1
6297

Политическият театър и геноцидът

За геноцида в Руанда – едно от травматичните масови кръвопролития от края на ХХ в., заедно с войната в бивша Югославия – се знае немалко, включително и благодарение на киното. Достатъчно е само да споменем нашумелия филм „Хотел Руанда” (2004) на режисьора Тери Джордж или разтърсващите кадри на Себастиао Салгадо, намерили място в документалния проект „Солта на земята”, режисиран от Вим Вендерс.

На този фон обаче проектът на режисьора Мило Рау „Радио на омразата” (2011 г.) – част от програмата на дигиталното заради пандемията издание на Световен театър в София (свободно отворено за зрителите, без никаква регистрация) – е наистина уникален с предложената гледна точка към трагедията в Руанда. Става дума за документален филм, надграждащ предхождащ го театрален спектакъл, с който Мило Рау се опитва не просто да опише едно престъпление срещу човечеството, а да анализира и изследва как то е станало възможно. И какви всъщност са били механизмите на омразата, довели до масовите убийства на тутси от страна на хуту.

По замисъла на Рау трагедията, разиграла се по време на гражданската война в Руанда през 1994 г., се вмества в рамките на едно реално съществувало радио – Radio-Télévision Libre des Mille Collines (RTLM) в столицата Кигали, което според заключенията на Международния наказателен трибунал за Руанда се е превърнало в рупор на омразата срещу племето тутси и носи огромна отговорност за чудовищните престъпления срещу тях.

За целта режисьорът и неговият екип е трябвало да изчетат хиляди страници свидетелски показания, да прослушат съхранилите се аудиозаписи на RTLM, както и да възкресят плейлистите от онова време. Последното е от особено значение, защото пропагандната сила на RTLM се е дължала и на директния, но много силен контакт с младежката аудитория. Радиостанцията е излъчвала на два езика – френски и киняруанда – а тримата основни водещи са били невероятни медийни звезди, умело съчетаващи развлекателното с политически-пропагандното.

Руанда е бедна страна, където телевизията в онези години е била достъпна основно за елита на хуту (т.нар. Аказу), докато радиото е популярната медия, масово слушана на широкия фронт на гражданската война. Това обяснява и ефикасността на RTLM, при положение че не повече от 10% от населението е разполагало с радиоприемници. Излъчванията на музикални токшоута, в съчетание с ясни и директни призиви за кланета, са превърнали тази най-популярна руандийска медиа в токсично оръжие, задействано със средствата на рекламния маркетинг.

Ето защо силата на филма на Мило Рау е в това, че той наистина ни прави съпричастни на надвисващата трагедия.

Войната като пропаганда и пропагандата на ненавистта като „спорт и музика”. Реинсцениране на една пропагандна война, отнела живота на близо 1 милион човешки същества и то само за три-четири месеца…

За разлика от театралния му проект, „затварящ” руандийската трагедия в специално изградено радио студио, което зрителите наблюдават зад стъклената преграда в залата, следейки действието по портативните си радиоапарати, в документалния филм зрителят влиза в оригиналната сграда на RTLM в столицата Кигали, където на покрива дори стърчи старата сателитна антена. Ролята на радиоводещите се поема от руандийски актьори (и един белгиец), преживели геноцида през 1994 г. Нещо, което им позволява с по-голяма свобода и от първо лице да се гмурнат в радиопропагандата на RTLM от превръщането на шоуто във война.

Така постепенно научаваме имената им и виждаме как всичко се е случвало в действителност.

Кантано Хабимана е бивш футболен коментатор и диджей. Той е в стихията си пред микрофона, умее, подобно и на другите двама водещи, да минава от френски на киняруанда, да пуска хибридни и токсични „шеги”. Твърдят за него, че е роден комик, от онези, които умеят с пиперливите си реплики да подклаждат огъня у слушателите. Единственият от екипа на RTLM, който изчезва безследно след края на войната и не изтърпява никакво наказание. И пак на него се приписва „гвоздея на програмата” – свеждането на тутси до „хлебарки”.

А както знаем от изследванията на Хана Арент, това е особено важен момент във всяка геноцидна или тоталитарна пропаганда. Още Ленин заклеймява като „въшки” заможните селяни (кулаците), поповете, дворяните и всички останали, които трябва да бъдат безжалостно смазани от юмрука на пролетарската революция. Те още биват наричани „скорпиони”, „кръволоци”, „вампири” или „дървеници”. В това отношение вождът на пролетарската революция е наистина авангарден и значително изпреварва доктрината на нацистите, които също приравняват „нисшата раса” до „инсекти” (Хайнрих Химлер в една от закритите си речи пред елита на СС настоява, че на „ликвидирането на евреите трябва да се гледа като на смачкването на „бълхи” или „въшки”.)

Далеч по-лесно е да посегнеш на човешко същество, ако то бъде „разчовечено”, ако се окаже, че става дума не за хора, а за „хлебарки”, които гаднят живота ти със съществуването си! Точно това е целевата точка в радиопропагандата на RTLM и тя наистина има потресаващ успех.

Предаванията на Кантано Хабимана се превръщат в истински „лов на хлебарки”. На дадено място са забелязани 20 от тях, другаде – 52. Следват уточнения за местните групировки, обаждания в ефира на радиослушатели (хуту) и поредното насъскване от ефира – смачкайте още и още от тях. Те не са хора, те са насекоми вредители…

Подир което в „новините” следва „добрата новина” – убити са още 51 „хлебарки“!

Истинска „радио-ентомология” на омразата, която филмът на Мило Рау пресъздава с потресаваща правдивост.

Не по-малко важна в RTLM е и ролята на радиоводещата Валери Бемерики. За успеха на радиопропагандата на геноцида е било важно да има жена в ефира. Нейните послания са особено силни с това, че тя говори тъкмо в това си качество, което ѝ придава особена сила и прави ефекта на омразата огромен. 

„Издирете ги и ги убийте, ако сте мъже!” – призовава тя от ефира. Във филма актрисата Нанси Нкуси пресъздава целия този делириум на ненавистта, дори се вижда как в един момент самата тя не издържа, отпуска се без сили на стола. Валери Бемерики зове, заклеймява, използва целия регистър на всевъзможните пропагандни средства, които нямат нищо общо с журналистиката. Тя убеждава слушателите на радиостанцията, че всичко е покрито с трупове, но не с трупове на тутси, а с трупове на хуту, избити от тутси, които вече плували чак в езерото Виктория, до делтата на Нил и дори в Средиземно море.

Затова иска „отмъщение”, зове за още и още кръв.

Френският журналист Патрик дьо Сент-Екзюпери, голям репортер на в. „Фигаро” и племенник на прочутия писател, свидетелства от първо лице като очевидец на събитията как „радиото е поляло всичко в Руанда с бензина на омразата и е оставало само някой да драсне клечката”. Което и става. Така филмът на Мило Рау, без да показва на зрителите ужасите на войната, всъщност ни дава отговори на въпроса как става възможен един геноцид и каква е технологията на масовите убийства.

Уви, в основата на всичко е най-банално разпалената омраза – на фона на музика, бира, джойнт и рок – която в даден момент прераства във всепоглъщащата „баналност на злото” (Хана Арент).

И, на трето място, „радиото на омразата” би било непълно без неговия „бял талисман” – белгиецът  Жорж Рюджю, случайно запалил се по Руанда, понаучил езика, посрещнат на място като месия от върхушката на хуту, убедени, че той може да играе ролята на тяхна „витрина“ пред Запада.

Така Рюджю, който няма никакво образование и никаква журналистическа практика в Белгия, се превръща в третия рупор на геноцидната пропаганда. Той знае всичко и се произнася по всичко: външна политика, икономика, ролята на САЩ, ООН и Франция в конфликта. Ласкае се от популярността си и остава до сетния миг пред микрофона, вярвайки в онова, което говори, в своята „кауза”.

След падането на режима в Руанда той се крие из съседни страни, накрая е заловен и предаден на Международния трибунал за престъпленията в Руанда. По онова време вече има друга кауза – приел е исляма и носи името Омар.

По особено интересен начин във филма на Рау белгийският актьор Себастиен Фуко, превъплътил се в Рюджю, прави разрез на личността му, изтъквайки, че на негово място би могъл да бъде всеки друг. Включително и той самият, доколкото в онези години, воден от антиамериканизма си, би могъл да заеме подобни позиции… Което ни казва много за технологията на злото, латентно дремещо в човешкото общество.

Пред камерата реалният Рюджю е направо удивен от себе си и действията си в онзи контекст. Както впрочем и реалната Валери Бемерики, която излежава доживотна присъда в Руанда и прави радио в затвора. Но, държи да уточни тя, днешната Валери пред микрофона няма нищо общо с… онази Валери.

С което кръгът се затваря. Във филма „Радио на омразата” виждаме как стотици млади руандийци през 2011 г. наблюдават „реалната реинсценировка” на излъчването на RTLM, слушайки „предаването” на място – чрез раздадените им портативни радиоапарати. В опит да съпреживеят и проумеят най-трудното – как се е стигнало до геноцида, превърнал мечтаната от разказите на родителите им „страна на кравите” в полета с трупове.

В това отношение проектът на Мило Рау е наистина уникален като политически театър. С умението си да събере трагедията в рамките на едно радиостудио, без да използва документални кадри на ужасите, пресъздавайки я само със средствата на словото и на музиката – от Седмата симфония на Брукнер, през парчетата на „Нирвана”, чак до последния прозвучал в ефира шансон на Жо Дасен.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияЛято на езерата
Следваща статияФотографът поет

1 коментар

  1. Да се вярва че виртуалната реалност,(в случая едно радио),може да накара хората да извършат геноцид,е вяра във фантасмагория! Така навремето са забранявали книгите на маркиз дьо Сад,защото видите ли те били отключвали садистичните наклонности в някои хора! Садистите не ставали такива понеже имали тежко детство например,а щото са прочели някоя книга на дьо Сад! Сериозно?!
    Само че геноциди е имало и преди хиляди години,когато не е имало радио и 99% от хората не са можели да четат.
    Убеден съм,че има някаква реална причина,(а не виртуална) хуту да извършат геноцид над тутси,но в текстът дори няма намек за нея…