появява в София и брошурата „Българската пропаганда в Македония и Одринско“, подписана с псевдонима „Един македонец“. Зад него се крие бившият учител в Струмица и вече от няколко години активист на ТМОРО Петър Бошнаков. Всъщност първоначалната поява на възгледите на Бошнаков е още през 1901 г. с поредица от статии, публикувани на страниците на в. „Изгрев“. На следващата година, подкрепен вече от неофициалния орган на ТМОРО в. „Дело“,  авторът ги обнародва и в отделна брошура[51]. Самото книжле е изпълнено с реторика срещу „панбългарски идеи“, „официална България“, както и срещу лозунгите за „национално обединение“, за „могъщо и първостепенно господарство“, за „кралска корона на княза“. Следват и оплаквания, че Екзархията не вярвала на „македонобългарина“ и фаворизирала единствено „северни българи“ за учителски и църковни постове в областта[52].  Авторът се обръща с остри думи към служителите на великобългарската политика: Вие искате да се подобри участта на роба, не защото се трогвате от мизерното му и отчаяно положение, а защото работите за целокупна България, за някакво древно нейно величие! Вие скланяте на реформи, защото мислите, че те ще Ви послужат за мост, по който трябва да минете, за да възобновите С. Стефанска България[53]. Бошнаков обръща сериозно внимание на приоритетните досега борби на Организацията срещу пропагандата на Белград в Македония. Според него обаче, ако тя продължи да се бори единствено със сръбската пропаганда, ала не и да въоръжава и готви населението вече за въстание, тогава непременно щяла да е добра за Екзархията. С усилията си обаче да насочи македонците към въоръжен бунт, целящ постигане на „автономия“, ТМОРО ставала вече определено лоша за същата тази Екзархия. Ето защо „Един македонец“ продължава: Обаче тая организация, имайки революционна програма, е неумолима неприятелка и жестока пакостница на стремежите на екзархията, защото тя няма за задавка да осъществи „Велика България“, за която, както казахме, ратуват всички пратени от България просветители во главе екзарха, а да даде политишка свобода за раята, да създаде почва за културен и икономичен напредък, като провъзгласи „самостойна македонска държавица на Балканския полуостров. „А от последното – продължава Бошнаков – се плашат и стряскат и екзархията, и официална България“[54].    

Авторът разглежда екзархийския в. „Вести“ като орган на българската пропаганда в Македония. Той се редактирал от български пропагандисти и се инспирирал пряко от екзарха[55]. Разглеждайки политиката в миналото на премиера Константин Стоилов, разпращането на търговски агенти, както и изграждането от кабинета на български търговски агентства в Османската империя, „Един македонец“ отбелязва тогавашните опасения на официална София: Един път революционната организация в турско, поставена на здрава основа, македонският деец и роб ще презрят сяко шовинистическо домогване на кое и да е бълг. правителство и не ще го оставят да цапа с нечистите си ръце светостта на революцията. Ето защо премиерът К. Стоилов искал някак да направлява самото движение в Македония: Като казвам „да го направлява“, – пише П. Бошнаков – разбирам „да национализира сички българи в Македония и Одринско и да чака по дипломатски път техните правдини, а подир това тяхното присъединение към княжество България, защото обезсилено Македоно-Одринското революционно движение в турско не е друго освен пропагандиране българизъм“ (курс. П. Б.)[56].

Веднага обаче се налага да подчертаем – въпреки този критичен тон спрямо политиката на София, пропагандирания „българизъм“, великобългарския шовинизъм и иронията за „Велика България“ и „Санстефанска България“, този „Един македонец“ нарича самото население в Македония, което върви след Организацията „българската маса“[57] и говори открито и недвусмислено за „българския селянин“ в Македония[58]. Авторът дори твърди, че заради самите български владици и търговски агенти властите в Османската империя се отнасяли недоверчиво и още повече преследвали македонското население. Той отбелязва: …като узнават, че България чрез тези владици и търговски агентства иска да сгрупира българите в турско, да ги национализира, за да ги подсеби и присъедини, яростно се спускат върху тях, за да ги омаломощат и обезсилат[59]. Той не пропуска и страха на сърбите, за които автономна Македония има опасност да се присъедини един ден към България. Ето защо с политиката си Белград е наченал буквално да създава сърби в Македония. И в този контекст Бошнаков добавя, че самостоятелността на движението и почти държавния статут на бъдещата автономия са били цел на движението още от неговото начало. В този смисъл той добавя: М.-Одринската организация в княжеството не прокламира ли още от рано, че ратува за автономна Македония и за нейната самостойност като държавица на П-ова?[60].

Той дори изрично отбелязва как хората не вярват на Организацията, доколкото те не виждали начело „македонски българи“, а единствено „генерали и полковници от бълг. армия“. И тук „Един македонец“ продължава: Слепи ли са заинтересованите народи, та не виждат какво вършат бълг. правителства, към какво се стремят те и как македонобългарите не са пречили досега на техните ревностни трудове да побългарят Македония и Одринско, а с охота са приемали сички техни „благодеяния[61].    

Можем определено да кажем, че книжката на П. Бошнаков е силна и ярка демонстрация на политическия македонизъм, което силно се разминава с гледната точка на съвременната българска историография и политическите позиции на София. Но по отношение на етническата принадлежност на активистите на ТМОРО, както и на последователите на Организацията, не можем да кажем, че той има каквито и да било колебания, което пък остава и до днес потулено и проблем за Скопие.

За споменатата по-горе политика на „национализация“, която води Екзархията, свидетелства като че ли и сам екзарх Йосиф I, когато отбелязва: Трябва да се помни, че Портата не е разположена към Екзархията, защото последната има за задача да образува във вилаетите от безформената маса, наречена българи, едно тяло черковно с образ, подобие и тенденции на тялото на Дунавския вилает, което образува днешна България[62]. Той дава и повече подробности за същината на възнамеряваната индоктринация и какви точно българи трябва да прави Екзархията, както и как те се различават от българите, които имат предвид П. Попарсов и П. Бошнаков. В този смисъл четем следното: …Екзархията ще иска не само да бъдат съзнателни и дейни българи, но да са и с политическото убеждение, че са част от българския народ и че трябва  да ратуват да бъдат включени в границите на С. Стефанска България[63]. Видимо става дума за индоктринация с „политическо убеджение“, което е твърде различно от политическите възгледи, които култивира Вътрешната организация, та дори и както видяхме част от Върховния комитет – „автономия“, понякога възприемана и назовавана и отделна „държава“.

Социалистическата „Швейцария на Балканите“

Някои по-ярки манифестации на македонска политическа идентичност, която да е противопоставена на българския официален национализъм и великобългарските амбиции, могат да се открият още в края на XIX в. и в социалистическите и анархически кръгове, много от тях поддържащи близки връзки и участващи в дейността на ТМОРО. Идеята за самоуправление на Македония е лансирана в първата програма на Македонската революционна социалдемократическа група, ръководена от Васил Главинов, близък приятел на Димитър Благоев. В партийни документи в края на XIX в. там се говори за „македонски народ“ като различен от „българския народ“, макар и „близък във всяко отношение“. Техният в. „Политическа свобода“, огласявайки „Програма на македонските революционери социалисти“, също води кампания за „пълно политическо и економическо освобождение на народите, които населяват Македония и Одринско“, което да стане чрез „революция“, защото „само оня народ знае да пази и цени свободата си, който сам съзнателно я е извоювал“. И още: Ако искаме ний македонците да се избавим от безчинствата и варварствата, които върши турската власт над нас, за сега трябва да искаме политическа автономия, само тя ще прекрати борбите що съществуват между балканските държавици. Изисква се още Македония да се освободи от „шовинистическите пропаганди“. Предвижда се създаването на една кантонална организация, като общностите в отделните кантони ще могат да избират официалния си език според етническото мнозинство в района. Авторът на материала се застъпва за „федеративна македонска република“, която се схваща като своеобразна „Швейцария на Балканите“. Заключението е категорично: „Автономисти по убеждение, ние искаме Македония да бъде за македонците“[64].

В статията „Доброжелатели или завоеватели“ в. „Политическа свобода“ открито застъпва становището, че както Сърбия, така и България не съчувствували на „македонския роб“. Те просто се стремели да заемат повече земя и повече пазари. „Работата е – отбелязва материалът във вестника – за присъединяването на Македония, и то води златни печалби за българските и сръбските интереси…“[65].  

И в броя си от 29 ноември 1898 г. в. „Политическа свобода“ излиза с уводна статия, озаглавена „Македония за македонците“, девиз, който се смята, че „македонските социалисти революционери турят на освободителното македонско знаме“. В статията между другото четем и следното: Следователно, българската шовинистическа пропаганда (сега и просветителна) се стреми по косвен път за присъединяванието на целокупна Македония към територията на Българското княжество, пък сръбската и гръцката по прек начин преследват разцепванието и делбата на Македония – нови Ханаан, който им е необходим, за да предотвратят грозния банкрут, който тропа на вратите на Сърбия и Гърция, фатално вече ги е отворила! Не се пропуска, че борбата е за „федеративна македонска република“, за която Швейцария и народностите в нея да послужат като „образец“. Ето защо статията завършва: Швейцария трябва да полсужи като превъзходен образец на трезвите македонски революционери, които трябва да се сплотят и ратуват за създаването от Македония на една Балканска Швейцария[66]. Заедно с това, тръгвайки от класово-идеологически позиции, в материал с показателното заглавие „Какво да се прави?“ в. „Политическа свобода“ определено се обявява срещу „българския шовинизъм“, говори за „македонския народ“ и твърди как „македонецът“ трябва да осъзнае своите класови и идеологически задачи, да бъде не българин, сърбин или грък, а да бъде разглеждан като „политически роб“. Вестникът определено критикува „ръководителите на македонското дело“ и смята, че самият народ трябва да въстане за „автономна Македония“[67].

Препечатвайки статията от социалистическото сп. „Ново време“, озаглавена „Рецепта за българските шовинисти“, вестникът осъжда решително крясъците „Македония е наша“. Той поставя и един проблем, за който можем да кажем, че като цяло и до днес и българската, и македонската историография старателно заобикалят. Твърди се открито, че „българите в Македония“ все пак не са абсолютно, а само „относително болшинство“[68].

Заедно с това и по-периферният анархо-социалистически в. „Малешевски балкан“ през 1897 г. на моменти сякаш разглежда македонците като различни от българите и сърбите. Например през май 1897 г. можем да прочетем за „българите и сърбите като хора, най-близко стоящи до нас, като народ с еднакво с нашето минало…“[69]. Всъщност вестникът е изпълнен с риторика за „освободителното македонско дело“, за „македонския роб“, „нашите измъчени братя македонци“, „македонската кауза“, а Македония се явява „отечество“ и „родина“[70]. На неговите страници можем още да прочетем и следното: Македонецът не иска и няма да бъде винаги под чузди яреми. Той има своята история, славна, велика, той има спомени за Александра велики, и идеята за един нов такъв живот никога няма да изчезне от неговата памет[71].

Ала лесно можем и на страниците на този вестник да се натъкнем на статии с българска идентичност, претендирана за македонските славяни. Македония определено се представя за населена с българи, гърци и сърби като население. Говори се за „българските села“ в Македония[72]. Антисръбският и антигръцкият тон не може да се мери с тона спрямо София, само те се наричат „предатели“ и „изроди на българщината“[73]. Стилът на вестника е силно повлиян от публицистичния патос и езика на Христо Ботев, важна фигура се явява и Васил Левски, а идеята за революция намира често плът в паметта за Априлското въстание от 1876 г.  

В края на 90-те години на XIX в. в Женева се изгражда Македонски анархистки комитет. Негови представители също засягат проблемите на разглеждания тук от нас политически македонизъм. Например в свои писма Петър Манджуков и Слави Мерджанов говорят за Македония, за всичките македонски „националности“ и тяхната „пълна независимост“. Заедно с това те пропагандират борба не само срещу гръцките и сръбските домогвания, но и срещу „българския шовинизъм“[74].

Крушевската република – експеримент на политическия македонизъм

Пряко отношение към проблемите за наднационалната идентичност, култивирана от ВМОРО, и целта на Организацията като една своеобразна бъдеща „държавица“ е и събитие като Илинденското въстание от 1903 г. То представлява само по себе си практически опит за осъществяване едновременно на двете разгледани по-горе идеологически струи. От една страна, наднационалната идеология на Вътрешната организация от последните години, а от друга – интернационалистката програма на социалистическите и анархистични кръгове, които вземат дейно участие в нея. Тези подходи за решаване на „Македонския въпрос“ намират своето социално въплъщение и политическо приложение в ефимерната десетдневна „Крушевска република“ от лятото на 1903 г. В нея в духа на наднационалните разбирания на политическия македонизъм, пропагандиран през последните години от Организацията, различните „национални елементи“ тясно си сътрудничат, или поне „българи“, „гърци“ и най-вече „власи“.

Да не забравяме, че начело на Крушевската република е местният активист от Вътрешната организация Никола Карев, който е известен със социалистическата си ориентация. Смята се, че самата Крушевска република на практика въплъщава една своеобразна наднационална, македонска (но политическа) идеология, която е разгърната в предходните години. Тя видимо се отразява в документ като т.нар. Манифест на Крушевската република. Става дума за писмо, което обявява провъзгласяването на „автономна Македония“. То е основно насочено към местните мюсюлмани и се стреми да ги успокои с оглед на бъдещето. В този документ се подчертава, че въоръжените действия не са насочени срещу мирното „турско“ население, но единствено срещу „тиранията“ на султана.

Едно обаче е сигурно. Макар и просъществувала едва десетина дни, Крушевската република реално съвсем не представлява някаква идилична картина на мирно съжителство между различните народности в региона по това време. Ако се вярва на гръцките извори, те определено говорят в полза на агресивно и провокативно поведение на бунтовниците спрямо местното „гръцко“ население. Въпреки анонсираната толерантна нагласа към обикновеното и мирно мюсюлманско население, бунтовниците реално нападат мююслмански села и немалко „турски“ селяни стават жертва на техния терор[75].

 „…отделен член във федерацията на другите държавици на полуострова“. Политическият македонизъм след Илинден

След Илинден продължава развитието на достатъчно оформените вече през 1901 и 1902 г. крила в Организацията. Гьорче Петров става изразител на желанието за запазване на независимостта ѝ спрямо балканските национализми, включително и по отношение на официална България и нейната политика. По-склонен за сътрудничество и тесни контакти с властите в София се оказва Дамян Груев. Като цяло, дейците на т.нар. десница в Организацията настояват за засилване на „националния колорит“ в нея. От друга страна, левицата се противопоставя на българския националистически курс[76]. За тях по-изявения пробългарски курс може да бъде във вреда на наднационалния македонски проект. Това може да доведе и до едно още по-голямо разделение на македонското население в резултат от засилените действия на гръцката и сръбската пропаганда.

За проявленията на политически македонизъм и наднационалната македонска идентичност след Илинденското въстание и преди свикания в края на септември 1905 г. и продължил цял месец Рилски конгрес[77], ясно свидетелства по това време вестникът на Организацията, наречен „Революционен лист“. На страниците му Димо Хаджидимов излага основните моменти в разбирането за „автономия“, свързани с изключване на възможността за каквото и да било присъединяване на Македония към България; обособяването ѝ в „самостоятелна политическа единица“; изграждането ѝ на принципа на федерация между населяващите я народности[78].

Печатайки повечето от известните днес произведения на поета и драматург П. К. Яворов, както и редица документи на „серчани“ и Яне Сандански, „Революционен лист“ дава място на страниците си и за разногласията на вътрешните дейци с „върховистите“. Следвайки полемиката тук, можем да прочетем и следното: Те, върховистите, представляват пълно отрицание на Вътрешната Организация – между нея и тях има бездна. Преди всичко срещу целта на организацията автономна Македония и нейния девиз „Македония за македонците“, те поставят някаква „автономна Македония“ с прикрит девиз „Македония за България“[79]. Веднъж описал по този начин различните цели, преследвани от двете течения, авторът на материала не оставя никакви съмнения, заявявайки с цялата си категоричност: Автономна Македония се схваща от Организацията като самостойна държавица, която ще влезе като отделен член във федерацията на другите държавици на полуострова; а върховистите я схващат като преходна форма към „С.-Стефанска България“, която е осъществима само за оние, които не виждат по-далече от носа си[80].

Рилският конгрес води до определено засилване позициите на политическия македонизъм. Той насочва Организацията повече към възгледите и политиката на левицата. Конгресът усвоява основните разбирания на дейците на Серски окръг, начело с Я. Сандански. Организацията неслучайно сменя името си от „тайна“ (ТМОРО) на „вътрешна“ (ВМОРО). Уставът ѝ още повече препотвърждава наднационалната ѝ идеология. Член на Организацията може да бъде всеки от „Европейска Турция“, независимо от неговия или нейния пол, религия, националност и убеждения. В духа на политическия македонизъм и явен стремеж Организацията да стане и „наднационална“, тя се противопоставя на всяко разделение на Македония и Одринска Тракия, без разлика на това от коя държава това се прави[81]. Съвсем открито Рилският конгрес се противопоставя на Българската Екзархия и особено на онези нейни действия, които са ръководени от „духа на българския държавен национализъм“. Активистите на революционните окръзи Серес, Струмица и Солун ясно заявяват, че „Македонският въпрос“ не може да се реши, ако той се формулира като част от българския национален въпрос (особено популярна историографска формулировка от Живково време, жива сред приоритетно занимаващите се с темата и до ден днешен). Политиката на София се разглежда от серчани като еднакво враждебна заедно с тази на Белград и Атина. Определено движението вече търси еманципация от София, а Сандански говори за политиката ѝ като за „българския империализъм“[82].

„Единство на елементите“ и „братско съжителство“ в Източната федерация: Политическият македонизъм през Младотурската революция

Видяхме, че на различни места политическият македонизъм или това, което Ч. Маринов определя като македонски наднационализъм, се реферира често към Швейцария. Още П. Попарсов говореше в средата на 90-те за „балканска Швейцария“. За „балканска Швейцария“ и „Швейцария на Балканите“ говореха и социалистите революционери. Добре известно е, че за такава ще говори по-сетне и Иван Михайлов[83]. Но заемките при изграждането на подобна идеология биха могли да ни насочат и към самия османски контекст. А това става особено видно след Младотурската революция от 1908 г.

Добре известно е, че младотурците изповядават политическата идеология на отоманизма. Той е друга форма на наднационализъм или политически османизъм, чиято роля е да примири различните етноси и религии в рамките на самата Османска империя, като предотврати отделните етнически и национални сепаратизми[84]. Отоманизмът или идеята, че всички поданици на султана трябва да са съединени в „братски съюз“ става държавна политика през управлението на султан Махмуд II и особено по време на периода на реформи, известен като Танзимат (1839-1876). В него се забелязва стремеж чрез създаването на общо чувство за принадлежност към османската държава да се създаде една противотежест за разните балкански национализми и дезинтеграцията на империята. Според това разбиране всички са османлии, независимо от техните етнически и религиозни различия[85]. В този смисъл със своя език и възгледи според Ч. Маринов македонският наднационалзъм е един умален отоманизъм и затова неслучайно след Младотурската революция именно серчани и Сандански намират общ език с бившите си противници от младотурците[86]. Те прегръщат идеята за конституционно преустройство на Османската империя и изграждане на една Източна федерация, реформиране и демократизиране на държавата[87]. В Манифеста си към всички националности на империята Сандански сам открито призовава своите „съотечественици“ да отхвърлят пропагандата на официална България, за да могат да живеят вече мирно с „турския народ“. Маринов обръща внимание на този плавен преход, доколкото македонската автономистка наднационална идея има твърде много прилики с отоманистката идея за „единство на елементите“[88]. Ала този манифест на Сандански не е точно и не бива да бъде разглеждан като някаква форма на чисто македонски национализъм (както това се прави от десетилетия в Скопие), въпреки безспорно антибългарския си (в смисъл насочен срещу политиката на София) характер. Не бива да се забравя, че негов автор е социалистът Павел Делирадев, македонски деец който е родом от България. В този случай чрез българската социалистическа риторика идеята за автономия на Македония се замества с идеята за федерализиране на Османската империя и се съешава по един своеобразен начин с класически либерални идеи на XIX в., които са залегнали вече в основите на конституционализма, вдъхновяващ и младотурците[89].

В известен смисъл този наднационален македонски политически проект се родее и с общата интелектуална атмосфера на късната Османска империя и нейни отоманизъм – апел към „братско съжителство“ на различни „народи“ и „вери“ в името на „просперитета“ и „прогреса“. Това важи и по отношение на разбирането как общите интереси на различните части от населението трябва да бъдат използвани като аргумент за наднационалния македонски проект. Оттук идва и идеята за справедливото и еднакво отнасяне към всяка една национална и конфесионална група.

Две историографии – две различни истории

Цялото това гореописано наследство на политическия македонизъм или наднационалната македонска политическа идентичност не са неизвестни на българските и македонските изследователи. Но дори и за по-информираната част от българската и македонската публика, изкушена от историческите четива и миналото, остават скрити, както яркият понякога македонски политически сепаратизъм (за българската общественост), така и отсъствието на колебание по отношение на етническото дефиниране на огромната част от активистите и населението, което следва Организацията (за македонската публика). Нещо повече, тези исторически извори най-често получават диаметрално противоположни интерпретации в историографиите на София и Скопие. Това от своя страна се постига с различните похвати и трикове, които можем да кажем, че двете „школи“ вече са овладели с десетилетията до съвършенство. От българска страна това най-често става с пропускането на тези документи и представянето им единствено като някакви дребни, чисто тактически свади. В случая с македонските „историчари“ пък имаме изпразване на термина „българи“ от всякакво етническо съдържание и влагането в него единствено на църковно съдържание. Към това можем да прибавим изричното изтъкване за „прононсираните врховисти, че са българи от България (Иван Гарванов), като това се съчетава със спестяване на тази информация за ясни изразители на политическия македонизъм, които си остават просто „раководители на ТМОРО“ (Христо Чернопеев, Кръстю Асенов)[90]. Характерно още за македонската историография е и вкарването на разказа за първите етнически македонци като едновременна линия с историята на водената от македонски българи, дори и когато са сепаратисти, ВМОРО[91]. Същото се отнася и за възгледи на Г. Петров и Н. Пушкаров, но вече едва след края на Първата световна война и през 20-те години[92]. Но най-важно за дълготрайния успех както на българските, така и на македонските историографски трикове сред публиките на двете държави е обстоятелството, че зад тях и подпиращите ги пристрастни и идеологизирани (в български и македонски национален смисъл) разкази стоят двете държави и двете образователни системи. Затова единият наратив е препълнен с изрази като „българите от Македония“, „българското население в Македония“, а другият с „македонците“ и „македонскиот народ“. Тяхната фунцкия е да крепят интерпретацията на изворите, такава, каквато историците възнамеряват да я направят предварително. Достатъчно е само да се разгърнат страниците на издаваното от Македонския научен институт в София сп. „Македонски преглед“, за да се види, че „българите от Македония“, „македонските българи“, „българското население“ в Македония са просто заклинателни и ритуални фрази, чието повтаряне сякаш има и определени психологически функции. От другата страна пък е „македонския народ“, който съществува като някаква историческа реалност с етническа и национална същина, различна от българската, дори и тогава когато подбно твърдение е проблематично. Затова борбата на балканските държави от страна на България за цялостно завладяване на Македония, а от страна на Гърция и Сърбия за „неjзина поделба“, е за македонския историк Ив. Катарджиев против „македонския народ“[93].

Нека вземем за пример историографските интерпретации по повод на това, че ТМОРО е издигнала лозунга за „автономия“, както и възможността „всеки македонец и одринец“ да може да бъде неин член. Според все още господстващото и в момента разбиране в рамките на българската историография, която извайва в немалка степен и българската политическа гледна точка и външнополитическа линия спрямо Скопие, зад идеята за „автономия на Македония и Одринско“ в никакъв случай не се крие някакъв стремеж към отделна македонска държавност. Тя е само „етап за бъдещото им присъединяване към общото българско отечество“[94]. Напоследък същото разбиране намери място и в изявления на български политици, държавници, както и на членове на Мултидисциплинарната експертна комисия по исторически и образователни въпроси[95].

Българската историография изтъква още зависимостта на Организацията от София, от българската армия, чиито офицери са и Гоце Делчев, и Гьорче Петров. Не на последно място Организацията неслучайно носи името „Македоно-одринска“, а българският характер на населението в Одринска Тракия не се оспорва дори и от самата днешна македонска историография.

За сметка на това македонската историография използва понятията „македонец“, „македонка“, „македонци“, „македонски народ“ не в техния било географски, регионален или политически смисъл, а има предвид етнически македонци, каквито започват да се очертават в по-големи мащаби едва след средата на 20-те години, за да изкристализират през 30-те и началото на 40-те. Можем дори да добавим, че процесът завършва след средата на 40-те вече в рамките на Титова Югославия, по-точно казано докъм края на 50-те и началото на 60-те години, когато за целта са вече впрегнати институциите на училището, медиите и т.н. Изобщо, макар като че да създава впечатление, че „македонският народ“ като общност е в процес на формиране, македонската историография след Втората световна война и до края на югославския период, както и в постюгославско време, не може да се освободи от телеологичните предпоставки, интерпретирайки минали събития. Така например историкът Манол Пандевски твърди, че „македонците“ били обособена група, „народ със своя етническа уникалност, та дори и нещо, което значело много повече от това“ и вече търсели определено национално освобождение още през 1876, 1878 и 1879 г.[96], когато наличието на подобна общност е проблематично. И периода след създаването на Организацията през 1893 г. до Илинденското въстание М. Пандевски разглежда през призмата на „национално-конституитивните процеси, оживотворувани низ борбата за единство на македонскиот народ како нациja во формиране“[97]. За него през този период в Македония ние не се сблъскваме с „дефинитивно конституирани национални индивидуалитети, ами со такви обществени заjeдници кое се во движенье, во состоjба на внатрешно превиране и консолидациja”, като удачно дава примери с турците и албанците, както и власите и гърците[98]. Ала доста произволно и с едно своеобразно „пренатягане“ на аргументацията Пандевски твърди, че „македонскиот словенски етникум“ бил делен според църковната си и верска принадлежност на „егзархисти, патриjaршисти, униjaти и протестанти”. Това пък от своя страна затруднявало „националната консолидациja” на „македонскиjа народ“ като „современа нациja”. Но при така изложените критерии и въпреки това „шаренило от називи и иминьа“, не става много ясно кое кара М. Пандевски все пак да припознае „во лицето на севкупното словенско население“ именно „македонскиот народ“[99]. По странен начин М. Пандевски вкарва етническия македонизъм в политическия. Той признава, че „национално-културната компонента на македонското освободително движение“ (в която включва първите македонисти, кръга около сп. „Лоза“ или т.нар. „лозари“, както и Кр. Мисирков) при ония условия на Балканите „не могла да намери масов прием в Македония и в редовете на революционното движение“[100]. Но веднага, говорейки и за „македонистите“, и за „лозарите“, които и той слага в кавички, сякаш си противоречи и гледа да избегне някакви едва ли не български възползувания, заявявайки как „много от идеите“ на тези „македонисти“ и „лозари“ „чрез най-първите основатели и теоретици на революционното движение (от поясненията става ясно, че има предвид П. Попарсов, Д. Груев, Пере Тошев, Иван Хаджиниколов и др.), намерили свое място в неговата идеологическа система“, защото били добре застъпени в програмите на ТМОРО[101]. Неясният лозунг за „автономия“ не му пречи да го разчете дефинитивно като „идната македонска автономна држава“[102]. На подобни телеологични предпоставки можем да се натъкнем и в други текстове, включително и на някои (двама) от членовете на македонската комисия[103]. От друга страна, всички, дори и случайно сякаш изтървани думи за „държавичка“, „държавица“, „държава“ се претълкуват в Скопие като безвъпросно и неподлежащо на никакви съмнения или уговорки наличие на някаква цялостна, стройно изградена и напълно завършена идеология за „независима македонска държава“[104].

Македонската гледна точка като че ли намира някаква подкрепа и сред някои чужди учени. За гръцкия изследовател Евангелос Кофос ВМОРО или ВМРО и неговите лидери, които се наричали „централисти“, призовавали населението да се вдигне на въстание и да извоюва икономически и политически промени, които ще му дадат възможност да извоюва за Македония статута на „автономна или независима“[105]. Гръцкият историк Ставрианос още през 1959 г. смята също, че за разлика от „върховистите“, ВМОРО се застъпвало за „независима македонска държава“[106]. Изглежда с тях е склонна като че ли да се съгласи и гръцката изследователка Анастасия Каракасиду, която също вижда опитите на ВМРО като такива за създаване на „независима македонска държава“[107].

Налице са и някои по-нюансирани възгледи. Още през 1983 г. българският историк Костадин Палешутски в свой доклад пред Третия конгрес на Българското историческо дружество изтъкна как самата „автономия“ като принцип, както и термините „политическа автономия“, „пълна политическа автономия“, „свобода“ са едни твърде „абстрактни понятия“. Затова те се използват в различни контексти понякога по съвършено различен начин[108]. Неслучайно още преди години и американският историк Дънкан Пери отбелязва, че македонските революционери от края на XIX и началото на ХХ в. са включени в процеса на борбата за „автономия“ на Македония, без да са особено наясно с въпроса за точната политическа форма, която ще има тази бъдеща „автономия“[109]. Преди време и българският историк Чавдар Маринов също обърна внимание на факта, че на практика няма ясна и разгърната политическа теория зад наднационалния принцип на организацията[110]. Точно това и дава възможност за разночетения и разнотълкувания, още повече когато за наследството ѝ днес се борят две национални идеологии, две държави, две образователни системи, две предполагаемо научни историографии.

Друг пример бихме могли да дадем със споменатата брошура на П. Попарсов „Стамболовщината в Македония“. Още доайена в проучването на македонските борби Христо Силянов вижда тук чисто тактически различия. Едните търсят революция, а другите еволюционно развитие и засилване на „българската нация“ в Македония[111]. И в по-новата историография, както през комунистическия, така и в посткомунистическия период надделява гледището за различия около „методите на действие“[112]. Македонската скопска историография обаче вижда тук етнически конфликт. Неслучайно на него са посветени и едни от първите монографии в югославската македонска република[113]. М. Пандевски интерпретира случващото се като един „сблъсък между свободолюбивата и патриотична македонска младеж и агентурата на българските управляващи кръгове в Македония“[114]. Той не пропуска да отбележи и „перманентниот македонски отпор“ срещу Екзархията и нейните органи в Македония[115]. И в наши дни за македонската историография става дума за все същият конфликт между „македонци“, от една страна, и „бугараши“, от друга[116].

Турският историк Фикрет Аданър също вижда тук конфликти и взаимни изтребления между вътрешни дейци и последователи на екзархийската политика в региона, стигащо и до някакво все пак диференциране на „отделна македонска идентичност“. Веднага прави впечатление обаче, че той избягва да даде на тази идентичност чисто етническа окраска. И това е видимо, защото отново според него на Вътрешната организация трябва да се гледа най-вече като на „радикално движение на българската левица“[117].

И за Ч. Маринов в една подобна интерпретация е налице проблем дори ако не заставаме на познатата българска националистическа гледна точка. Не бива да се забравя и при най-дистанциран поглед, че самото екзархийско население в Македония е тогава национална база за Вътрешната организация. Елитът на Екзархията се намира в нея, а и Организацията получава помощ от самата Екзархия[118]. Както отбелязва и споменатия американски историк Д. Пери самите лидери на Организацията са обикновено бивши екзархийски учители[119]. И авторът на споменатата брошура П. Попарсов, въпреки своя остър език, когато иска съответно да означи своите съотечественици в Македония, сам ги нарича съвсем ясно и открито „българо-македонци“ или „македонски българи“. Слеодвателно ставащото между вътрешните дейци и хора на Екзархията трудно може да се интерпретира като „етнически конфликт“, както го прави от десетилетия македонската историография. Вътрешните дейци съчетават според Маринов и ясно разграничават политическата си македонска лоялност и националната си българска принадлежниост[120].

В общи линии по подобен начин стоят нещата и с историографските интерпретации по повод конфликта между вътрешни дейци и върховисти. Македонската историография отдавна е дамгосала „върховистите“ като оръдия на политиката на София за „Велика България“ и на тази основа обикновено придава на този сблъсък етническа интерпретация, представяйки двете страни като две различни нации – българи, от едната страна, и етнически македонци, от другата[121].

Тук ми се ще да обърна повече внимание на македонското етнизиране на политическата македонска и етнически българска ВМОРО. Как се осъществява то? Обикновено това става чрез свърхинтерпретация на разглеждания тук чисто политически македонизъм. Така например споменатият вече дългогодишен изследовател на ТМОРО и ВМОРО М. Пандевски изтъква наистина как „самосъзнанието за македонската национална индивидуалност ще навлиза в народните маси далеч повече чрез въоръжените борби“, все „в името на свободна Македония“, което в един момент ще се превърне в „историческа традиция“. Според него чрез именно тези „въоръжени борби“ много повече отколкото чрез „писаното слово“, „масовата национална просвета“, „научни проучвания за македонската етническа принадлежност и езикова уникалност“ ще бъде подпомогнат процеса на формиране на македонската нация. Още тогава според него Гоце Делчев сам си давал сметка, че първите жертви в борбата водят вече до „раждането на македонска национално-революционна традиция“, която щяла да бъде градивен фактор за по-нататъшна „консолидация на масово македонско национално самосъзнание“[122]. Видимо сякаш сам съзнавайки, че това не надхвърля политическия македонизъм, Пандевски добавя как днес бихме се превърнали в „схоластици“, ако евентуално тръгнем да търсим присъствието на „самосъзнание“ единствено във „формалните белези и национални знаци, в писаното слово, в редовно проблематичните статистики“. То трябвало да се търси според Пандевски в „целите, духа и активността на македонското освободително движение, които пак носят преди всичко македонски национален характер“[123]. И все пак, по-задълбоченото вникване в изворите показвало достатъчно ясно „едно достатъчно диференцирано отношение на носителите на освободителното движение към националното назоваване на народа, на който те принадлежали“. И тук Пандевски продължава как „корифеите“ на движението най-често се били наричали именно „македонци“. За него това какво конкретно съдържание те влагали в този термин било един широк въпрос, който поради това той тук се отказвал да дискутира. (Няма как да не се запитаме защо, тъй като е добре известно, че нито за един момент до войните Организацията не излиза с някаква културна програма за азбука, език, книжнина). И продължава: Засега оставаме на констатацията за застъпеността на това име[124]. И тъй като и при най-добро желание не може да се пропусне добре документираното в изворите българско име, Пандевски го отдава на мрежата от училища[125]. Накрая му се откъсва от сърцето, че все пак двата народа имали „етническо родство“ и „общи възрожденски борби“[126].

Като че ли възгледите на някои македонски историци намират потвърждение – поне в някаква степен – у споменатата вече гръцка изследователка Ан. Каракасиду. Още през 1997 г. тя наистина твърди, че „върховистите“ все пак се застъпват за проекта „Велика България“ и смята също, че Вътрешната организация със сепаратизма си е изрязявала и някакво „македонско национално съзнание“[127]. Тя смята още, че е имало „славяноезични, които се противопоставяли и на гръцкия, и на българския национален етикет“. Ала за нея, за разлика от днес, по това време и употребата на термина „македонец“ е все още „по начин, фундаментално различен от значението му (и историчността в БЮРМ)“[128]. Определено обаче за Каракасиду Върховният комитет или „върховистите“ били за „анексирането на Македония от България“. Тя също смята, че са били „против формирането на македонско национално съзнание“, за което се застъпвала ВМРО[129].

Що се отнася до българската историография на времето един Хр. Силянов, който в много по-голяма степен държи на реалната картина и има далеч по-дълбоко усещане за сложните моменти и нюансите в движението, обръща внимание, че конфликтът започва с въпросите кой да ръководи и кой да определи момента на въстанието. Но от тук според него се върви към задълбочаване на сблъсъка и до формиране на „две концепции, два манталитета, около които по-после ще се обособят два непримирими лагера“[130]. Така или иначе в българската историография е строго утвърдена тезата как основата за несъгласията са нищо повече от чисто тактически въпроси на революционната дейност, свързани с характера и времето на самото въоръжено въстание[131], „различните виждания за тактиката и средствата на борбата“[132]. Или както казва и бившият президент Г. Първанов, „различни практически средства“ при преследване на „обща цел“[133].

Ала отношенията между ВМОРК и правителството в София, както и между ВМОРК и ТМОРО, са твърде сложни и на практика не се поместват нито в днешния български, нито в днешния македонски историографски разказ или интерпретация. Първоначално двете организации наистина си сътрудничат, особено когато българският офицер Борис Сарафов е начело на Върховния комитет[134]. Освен това самият Върховен комитет също се бори за „политическа автономия“. Ч. Маринов преди години обърна внимание, че в дългосрочна перспектива бъдещето на автономната административна цялост, наричаща се „Македония“, е неясно, но тази липса на прецизност, отбелязва той, не е характерна само за върховистите[135].

Не по-малко интересни са историографските интерпретации на София и Скопие на социалистическия и анархистки политически македонизъм. Това е особено важно на фона на това, че за дълги десетилетия след края на Втората световна война България и Югославия (от която Народна, а по-късно Социалистическа република Македония бе част) бяха „социалистически държави“. В самата македонска историография върху македонските социалисти като цяло всички тези организации и течения се разглеждат като част от борбата на „македонския народ“[136]. Ала въпреки обилието в социалистическия печат от употребата на термините „македонци“, „македонско население“ и дори „македонски народ“, явно историците си дават сметка, че в тях не се влага от Д. Благоев и неговите сподвижници някаква идея за различие от българската нация. Поради това могат да се срещнат и някои критики в скопската истриография, че все още македонските социалисти не са били достигнали до разбирането за отделна „македонска нация“[137]. Неслучайно пишейки за Македонския анархистки комитет, сам Блаже Ристовски недоволства, че програмата им за „македонска държава“ включвала и „Одринска Тракия“[138].

Ала българската историография също има проблем. Обстоятелството, че двама дейци, родени не в Македония, а в България, изразяват ясна македонска политическа лоялност, която е безспорно еманципрана от великобългарския проект, е трудно заобиколим проблем за тезите, наложени още по времето на Тодор Живков. Въщност до около края на 50-те години понятията „македонски народ“, „македонци“, „македонско революционно движение“, които преизпълват социалистическата мисъл, видимо не представляват никакъв проблем и за българската историография[139]. Още от тогава насетне езикът се променя, гореспоменатите термини са вече старателно отбягвани и движението вече е на „македонските българи“ или „българите от Македония“, макар все още в началото да остава и негативния тон към „великобългарския шовинизъм“ и „българската буржоазна анексионистична политика“[140]. След време и това ще отпадне[141]. Вече след края на комунистическия период (а и преди него) българската историография просто оценява някои от тези възгледи като „погрешни“, говори за „практическата неиздържаност и неприложимост на повечето от идеите на „левицата“, за „национално-нихилистични позиции“, за „догмите на марксизма”[142]. За възгледите на социалистическите дейци се твърди, че страдали от „определена доза еклектизъм и недоизясненост“. Затова и открито вече ги осъждат, задето „нерядко в своите материали използвали понятието „македонски народ“ и отричали „правото на населението“ да се бори за „обединение със свободна България“, говорели за „завоевателно желание“ на България спрямо Македония[143].

Всъщност, както виждаме, тези постановки ще бъдат в началото на новото столетие и част от езика на вътрешните дейци, както и на подкрепящите ги отцепници от Върховния комитет на Хр. Станишев, Ан. Страшимиров и П. К. Яворов. Много македонски социалисти продължават да членуват и да бъдат обикновени четници или войводи в Организацията (Д. Хаджидимов, Никола Карев, Кръстю Асенов и др.). В разбиранията си за независимостта на ВМОРО, революционната борба, проповедите им за подготовка вътре сред самото население за борба, в осъждането на великодържавните национализми на отделните балкански държави между тях не съществуват някакви очебийни различия. И доколкото Живковият унитаризъм се е превърнал във възраждане на великобългарския държавен национализъм, възстановеното ВМРО премина сякаш неслучайно на изцяло „върховистки“ и великобългарски позиции.

Интересно е, че подобна интерпретация съжителства с оценка за политиката на т.нар. „десница“ към 1910 г. като едно завръщане към „присъщи задачи“, определено виждайки в другите политически линии някаква ненормалност и неестественост[144]. Ала интересно какво трябва да кажем за правотата, издържаността и приложимостта на българската държавна политика – било на дележ, било на присъединяване, ако е възможно на цяла Македония, с помощта на дадена велика сила или коалиция от велики сили? Национализмът и великобългарският шовинизъм след 60-те години на ХХ в. до такава степен са навлезли в мисленето, че те дори понякога съвсем несъзнателно и почти сякаш телесно възпроизвеждат определени обяснителни модели, вече превърнали се в доста устойчиви схеми на българската историография и българската историческа колегия.   

Но и Ч. Маринов е категоричен, че не може да се твърди как тези кръгове били отричали напълно „българския“ характер на македонското славянско население.[145] Македонските социалисти дори открито се противопоставят и на сръбската идея, че македонците са сръбско-българско „тесто“ и утвърждават българската им принадлежност[146]. И все пак, както отбелязва отново Ч. Маринов, политическият и чисто класов дискурс в социалистическата пропаганда определено изпреварва етническия. Поради това той справедливо обръща внимание на несъизмеримостта на социалистическите национални категории с днешните български и македонски националистически разкази и понятия[147].

Нека кажем няколко думи и за политическия сепаратизъм от онова време и интерпретациите на прословутата статия във в. „Право“ за политически сепаратизъм. Внимателното вглеждане в нея обаче разкрива и нещо повече от противопоставянето срещу националистическите великодържавни проекти за „Велика Гърция“, „Велика Сърбия“ и „Велика България“. Както и нещо повече от някакъв опит на ТМОРО и редакцията на „Правo“ за обосноваване на наднационална идеология базирана на либералните принципи в Европа по това време. Въпреки идеята за равна отдалеченост на Вътрешната организация от Атина, Белград и София, за еднакво отношение към „македонските населения“, все пак особено рязко се отхвърлят претенциите в Македония на Сърбия, която действала в нея, „за да създава прозелити там, гдето няма свои сънародници“[148]. Ч. Маринов забелязва още как статията разглежда българите като „мнозинство“ и някаква доминираща общност, която поради своя дух на толерантност в сравнение с гърци, сърби и румънци, ще осигури бъдещото политическо равенство в автономната единица. Той директно вижда като съвсем очебийно противоречието между политическа отдаденост и национална лоялност. От една страна се поставя един политически идеал за просперитет на всички народности в Македония, който води след себе си до наднационален компромис от гледна точка на други национални, етнически и религиозни идентичности. В същото време обаче се смятат именно „българите“ за притежаващи някакъв „специален характер“[149]. Тук също можем с основание да се запитаме дали той няма да е причина след края на борбата с османската власт те очевидно да потърсят и някава по-специална позиция в бъдещата политическа структура? Ч. Маринов изтъква още как може наистина да се остане с впечатлението, че сепаратизмът е просто план Б, а доколкото имаме превод на френски, че се преследват в оня момент и някакви външнополитически цели[150].

Да кажем нещо с оглед на политическия македонизъм и за историографията на Илинденското въстание. За македонската историография то е вдигнато не просто от Вътрешната организация, бидейки дело на местните структури, а от етнически македонци, от самоосъзната вече общност като „македонски народ“[151]. В този смисъл въстанието се разглежда като събитие, допринесло за „консолидациja и афирмациjа на македонската национална свест”[152]. Ала дори и македонският историк Бл. Ристовски изказа преди години съжаление, че правителството на „Крушевската република“, което се разглежда в днешната македонска публична памет като символ на бъдещата македонска държавност, е на практика съставено от двама „българи“, двама „гърци“ и един „румънец“[153]. Разбира се, в българската историография нещата са категорични и добре изразени във встъпителните думи на Георги Марков на международната научна конференция за 100 годишнината на въстанието – „едничката истина за Илинденско-Преображенското въстание“ е приближаването към „националната мечта“ в лицето на „Свети Стефанския идеал“[154].

Не по-малко интересни са разминаванията в двете историографии след Илинден и относно Рилския конгрес. Македонският историк Ив. Катарджиев разглежда тези развития определено като раждане на някакъв македонски етнически национализъм[155]. И изобщо цялата македонска историография се опитва развития случили се 20-те и 30-те години, свързани с изкристализирането вече на едно определено не само политическо, но и етническо и национално македонско съзнание, да ги изтеглят далече назад и не само смесят с етническите македонски манифестации на Георги Пулевски, Кръсте Мисирков и Димитрия Чуповски, но и да ги отнесат към съществуваща общност като „македонски народ“ и политическия македонизъм от етапа на ВМОРО[156]. Този тип литература дори обхваща и фигури като Даме Груев[157], въпреки обвиненията след края на Втората световна война от наблюдатели като Туше Влахов към него задето „не поддържа достатъчно строго принципите на самостойната борба“[158].

Ч. Маринов обаче изтъква как Организацията отново продължава да бъде „македоно-одринска“. За самия народ там все още продължава да се говори от активистите ѝ като за „български“. Документите също продължават да бъдат написани на български език, а в самата ВМОРО и нейните дебати няма и помен от каквато и да било македонска културна програма, свързана с някакви отделни азбука, книжовен език, литература и т.н. Приемането и в ръководството на активисти българи от България и от Одринска Тракия също говори определено против всяко усещане за някаква етническа обособеност в този период на македонците спрямо българите, включително и за левицата и за „серчани“[159]. Маринов също обръща внимание, че на практика има българи от България, които са много по-критични спрямо правителството и политическата линия на София, в сравнение с македонци от вътрешността.

И още два примера. Когато през 1905 г. Дмитрия Чуповски прави опит да организира панмакедонска конференция във Велес, местният шеф на ВМОРО го изгонва от града[160]. Македонските националисти тогава не разпознават своите възгледи дори и сред предполагаемо „антибългарския“ автономизъм на Сандански и по свидетелство на Бл. Ристовски през 1914 г. обвиняват и него в „немакедонска“ дейност[161]. Нещо повече, Ч. Маринов изтъква как изглежда войните демонстрират, че идеята за „Велика България“ сякаш винаги е била възможна алтернатива, особено ако така Македония може да остане цяла, като дори и един Кр. Мисирков може да не ѝ е чужд[162].

Турския историк Ф. Аданър също обръща внимание, че дори и най-„сепаратистките“ тенденции по това време във ВМОРО могат да бъдат разглеждани единствено като крайни форми на проявление на българските леви кръгове от този период[163]. Посветил своето творчество най-вече на първите и ранни етнически македонисти (или тук по-смело можем да кажем и македонци), Бл. Ристовски[164] също не пропуска да отбележи, въпреки конфликтите, благоприятната като цяло нагласа на македонските революционери към Българската Екзархия, в сравнение с Цариградската патриаршия и сръбската религиозна пропаганда[165]. Ч. Маринов заключава, че всичко вече изброено като прояви на един политически македонизъм и наднационална македонска идентичност трудно ще ни позволи да говорим за някакъв отделен вече македонски национализъм. Но макар дейците на ВМОРО да не са в противопречие с идеята за българска етническа идентичност и българска нация в Македония, изброените немалко примери за автономистки и индепендентистки позиции трудно могат да бъдат разглеждани като някакви прояви на български национализъм, или, както се изразяват, на „български държавен национализъм“. Всъщност според Маринов засиленият сепаратизъм на ВМОРО след Илинден допълнително засилва наднационалния проект[166].

Да кажем няколко думи и около Младотурската революция и действията на „серчани“. Хората на Сандански наистина се представят в Скопие като проявления на някаква ранна македонска етническа идентичност, сходна с тази сякаш на Мисирков и Чуповски[167]. Ч. Маринов отбелязва и иронията тук, свързана с това дейци от десницата, близки до София да се застъпват в това време за старата „автономия“[168]. По логиката на македонския национален разказ тези събития са видени от М. Пандевски[169]. От своя страна онази нормализация на дейността на ВМОРО след 1910 г. се представя от Ив. Катарджиев като „искористуванье на македонските бегалци за целите на бугарската политика“, облягайки се на „истакнати личности на врховистичката идеологиja” (Александър Протогеров, Христо Матов, Тодор Александров, Петър Чаулев и др.). Благодарение на тях се формирало „Македоно-одринското ополчение“ за целите на „великобугарската политика“ за „завладуванье на Македониjа”[170].   

Докога ще продължат пристрастните национални интерпретации?

Идеята за „автономия“, както по време на съществуването си, така и след това в спомени на съвременници, се поддава на различни тълкувания. Те ще влязат и след това в българската и македонската историография. Да речем, когато през януари 1917 г. България контролира немалка част от Македония, един от основположниците на Организацията д-р Христо Татарчев казва пред Любомир Милетич следното за създаването на Организацията и издигнатия лозунг за „автономия“: Разисква се надълго върху целта на тая организация и по-сетне се спряхме върху автономията на Македония с предимство на българския елемент. Не можехме да възприемем гледището „прямо присъединение на Македония с България“, защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на великите сили и аспирациите на съседните малки държави и на Турция. Минаваше ни през ум, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се съедини с България, а в краен случай, ако това не се постигне, че ще може да послужи като обединително звено на една федерация на балканските народи [171].

По-различни са твърденията през 1927 г. на Н. Зографов във време, когато определено идеята за „независима македонска държава“ е добила идейно и политически много повече „плът“ в публичното пространство. Ето защо неизненадващо той пише: Тази организация още в началото на нейното устройство бе наречена сепаративна. Куп хули се сипеха върху нея, обаче нейните ръководители – организатори, бяха с твърдото убеждение, че само автономна, свободна държава Македония ще даде удовлетворение на нейното население, ще го освободи от турската държава, ще го постави в най-изгодни условия за развитие, със съседните държави Сърбия, Гърция и България [172].

И все пак при политическия македонизъм се открояват няколко трудно оспорими елемента, които обикновено са скрити в българската историография. Самият лозунг за автономия се очертава като алтернативен политически проект, различен от „Велика България“ или „Санстефанска България“. Появява се определено идеята за „отечество“, за „татковина“, която се свързва решително с Македония, а дейността на Организацията популяризира тези разбирания. Твърде често определено се настоява за самостоятелност на движението както от Белград и Атина, така и от София. Налице е също и противопоставяне срещу опитите на българското правителство чрез Екзархията да извършва „национализиране“ на населението в Македония по определен модел, който се задава от София и видимо противоречи на интересите на Организацията. Колкото и в определени моменти думата „държава“ да се употребява метафорично, най-малкото етапът на ТМОРО и ВМОРО има логика, по която може да бъде разглеждан като създал култура и митология, върху която може да се опре след това и бъдещата македонска държавност. Заедно с това обаче политическият македонизъм е определено наднародностен или наднационален проект, който разглежда като „македонци“ различните народи в Македония. На този етап те са за активистите на движението „българи“, „гърци“, „власи“, „турци“, „албанци“ (последните две категории не много ясно диференцирани и за тях, и в реалността), „евреи“ и т.н.  

Оттук обаче македонската историография надгражда политическия македонизъм, стремейки се да вкара в него и все още неполучилото широко разпространение македонско етническо съдържание. Дейците на ВМОРО се представят като небългари, а етнически македонци на практика сякаш еднакви с ранните етнически македонци Г. Пулевски и Кр. Мисирков. Елегатно понятието „българи“ се изпълва с изцяло религиозно или църковно съдържание, отнася се единствено към екзархийското население и се представя като наложен изцяло отвън. В немалка степен тази идеологизация на македонската историография се дължи и на факта, че тя е единствената в бивша СФРЮ, в която национализмът е бил открито насърчаван.

Любопитното е до каква степен появилите се нови документи и предполага се по-голямата свобода за науката през последните вече три десетилетия не доведоха до почти никакво разклащане на българския и югославския македонски разказ за миналото.            

Накрая ще завърша с два текста, препубликувани наскоро в Портал Култура. Те като че ли са поредните доказателства, че при наличието на подобни на горните противоречиви и нееднозначни свидетелства, разнотълкуванията продължават. И двете статии са белязани донякъде с телеологизма на случилата се „македонска нация“ в югославска Македония и успешното интегриране на населението в Пиринска Македония в българската нация. Двата материала, за които говоря, са дело на членове на смесената комисия – Любица Спасковска, от македонска страна, и Наум Кайчев, от българска[173]. Самите публикации се нуждаят от един по-задълбочен анализ, който тук не се наемам да правя. Но завършвайки този и така предълъг материал засега ще изтъкна само това, че въпреки реферирането и в двете към немалък брой авторитети, действително допринесли в изследванията на нациите и национализмите в последните десетилетия, те всъщност използват като че ли техните възгледи, за да спасят каквото може да се спаси от старите български и македонски разкази за миналото, условно да ги наречем югославския и тодорживковия.

Например колегата Спасковска съвсем справедливо критикува „нашите български колеги“, които „като цяло“ отхвърлят конструктивисткия подход от теориите за национализма и застъпват примордиалния възглед. В този смисъл може да се каже, че както българската, така и македонската историография се нуждаят от много сериозна ревизия, за която като че ли и в двете страни все още няма създадена нужната атмосфера и обществена зрялост [174]. За съжаление констатацията, че „македонската нация в този смисъл съществува като териториална общност отдавна, поне от XIX век, както и като отделна македонска териториална идентичност, т.е. идентичност, свързана с географския регион Македония“ е в немалка степен свръхинтерпретация на емпирията от XIX в. и пълно неглижиране на наличието на българска етнонационална идентичност, добре документирана в изворите поне за елита, градското население и селското население, ориентирано към градската култура [175]. Обстоятелството, че етническият македонски народ е все още фикция, прави после през Първата световна война възможно структурите на ВМОРО да се влеят изцяло в състава на българската армия, а Тодор Александров и Александър Протогеров да са видни български военни, Гьорче Петров да стане председател на Окръжната постоянна комисия в Битоля, а след това и кмет на Драма, а Димитър Влахов окръжен управител на българските тогава Щипски и Прищински окръг. На българска страна застава дори и Кръсте Мисирков. Видимо освен идеята за „автономия“, за държава, има и план Б, който се реализира между 1915 и 1918 г. Всъщност този период в изложението е деликатно подминат и Спасковска се насочва към периода на българската окупация след 1941 г., който наистина предстои да демонстрира, че в немалка степен процесът на изкристализиране на отделно македонско етническо съзнание, за разлика от 1915-1918 г., е отишъл далеч напред, макар все още да не е завършил.

Също изтъкнал един куп теоретични аргументи, Кайчев възражда идеите за образуваната през втората половина на IX в. „българска народност“, а през Възраждането за завършен процес на формиране на „българска нация“. Ала самото формиране в едно бъдеще на македонско етническо съзнание е доказателство, че онези „митомотори и символи“, „общи институции, церемонии и традиции“ не са били достатъчно укрепнали и е било напълно възможно в хода на историческото развитие предишната по-скоро политическа и наднационална македонска идентичност да премине в етническа – с отделна азбука, език, литература, култура. Обръщайки се назад към миналото тя взема от възрожденците/преродбеницте македонски българи от XIX в. писането на местни говори, а от политическия наднационален македонизъм на македонските българи от ВМОРО идеята за Македония като „отечество“ и „татковина“, както и разбирането за „македонците“ и „македонския народ“. От друг ъгъл започва да се гледа и съвсем друг мащаб придобиват нямащите отношение към дейността на ВМОРО Г. Пулевски, Кр. Мисирков и Д. Чуповски.

Ала подбиране на документи с оглед на предзададена теза личи и при продължаването на полемиката в текстове на Горан Стоянов [176] и Наум Кайчев [177]. Стоянов изтъква позицията си на информатик, който не е на държавна работа, и може да не се огъва заради някакъв си договор за добросъседство. Но ако чрез Кайчев говори политическият работник на българското ВМРО-БНД и български чиновник в смесената комисия, то чрез Стоянов чуваме гласът на македонеца, закърмен с югославския и постюгославски исторически разказ. 

Не ми се ще да мисля, че след толкова срещи и двете части на комисията жонглират с теории, за да запазят старите разкази от времето на Живков и Колишевски. Жалко! Има и още нещо, по което двете историографии като цяло си приличат. Това е идеята, че „българите“/“македонците“ били мнозинство в Македония. Време е да обяснят на българите и македонците, че това не е точно така. Българските исторически и македонските съвременни разочарования, поражения и катастрофи (1913 г., 1918 г., смяната на името на държавата, законът за езиците) тръгват оттам.

___________________________________________________

[1] И македонският историк Иван Катарджиев е съгласен, че създадената през 1893 г. в Солун организация е носила първо име БМОРК, а едва през 1896 г. е била преименувана на ТМОРО. Вж. Катарџиев, Ив. Некои прашанjа за уставите и правилниците на ВМРО до Илинденското востание – Гласник на Институтот за национална историja, 1961, бр. 1. С него изглежда е съгласен и друг дългогодишен изследовател на ВМОРО – Манол Пандевски. Вж. Пандевски, М. Националното прашанье во македонското ослободително движенье (1893-1903). Скопje, Култура, 1974.
[2] Въпреки че представят противоречията между Върховния комитет и Вътрешната организация много български исторически изследвания не достигат до всичките им измерения. Вж. Пандев, К. Националноосвободителното движение в Македония и Одринско. София: Наука и изкуство, 1979, особено с. 239-305. Вж. също Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи 1878-1944, т. 3. София: Македонски научен институт, 1995, с. 192-200, 220-225. Особено остро тази теза присъства в Гоцев, Д. Идеята за автономия като тактика в програмите на национално-освободителното движение в Македония и Одринско 1893-1941. София: БАН, 1983.  
[3] В някои случаи става дума за превратно тълкуване или премълчаване. Вж. горните заглавия в бележка №2, както и редица други.
[4] Каракачанов: Имаме еден услов – да запре фалсификувањето на бугарска историја. https://www.youtube.com/watch?v=ZBFsIYicIws
[5]  Marinov, Ch. We, the Macedonians: The Paths of Macedonian Supra-Nationalism (1878-1912) – We, the People. Politics of National Peculiarity in Southeastern Europe. Budapest, New York: CEU Press, 2009, p. 112.
[6] Македония, 19 август 1889, бр. 36, Един македонец. Мнение за решавание македонския въпрос, с. 3.
[7] Македония, 11 ноември 1888, бр. 4, с. 1-3
[8] За българската историография Силянов, Хр. Освободителните борби на Македония, т. 1. София: Наука и изкуство, 1983 (1933), с. 37-46. Вж. още Пандев, К. Цит. съч, с. 66-84, 125-154. Палешутски, К. Генезис и развитие на идеята за автономия на Македония – Аспекти на етнокултурната ситуация в България и на Балканите. София: Център за изследване на демокрацията, 1992, с. 168-185; За македонската историография вж. Христов, Ал. Принципот на автономна Македониja во програмата на Внатрешната македонска револуционерна организациja – Гласник на ИНИ, Скопjе, 1962, бр. 2, с. 5-31. Катарџиев, Ив. Создаваньето и активноста на ВМРО до Илинден. Скопje: Радио телевизиjа, 1968; Катарџиев. Сто години от формираньето на ВМРО. Сто години револуционерна традициja. Скопje: Мисла, 1993; Пандевски, М. Националното прашанье…
[9] Вардарски (Петър Попарсов), Стамболовщината в Македония и нейните представители. Виена, 1894.
[10] Пак там, с. 26.
[11] Илинден 1903-1926. Сборник в памет на голямото македонско възстание. София: печатница „Ив. К. Божинов“, 1926, с. 16.
[12] Реформи, год. I, 16 ян. 1899, бр. 2, с. 1 –
[13] Пандев, Цит. съч, с. 250.
[14] Силянов, Хр. освободителните борби, т. 1, с. 155-156.
[15] Спространов, Ев. Дневник. С., МНИ, 1994, с. 104.
[16] Пандев, Национално-освободителното движение…, с. 29.
[17] Спространов, Цит съч., с. 154-157.
[18] Дело, год. I, 31 дек. 1901, бр. 1, с. 3. Познати и непознати неща.
[19] Пак там, с. 3.
[20] Дело, год. I, 14 ян. 1903, бр. 3, с. 4.
[21] Дело, год. I, 4 априлий 1902, с. 4. Хроника. Националистически митинги.
[22] Дело, год. I, 13 априлий 1902, бр. 13-14, с. 1. След националистическата буря.
[23] Пак там, с. 1.
[24] Van Ginderachter, M. Fox, J. (eds.) National Indifference and the History of Nationalism in Modern Europe. London: Routledge, 2019.
[25] Дело, год. I, 13 априлий 1902, бр. 13-14, с. 1.
[26] Дело, год. I, 8 юлий 1902, бр. 25-26, с. 7.
[27] Пак там, с. 8.
[28] Дело, год. I, 19 юлий 1902, бр. 27-28, с. 1. Революционното движение и Върховния комитет.
[29] Право, год. 7 юни 1902, бр. 16, с. 1-2. Политически сепаратизъм
[30] Пак там, с. 1.
[31] Пак там, с. 1.
[32] Пак там, с. 1-2.
[33] Пак там, с. 2.
[34] Пак там, с. 2.
[35] Пак там, с. 2.
[36] Силянов, Хр. Освободителните борби, т. 1, с. 155-157.
[37] Карайовов, Т. Македонските искания и дипломацията. София: Печатница Г. А. Ножаров, 1903, с. 27.
[38] Пак там, с. 28.
[39] Пак там, с. 28-29.
[40] Пак там, с. 29-30.
[41] Пак там, с. 33.
[42] Пак там, с. 33-34.
[43] Пак там, с. 35
[44] Гоцев, Д. Цит. съч. Вж. и по-късни версии за „тактически подход“ у идеята за автономия и някаква сякаш ненормалност на „политическия сепаратизъм“ у Първанова,  З. Автономизъм и политически сеператизъм в идеологията на българското национално-освободително движение в Македония и Одринска Тракия (1878-1912). – Д. Мичев, Гоцев, Д. (съст.) 100 години Вътрешна македоно-одринска революционна организация. София: МНИ, 1994, с. 60-70.  
[45] Право, год. II, 22 септ. 1902, с. 3. Статия: „Вътрешна революционна организация. V. Местни пречки, с. 2.
[46] Пак там, с. 2.
[47] Пак там, с. 3.
[48] Пак там, с. 3.
[49] Пак там, с. 3.
[50] Пак там, с. 3.
[51] Един македонец (Петър Бошнаков). Българската пропаганда в Македония и Одринско. София: п-ца Ив. К. Цуцев, 1902.
[52] Пак там, с. 6-7.
[53] Пак там, с. 8-9.
[54] Пак там, с. 9.
[55] Пак там, с. 12.
[56] Пак там, с. 23.
[57] Пак там, с. 23.
[58] Пак там, с. 25.
[59] Пак там, с. 26.
[60] Пак там, с. 27.
[61] Пак там, с. 28.
[62] Екзарх Йосиф I за задачата на Екзархията след 1878 г. – Илюстрация Илинден, 1936, год. VIII, кн. 10 (80), с. 11.
[63] Пак там, с. 12.
[64] Вж. Политическа свобода, 6 февр. 1898, бр. 1, с. 3. Програма на македонските революционери социалисти.
[65] Политическа свобода, 16 май 1898, бр. 6. Доброжелатели и завоеватели.
[66] Политическа свобода, 29 ноем. 1898, бр. 7, с. 2. Македония за македонците.
[67] Политическа свобода, 19 април 1898, бр. 5, с. 1-3. Какво да се прави?
[68] Политическа свобода, 29 ноем. 1898, бр. 7., с. 3. Рецепта за българските шовинисти.
[69] Малешевски балкан, 2 май 1897 г., бр. 16, с. 1.
[70] Вж. Малешевски Балкан, 12 ян. 1897, бр. 1, с. 1, 2; Малешевски Балкан бр. 3, 25 ян. 1897 г., с. 3. Шарен свят.
[71] Малешевски Балкан, 19 март 1897, бр. 10, с. 2. „Съюзът“.
[72] Малешевски Балкан, 19 март 1897, бр. 10, с. 2. „Съюзът“.
[73] Малешевски Балкан, 26 март 1897, бр. 11, с. 1.
[74] Marinov, Op. cit., p. 124.
[75] И до днес едно от най-добрите описания остава това на Хр. Силянов. Вж. Силянов, Хр. Цит. съч, с. 287-301.
[76] Силянов, Цит. съч, т. 2, с. 64-69.
[77] Пак там, с. 373 и сл.
[78] Революционен лист, Вътрешна македоно-одринска революционна организация. 17 септ. 1904, бр. 3, с. 3-8; 27 ян. 1905, бр. 8, с. 9; 25 февр. 1905, бр. 9, с. 9-11.
[79] Революционен лист, Вътрешна македоно-одринска революционна организация. 2 юни 1905, Официална притурка, с. 3.
[80] Пак там, с. 3.
[81] Силянов, Цит. съч, т. 2, с. 393-396.
[82] Пак там, с. 497-498.
[83] Михайлов, Иван. Македония: Швейцария на Балканите. София: Орбел, 1995.
[84] Vezenkov, Alexander. Reconciliation of the Spirits and Fusion of the Interests: “Otomanism” as an Identity Politics – We, the People. Politics of National Peculiarity in Southeastern Europe. Budapest, New York: CEU Press, 2009, pp. 107-138.
[85] Vezenkov, р. 47 и сл.
[86] Marinov, Op. cit., p. 129.
[87] Палешутски, Цит. съч., с. 171.
[88] Marinov, р. 129.
[89] Hanioğlu, M. Ş. Preparation for a Revolution: the Young Turks 1902-1908. New York: Oxford University Press, 2001.
[90] Вж. напр. Катарџиев, Сто години, с. 38-39.
[91] Вж. напр. описанието за Кръсте Мисирков, с който „македонското националноослободително движенье докраj ja дефинира своjата национална физиономиjа.“ Катарџиев, Сто години, с. 45. .; Пандевски, М., Националното прашанье…, с. 20.
[92] Пандевски, М., Националното прашанье…, с. 20-22.
[93] Катарџиев, Сто години, с. 48-49.
[94] Гоцев, Д. 110 години ВМОРО – 100 години Илинденско-Преображенско въстание. София: Парадигма, 2003, с. 269.
[95] http://epicenter.bg/article/Dzhambazki–Za-nikakva-nezavisima-Makedoniya-ne-se-e-boril-Gotse-Delchev–Nikoga-/186415/11/0
[96] Пандевски, М. Македониja македонците во годините на Источната криза 1876-1878. Скопje: МАНУ, 1978.
[97] Пандевски, Манол. Националното прашанье…, с. 5.
[98] Пак там, с. 7-8.
[99] Пак там, с. 8.
[100] Пак там, с. 29.
[101] Пак там, с. 29.
[102] Пак там, с. 18.
[103] Ѓорѓиев, В. Слобода или смрт. Македонското револуционерно националноослободително движенье во Солунскиот вилает 1893-1903. Скопje: Табернакул, 2003; Подземната Република, Дамjан Груев и македонското револуционерно движенье. Скопje: Тримакс, 2010; Вж. също и предговора на ВМРО 1893-1903. Поглед низ документи. Скопje: Матица Македонска, 2013; Вж. също Литовски, Ал. Пофалба на македонизмот – Есеи од историјата на македонизмот, Битола: Липекс, 2008; Одбрана на македонизмот, Битола: МНД, 2012; Пофална епистола за Јане Сандански и санданизмот, Заедница на организациите на етничките Македонци, Битола, 2015.
[104] Катарџиев, Ив. Создаваньето и активноста на ВМРО до Илинден; Сто години от формираньето на ВМРО…; Пандевски, М. Националното прашанье …; Trajanovski, Al. “The Educational and Political Activity of the Exarchate in Macedonia in the First Few Years Before and After the Formation of the Secret Macedonian-Odrin Revolutionary Organization.” in: Macedoinärticles d’Histoire Skopje: Institu d’Histoire National, pp. 187-198.; Ѓорѓиев, Ванчо, ВМРО 1893-1903. Поглед низ документи. Скопje: Матица Македонска, 2013. Вж. също и прословутото телевизионно изявление на президента на република Стево Пендаровски пред телевизия Alsat. Вж. Пендаровски: Г. Делчев се декларирал за Бугарин и се борел за самостоjна македонска држава.
https://www.alsat-m.tv/mk/%D0%BF%D0%B5%D0%BD%D0%B4%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B3-%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D1%87%D0%B5%D0%B2-%D1%81%D0%B5-%D0%B4%D0%B5%D0%BA%D0%BB%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BB-%D0%B7%D0%B0/ 
[105] Kofos, Ev. The Macedonian Struggle in Yugoslavian Historiography. –in Makedonikos Agonas. Symposio. Thessaloniki: Institute for Balkan Studies, No. 211. Museum of the Macedonian Struggle, pp. 297-317 (in Greek)
[106] Stavrianos, L. S. The Balkans since 1453. New York: Rinehart and Company, 1959, p. 520.
[107] Каракасиду, Цит. съч., с. 136.
[108] Палешутски, К. Автономното начало в българското национално-осовободително движение в Македония. – България 1300. Доклади на Третия конгрес на Българското историческо дружество, 3-5 окт. 1981, т. 3, София, 1983, с. 289.
[109] Perry, D. The Politics of Terror. The Macedonian Liberation Movements 1893-1903. Durham and London: Duke University Press, 1988, p. 120.
[110] Marinov, Op. cit.
[111] Силянов, Цит. съч., т. 1. с.119-128.
[112] Вж. напр. Панайотов, Л.  Българската просвета в Македония и Одринска Тракия 1878-1913. София: БАН, 1982, с. 124 и сл.
[113] Димевски, Сл. Македонското национално-ослободително движенье и Екзархията (1893-1912). Скопje: Култура, 1963 
[114] Пандевски, Националното прашанье, с. 92.
[115] Пак там, с. 96.
[116] Ѓорѓиев, В. Петър Поп Aрсов. Прилог кон проучувањето на македонското национално ослободително движење. Скопjе: Матица Македонска, 1997. Вж. още Стамболовштината во Македониjа и неjзините претставници (превод, редакциjа, коментар и предговор д-р Ванчо Ѓорѓиев). Скопjе: Табернакул, 2006.
[117] Адънър, Ф. Македонският въпрос. София: Amicitia, 2002, с. 146.
[118] Marinov, Op. cit., р. 116.
[119] Perry, Op., cit., рp. 144-151.
[120] Mаrinov, Op. cit., p. 116.
[121] Катарџиев, Ив. Создаваньето и активноста на ВМРО до Илинден. Скопje: Радио телевизиjа, 1968; Пандевски, Манол. Jaне Сандански и мис Стон. Скопje: Мисла, 1992.
[122] Пандевски, Националното прашанье, с. 30.
[123] Пак там, с. 30.
[124] Пак там, с. 31.
[125] Пак там, с. 34.
[126] Пак там, с. 34
[127] Каракасиду, Ан. Житни поля, кървави хълмове. Преходи към националното  в Гръцка Македония. София: Ciela, 2008, с. 106, 136.
[128] Каракасиду, Цит. съч, с. 106.
[129] Каракасиду, Цит. съч., с. 136.
[130] Силянов, т. 1, с. 146.
[131] Национално-освободителното двжение на македонските и тракийските българи 1878-1944, т. 3. София: МНИ, 1995, с. 193.
[132] Шопов, Й. Недоразуменията около Македоно-одринското въстание от 1903 г. – 100 години Илинденско-Преображенско въстание. София: Парадигма, 2003, с. 441.
[133] 100 години Илинденско-Преображенско въстание. София: Парадигма, 2003, с. 18.
[134] Силянов, т. 1, с. 149 и сл.
[135] Marinov, Op. cit.
[136] Катарџиев, Сто години, с. 31-36.
[137] Зографски, Д. За работничкото движенье вo Македониja до Балканската воjна. Скопjе: МНИ, 1950, с. 139.
[138] Ристовски, Бл. Столетиja на македонската свест. Скопje: Култура, с. 390
[139] Вж. напр. Кьосев, Д. Борбите на македонския народ за освобождение. София, 1950; Илинденското въстание. София, 1953; История на македонското национално революционно движение. София, Издателство ОФ, 1954
[140]  Вж. още описанието на Туше Влахов в излезлия през 1962 г. втори том от тритомната ‚История на България“.  Вж. История на България. София: Наука и изкуство, 1962, с. 165-169, 225-231.
[141] Пандев, К. Националноосвободителното движение…
[142] Първанова, Цит. съч., с. 66., Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи, т. 3, с. 280-281
[143] Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи, т. 3, с. 279
[144] Първанова, Цит. съч., с. 66, 68.
[145] Marinov, Op. cit., p. 122.
[146] Политическа свобода, 29 март 1898, бр. 4, с. 3. Разбойнически замисли.
[147] Marinov, р.123.
[148] Право, год. II, 7 юни 1902, бр. 16, с. 2. Политически сепаратизъм.
[149] Marinov, Op. cit., pp. 118-119.
[150] Marinov, Op. cit., p. 119.
[151] Вж. напр. Пандевски, Манол. Илинденското востание во Mакедониja. Скопjе, ИНИ, 1978.
[152] Катарџиев, Ив. Сто години от формираньето…, с. 44.
[153] Ристовски, Бл. Столетиja на македонската свест. Скопje: Kultura, 2001
[154] 100 години Илинденско-Преображенско въстание. София: Парадигма, 2003, с. 14.
[155] Катарџиев, Иван. Македониja – сто години по Илинденското востание. Скопje: Kultura, 2003, с. 54-69.
[156] Катарџиев, Ив. Сто години от формираньето на ВМРО. Сто години револуционерна традициja. Скопje: Мисла, 1993; Пандевски, М. Внатрешната македонска револуционерна организациja и неоврхвизмот (1904-1908). Скопje: Kultura, 1983. Пандевски, М. Jане Сандански. Радио-телевизиjа Скопje, 1968. Пандевски, М. Jане Сандански. Битола: „Мисирков“, 1988.; Пандевски, М., Националното прашанье…, с. 20.
[157]  Вж. сборника от кръгла маса за 80 годишнината от смъртта му. Пандевски М. (ред.) Даме Груев во македонското националноослободително движенье. Скопje: MАНУ, 1989.
[158] Влахов, Т. Върховизмът и великобългарските шовинисти – крепители на бълг. монархизъм.  София: БКП, 1947, с. 14.
[159] Marinov, 2009. с. 126-127.
[160] Ристовски, Столетиja, 2001, с. 35.
[161] Ристовски, Бл. Историja на македонската нациjа. Скопjе: МАНУ, 1999, р. 458.
[162] Marinov, рp. 133-134.
[163] Аданър, Цит. съч., 146.
[164] Вж. напр. подчертания му интерес към Г. Пулевски, Кр. Мисирков и Д. Чуповски и практическото игнориране на ВМОРО. Ристовски, Бл. Горгија М. Пулевски: мегник во нашата културно-национална историја. Скопје: МАНУ, 1996; Раните ракописи на Крсте П. Мисирков на македонски јазик. Скопје: МАНУ, 1998; Делото на Крсте Мисирков. Скопје: МАНУ, 2005; Државносната мисла на Чуповски и вистината за еден мит: Свечен собир по повод 60-годишнината од смртта на Димитрија Чуповски одржан на 2.XI. 2000. Скопје: МАНУ, 2000; Македонската колонија во Петроград и односот кон Балканските војни и Првата светска војна : свечен собир по повод 100-годишнината од Балканските и Првата светска војна, Скопје, 21 мај 2014. Скопје : Македонска академиja на науките и уметностите, 2014.
[165] Ристовски, Бл. Столетиja на македонската свест. Скопje: Kultura, 2001, с. 53.
[166] Marinov, p. 128.
[167] Пандевски, М. Младотурската револуциja и Македониjа. Радио-телевизиjа Скопje, 1968.
[168] Marinov, p. 130.
[169] Пандевски, М. Политичките партии и организации во Македониja (1908-1912). Скопje: Kultura, 1965.
[170] Катарџиев, Сто години, с. 60-61.
[171] Вж. Вътрешната македоно-одринска революционна организация през погледа на нейните основатели. С., Св. Георги Победоносец, 1995, с. 59.
[172] Вж. Зографов, Н. Строежа на живота. С., печатница „Глушков“, 1927, с. 42.
[173] Спасковска, Л. Всички нации са модерни конструкти; Кайчев, Н. Всички нации ли са конструкти?
https://kultura.bg/web/%D0%BD%D0%B0%D1%86%D0%B8%D0%B8-%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D1%80%D1%83%D0%BA%D1%82%D0%B8-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F/
[174] Отбелязах това още с подписването на договора и изразих моята скептичност във връзка с бъдещата работа на съвместната комисия. Дечев, Ст. „Да се остави историята на историците!“ Но на кои?
http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/europe/3272-da-se-ostavi-istoriyata-na-istoritzite-no-na-koi
[175] Вж. в това отношение и публикацията на чешкия историк Рихлик, Ян. Формиране на национално съзнание у славянското население в Македония след 1878 г. и начало на македонизма – Сто години от Илинденско-Преображенското …, с. 553-565.
[176] Стоjaнов, Г. Гологанов: Ние Македонците немаме толку мака од Турците, колу од Грците, Бугарите и Србите. https://www.mkd.mk/kolumni/gologanov-nie-makedoncite-nemame-tolku-maka-od-turcite-kolku-od-grcite-bugarite-i-srbite
[177] Каjчев, Н. За Гологанови и нашата заjeдничка историja. https://www.mkd.mk/kolumni/za-gologanovi-i-nashata-zaednichka-istorija