Макар да нямам слабост към писане върху актуални политически теми (въпреки, че никога не съм крил политическите си пристрастия, позицията на политически журналист ми е доста чужда), ще си позволя днес да се занимая с една такава тема.
Ще кажа веднага, че хвърляйки поглед към настоящото 42-ро Народно събрание, аз, за разлика от мнозина други, не съзирам в него един „ляв” и един „десен” полюс, а две политически образувания, които съм склонен да определя като партии-„монструми”. По-долу ще обясня какво разбирам под това метафорично понятие, сега ще добавя само, че този път ще говоря само за единия „монструм”, а другия ще оставя за някой следващ случай.
В какво, според мен, се състои работата? Отдавнашно мое убеждение е, че политическата история на най-нова посткомунистическа България се подразделя на два главни етапа – от 1989 г. до 2001 г., когато в страната се утвърждаваше един перспективен (макар и естествено незрял) двуполюсен модел на управление, и от 2001 г. насетне, когато той бе разрушен от инсталирането на т. нар. „политически център”. Политическият проект (мечта или усилие) „център”- можем да го наречем по всеки от тези начини, в зависимост от това каква степен на съзнателност и режисираност му придаваме (но ще трябва да се съгласим, че той бе промотиран от средите около БСП), имаше публично афишираната от адептите си цел да притъпи „пагубното” противопоставяне на „комунисти” и „антикомунисти” след 1989 г., което – внушаваха ни упорито – отнемало ценната обществена енергия за справяне с предизвикателствата на прехода и пречело на социума да се освободи от обсесията си от миналото. Действителният резултат от неговото реализиране – след толкова неуспешни опити – през 2001 г. с инсталирането на крехкото квази-парламентарно представителство на „царя” (който нямаше как да бъде избран за единоличен управник на републиката), на партията НДСВ, бе разрушаването на споменатия, здравословен навсякъде където е налице, двуполюсен модел на политически модел. Казвам, разрушаването на този здравословен модел, защото той позволяваше ясно, различимо и постоянно публично състезание на двете фундаментални визии за управлението на една съвременна държава – дясната и лявата – и неминуемо, след няколко изборни цикъла щеше да принуди наследниците на бившата комунистическа номенклатура да реформират БСП от партия на „клановете”, ако не искат тя да изчезне съвсем, в една левица от нормален европейски тип. Там е работата, че БСП нямаше нито желание, нито капацитет да направи това. Ето защо на нея й бе така ултимативно важен (и преследван именно от нея в продължение на повече от десетилетие) проекта „център”. Този проект далеч не целеше „притъпяването” на противоречията по отношение на миналото, а нещо много по-структурно съществено. „Центърът” позволяваше (и аз твърдя че позволяваше на БСП) замяната на „състезанието” на визиите в политиката с комбинациите в политиката. След инсталирането на „центъра” (първоначално състоящ се само от НДСВ и ДПС) всеки от „полюсите” – и десният и левият – вместо да се състезават единствено за доверието в своята визия за управлението на страната, трябваше да мислят преди това как да се сговорят и влезат в компромис с намиращото се в този „център” политическо тяло без определена политическа визия. В резултат, политическото у нас се превърна в състезание по коалиране, сговаряне, надхитряне – в борба за инструмента на властта, отделен от програмата на властта – ситуация, постоянно катализираща и правеща хроничен един политически ревизионизъм. И ако последният бе пагубен за десния полюс (всяко отстъпление от идейната яснота там се наказваше от избирателите), то за БСП той бе удивително удобен.
Ще кажа, че изглежда конструкцията „политически център” поначало е иманентно патогенна, защото „центърът” никога не може да остане зает от един-единствен политически субект. Този, който го създава – у нас НДСВ – тутакси се превръща в „блато”, имащо тягата да подрива и срива в себе си елементи от твърдите брегове отдясно и отляво, като по този начин умножава „субектите” на „центъра” (съответно – умножава възможните политически комбинации и увеличава политическия ревизионизъм). Ние видяхме това почти тутакси след инсталирането на НДСВ в този „център”, като – трябва да признаем – негова жертва – както бе и замислено – стана изключително десния полюс. Именно десният „бряг” започна да се цепи и отцепилите се парчета да се хлъзгат и да се сриват в „блатото”. До края на управлението на Симеон Сакскобургготски (2005 г.) дясното ОДС се „ексцентризира” и започна да отделя от себе си „деривации”, склонни да се откажат от дясната си визия, за да се коалират за властта. Първа, доколкото си спомням, бе партията на Стефан Софиянски (ССД), последвана от напускането на Обединените демократични сили от съюзниците от БЗНС (започнал да се рои на безброй БЗНС-та). От самото НДСВ към 2005 г. пък се отдели партията „Новото време”. И всички тези „деривации” тутакси заемаха място в „центъра”, или блатото между двата „бряга” се разширяваше. Пак казвам, както „дясното”, така и „лявото”, вместо да се състезават едно с друго, трябваше да се определят по отношение на партиите от това „блато” и да се борят за коалиционни комбинации с тях. Истински бум на „партиите от центъра” настъпи именно по време и веднага след мандата на т. нар. „Тройна коалиция”. Сега в този „център” НДСВ не бе даже основният привличащ към себе си субект, а един от всичките. Трудно ми е да ги изредя, но, доколкото си спомням, към началото–средата на 2009 г. това бяха НДСВ, ССД, БЗНС (едно, две и три, не помня вече колко), ЕНП (Мария Капон), ВМРО и „Гергьовден” (самите те в коалиция, наречена „Напред”), „Новото време” и партия „Лидер” (в коалицията „Лидер”) и т. н. Проектът „център” бе осъществен в преизобилие.
И ето, не може да се отрече, че от неговото осъществяване у нас се възползва изключително БСП, именно защото тя не желаеше да се реформира в нормална лява партия, но желаеше да бъде във властта – просто във властта, във властта на всяка цена. От тогава тя участва в нея два мандата (днес ще започне третият й), без нито веднъж да поема изцяло и самостоятелно отговорността за характера на управлението. Защото, ще припомня, тя имаше участие във властта (и съвсем не беше в опозиция, макар и трета по численост в парламента) по времето на „самостоятелното” управление на Сакскобургготски, бе решаващ участник в „Тройната коалиция”, ще бъде такъв и сега в т. нар. „експертен кабинет” на „безпартийния” Орешарски. Най-важната мутация обаче, която осъществи БСП след успешното инсталиране на „проекта център” (разрушаването на двуполюсния модел) в българския политически живот е, че се отърва от задължението да бъде „лявата партия” в страната. Това може да звучи шокиращо, но аз го твърдя и настоявам, че то се случи тъкмо благодарение на създадения „център”. „Центърът” бе възможност БСП „свободно” да се движи из политическия спектър, да променя физиономията си, да има цял арсенал от по-„десни” и по-„леви” маски, с които да променя лицето си. Защото факт е, че всички партии от „центъра” у нас в определен момент бяха или (във всеки момент, независимо от реториките си) можеха да бъдат коалиционни партньори именно на БСП, докато на десния полюс, те, дори когато бяха такъв (много малко от тях), постоянно бяха готови да престанат да бъдат. Така БСП, сдружавайки се с „царя”, от една страна престана да бъде съхранителски-комунистическата партия, каквато бе до времето на Виденов включително, като същевременно колаборациите й с „центъра” й позволиха да не израсне до класически европейски лява партия, бореща се с една „дишаща във врата й” десница. Тя стана – и това е ключовата ми теза тук – партия-монструм. „Монструмът” поначало се дефинира като създание, което е ужасяващо именно с това, че няма определена физиономия, че е, да речем, птица с лъвско тяло и гущерова опашка, или пък дракон с женски гърди и ноктести орлови нозе, т. е. не е нито птица, нито бозайник, нито земноводно, а нещо – монструозно. И ето – аз казвам, че именно „центърът” позволи на БСП, като й създаде широка периферия от партии, можещи да участват в политическия живот само ако са готови на постоянни и всевъзможни коалиции, да променя профила си във връзка с текущите обстоятелства. Така в коалиция с НДСВ тя имаше леко „деснееща” физиономия, днес – предвид неизбежната (макар й непризнавана) коалиция с „Атака” тя ще придобие, за все още живия фактор „улица”, „левееща” физиономия, утре – би могла да ни покаже трета и т. н.
Да, БСП си остава фундаментално лява, но не е лявата партия. От поне 12 години тя е в монструозна симбиоза с образованието „център” и макар да има нещо като „природно лице”, се явява във властта ту с птичи нозе, ту с гущерова опашка, в зависимост от това какви членове за монструозното си тяло е заела в момента от този „център”. Разбира се, освен че я „размазва” в широк спектър от ляво на дясно (докъдето може да стигне), това й предоставя и постоянно налични спасителни пояси, които може да си надене при всеки изборен цикъл, за да се задържи на равнището на властта, като безпринципно преформулира характера си, оправдавайки се с изискванията на коалиционните партньори. Сетне, с това свое поведение тя непрекъснато (от 2001 г. насам) съдейства за руинирането на десния полюс, привличайки в блатото на „центъра”, където всички могат да й станат партньори, различни властолюбци. Накрая, със стратегическия си (и постоянен вече – поне от 1997 г.) съюз с ДПС – тази партия на домодерния етнически-малцинствен електорат (който представлява само ядро, без периферия), тя може дори при най-долни мъртви точки (както бе през 1997 г., а сетне в началото на мандата на 41 НС) да разполага с гарантиран допълнителен парламентарен „спасителен пояс”, който да я оставя значително над повърхността.
Две неща обаче са особено съществени. Чрез постоянната си симбиоза с осъществения „проект център”, БСП има възможността да възпрепятства решителен (радикален) избор на българите в критични моменти за общественото тяло. Защото разпръсквайки гласовете си към тези партии на политическата комбинация, хората не могат да осъществят нито (най-вече) ясен и убедителен десен избор (едно дясно мнозинство винаги ще има много силна противотежест в химеричната коалиция на БСП със субектите от „центъра” от другата страна), нито дори убедителен ляв избор. Коалиционната „необходимост” всякога ще гарантира на БСП отказ от провеждане на ясни и откровени политики (от провала на които тази партия се бои трайно след катастрофите си при Луканов и Виденов). И второ – явявайки се на власт постоянно в коалиция с определени партии от „центъра”, които – тъкмо защото са в този многоглав „център” се коалират само заради участие във властта и всъщност никого не представляват – БСП получава възможността да бъде независима от желанията дори на собствените си (леви, носталгично-комунистически, младежко-анархистични и т. н.) избиратели. Та, управлявайки „в коалиция”, тя винаги ще се оправдава, че не може да представлява напълно тяхната воля, защото – трябва да се съобразява „и с партньорите”. Така най-вече БСП съдейства у нас за откъсване на политиката изобщо от „полиса” – за превръщането й в политика на „политиците” и на различните олигархии.
