0
3380

Политическият феномен Централна Европа 2

Вътрешната слабост на Централна Европа между двете войни

Както казах миналия път, възникналите през 1919 г. централноевропейски национални държави са плод колкото на Уилсъновата (благородна) програма за „самоопределение на нациите“, толкова обаче и на волята на европейските държави, победителки в Първата световна война, да накажат победените. Поради това в създадените след мирните конференции страни от новата „Централна Европа“, от самото начало е инкорпорирана базисна политическа кризисност и уязвимост. Казах вече, че „голяма“ Полша – под неподценимото влияние на Франция – съвсем не се конституира тъкмо като (лелеяната от поне две столетия от поляците) държава на тяхната „нация“, а като „субститут“ на изгубената от Франция и Великобритания Руска империя, „притискаща“ Германия от изток (както пък те я „притискат“ от запад). Ето защо на нея – без особена грижа за бъдещи вътрешни проблеми ѝ се подаряват земи, населени с бивши поданици на германските Хохенцолерни и на руските Романови (а това предопределя бъдещ реваншистки съюз за ново поделяне на Полша от страна на Германия и Русия).

Още по-проблемно е разчленяването и ликвидирането на другата „Централна сила“ от Първата световна война – Хабсбургската Австро-Унгарска империя. Едно подчинено на „националния“ принцип подразделяне на империя, която векове наред е мултиетнична (и следователно разпределението на населяващите я етноси на територията ѝ силно ги е „размесило“ помежду им), поначало е изключително трудна задача. Ето защо конституираните след Сен-Жерменския мир с Австрия (от 10 септември 1919 г.) Чехословакия и (вече) отделна Унгария са: първата – изпълнена с иноетнични малцинства, а втората – със значително оставено извън пределите ѝ едноетнично с нея население.

Summa summarum: Сен-Жерменският мир с Австрия и Трианонският мир (отделно) с Унгария дават следния резултат: населението на Чехословакия е около 13 милиона души, от които около 8 милиона и 760 хиляди са чехи и словаци, 3 милиона и 123 хиляди са немци, 747 хиляди са унгарци. Както се вижда, Чехословакия наследява в резултат на Парижкия мир от 1919 г. около 4 милиона и 300 хиляди души иноетнични с чехите и словаците малцинства, което е близо 1/3 от нейното население. Трябва да се добави, че унгарците в Чехословакия са почти компактно живеещи в непосредствено съседстващата с Унгария Словакия, а до Втората световна война Братислава – централният словашки град – е повече унгарски, отколкото славянски по население[1].

Казах вече, че Полша след войната е „почти империя“. Нейното население е 27 милиона души, но около 9 милиона са иноетнични малцинства – в Силезия са немци, в Галиция – не-полски славяни, на изток – западноукраинци и белоруси, а още и „присъединени“ литовци. Това също прави точно 1/3 от цялото население на „националната“ държава Полша[2].

Обратно: Унгария като нова самостоятелна държава е трактувана от страните-победителки като органичен елемент от ликвидираната Хабсбургска империя и губи около половината от своето население. 2 милиона и 300 хиляди унгарци попадат под суверенитета на Румъния (през Първата световна война, член на Антантата) в резултат на териториалното присъединяване към тази, последната, на Банат и Трансилвания. Унгарци, видяхме, остават в Словакия, а новообразуваната – буквално като контра-империя на бившата Австро-Унгария – Югославия, получава унгарско компактно население, заедно с областта Войводина (обратно – в източната част на нова Унгария остават да живеят значително количество сърби).[3]

Ако направим една обща сметка следователно, ще видим, че в новообразувалата се Централна Европа между двете войни от близо около 49 милиона души, които я населяват (тук не смятаме Югославия), около 19 милиона не живеят в своята национална държава – т.е. са малцинства на други суверенни държави. Това сумарно е пак една трета от цялото население на Централна Европа. Нека отбележа, че германски малцинства живеят във всяка една от централноевропейските страни, а малцинствата на съседите създават напрежения между практически всички държави от този регион. Към всичко това трябва да добавим, че дори между „господстващите“ етноси в някои от страните съществуват стари, традиционни напрежения. Такива са налице между чехите и словаците в Чехословакия и между сърбите и хърватите в Югославия (която отначало и по идея би следвало да бъде „Кралство на сърби и хървати“). Собствено, като „контра-империя“ на Австро-Унгария (за чието нападение през 1914 г. е компенсирана), Югославия, би могло да се каже, става приемник и на етническите напрежения, раздирали в края на XIX и началото на XX век Хабсбургската монархия.[4] Както там за национално обособяване са се борили (с австрийците) унгарците и чехите, така в Югославия сега за национална доминация в „империята“ се борят – при това разно-конфесионалните – сърби и хървати, а македонците и унгарците се чувстват в нея така, както чехите са се чувствали в Хабсбургското владение в по-ранните векове – т.е. като завоювани от чужда сила.

Доколкото всички създадени след Първата световна война централно-европейски държави са формирани под неподценимото въздействие на принципа на „наказването“ (на Централните сили – Германия и Австро-Унгария) и на принципа на „обкръжаването“ (на Германия за бъдеще) те – трябва да го кажем – небезсъзнателно „интериоризират“ тези два принципа във вътрешно-политическото поведение на своите режими. Ето защо едни от тях, освен като „освободени“ (от старите империи), действително се държат и като „наказващи“ своите малцинства или като „наказани“ държави. Немските малцинства, особено в Полша, но и в Чехословакия са потискани, а по същия начин се държат и с унгарците в Словакия, Румъния и Югославия. Всичко това прави държавите от Централна Европа вътрешно-кризисни и дълбоко уязвими.

Но ето защо и една от основните цели на Версайските „архитекти“ на следвоенна Европа – да се конструира заместител на „притискащата“ Германия откъм изток Русия и да не се допусне създаването на нови консолидирани „Централни сили“ – е в основата си неизпълнима. Всъщност „Централна Европа“ не обсажда (от изток) Германия. Напротив: тя самата се оказва „обсадена“ – от запад от реваншистките стремежи на германските национал-социалисти, а от изток от „ограбената“ за месианистично-комунистическите си стремежи в Европа Русия. Да, Германия се чувства „ограбена“ на териториите на Централна Европа от „политическите недоразумения“, създадени там от страните-победителки, за да ѝ отнемат „жизненото пространство“ и да спрат „изконния“ ѝ Drang nach Osten. Но „ограбена“ се чувства и съветска Русия. Собствено, тя е била принудена – за да запази възможността си да укрепи „диктатурата на пролетариата“ – да се откаже от почти всички завоевания на Руската империя през XIX век (Полша, Финландия), да „предаде“ прифронтовите земи на тази империя на запад (част от Белорусия, Западна Украйна). Но на какво основание тя и в бъдеще трябва да изостави тези земи на „империалистите“? Новата „Централна Европа“ представлява „санитарен кордон“ колкото за Германия (от изток), толкова и за съветска Русия, изтласкващ я в Евразия (от запад). Ето защо тя е първи реваншистки обект колкото за Германия, толкова и за СССР. И ако старият противник на царска Русия – Германия, има желание да ликвидира този „окупиран“ ѝ от Запада Lebensraum и за да го стори, се нуждае от съдействието на СССР, защо пък той (СССР) да не се споразумее с нея за една „взаимоприемлива“ негова подялба. Да, пределната цел на Хитлер е, след като се разправи с натрапената му „Централна Европа“ (и неутрализира Запада), да нападне и подчини Русия (в рамките на една велика „континентална империя“, неуязвима за „англосаксонския свят“), но в края на 30-те години Сталин не подозира това и от своя страна чака „империалистите“ от центъра и от запада на Европа да се изтощят взаимно в бъдещия си военен сблъсък, та да може Съветският съюз да ги „помете“ с пролетарска революция откъм Евразия. Само че, за да стане това, той трябва да осигури за страната си отново присъствие в Европа – поне на територията на онази Европа, която до Първата световна война е била „руска“, а сега се е превърнала в „централна“. С две думи – тази земя е ултимативно-изисквана (на различни основания) както от Берлинския, така и от Московския сатрапи.

Онзи, който, изглежда, пръв съзнава, че в съществуващия си вид Централна Европа не би могла да се защити, нито да бъде защитена от продължаващите да я мислят по старата парадигма на „Антантата“ западни държави, е полският военен автократ маршал Пилсудски.

Преди известно време моят уважаван колега Огнян Минчев припомни за – към днешния ден позабравения – „геополитически“ проект на Пилсудски, наречен „Триморие“. Всъщност, въпросният проект е и първият в новата история опит Централна Европа от съвкупност от национални държави, възникнали на териториите на трите по-стари империи (Австро-Унгарската, Руската и Османската), да се консолидира като геополитическа цялост, като обособена (и особена) Европа-в-Европа, редом с приатлантическата (Западна) Европа на Франция и Великобритания и континенталната (Германска) Европа. Проектът на Пилсудски съвсем очевидно изхожда от предпоставката, че намираща се между две големи империални сили (Германия и евразийска Русия) Централна Европа не би могла да се запази, ако не се обедини. Тоест, ако не престане да бъде просто някакъв „служебен орган“ за нуждите на Западна Европа (по отношение на Германия) и нейно „подопечно чедо“ на изток. Централна Европа трябва да се еманципира, да се превърне в самостоятелна геополитическа цялост, в самостоятелна Европа (в Европа), а за тази цел от съвкупност от национални държави, наследили австро-унгарското, пруското и руското империално пространство между Балтийско, Адриатическо и Черно море, тя трябва да се обедини в междудържавен „пакт“. Така и само така тя не само ще престане (просто) да „служи“ на приатлантическа Западна Европа, но и ще може да удържи на хищническите апетити на Германия и Русия, които продължават да я мислят като (отнета им) „своя“ земя.

В днешно време ние трябва да си дадем сметка, че проектът на Пилсудски представлява своеобразен вариант (при променилите се геополитически условия в Европа) всъщност на съюза на „Централните сили“ от Първата световна война, само че противопоставен сега не на Франция и Русия, а на Германия и на Русия (и по-широко – на цяла Западна и на цяла руска евразийска Европа). В този (но само в този) смисъл той прилича на днешните обособителски проекти на централноевропейските политически лидери на Унгария, Чехия, Словакия и Полша, към които са привлечени идеологически и някои от „новоконсервативните“ среди в източна (балканска) Европа. Не е ли симптоматично, че в противовес на проекта за европейски „западни Балкани“, българският президент Радев заговори напоследък за едно по-тясно свързване на „Дунавските държави“ – към днешна дата повечето от тях ръководени от анти-либерални и евроскептични правителства?

Само че веднага трябва да кажа (и затова цялата първа част на настоящия текст бе посветена на вътрешната уязвимост и потенциална кризисност на страните от тогавашна Централна Европа), че проектът на Пилсудски е напълно утопичен. Никакъв „съюз“ между страни, имащи под суверенитета си значителни малцинства от своите съседи, не би могъл да се създаде. Никакъв съюз между Полша, Чехословакия и Унгария не би могъл да се осъществи, докато Унгария се смята за ощетена (и териториално, и етнически) от останалите страни на „Централна Европа“. Та Унгария се преживява като „ограбена“ и от Чехословакия (повтарям, близо 1 милион унгарци не се радват на равнопоставеност в тази държава), и от Румъния (която е присъединила повече от 1/3 от старата ѝ Хабсбургска територия), и от новата „империя“ Югославия. По-нататък: бъдещият „съюз“ на централноевропейските държави само би радикализирал техните немски малцинства, които биха го преживели като по-нататъшно настъпление срещу техните граждански и етнически права, и сигурно би ги „взривил“ още преди появата на Хитлер. Към „съюза“ не биха проявили симпатия и откъснатите от родината си литовци. Още по-проблематичен би станал този „съюз“ при едно свое „задълбочаване“ на юг и изток към Балканите (към другите две от трите морета на „Триморие“). Та нали Сърбия непременно би се противопоставила на един блок, в който католическа Хърватия ще се превърне в страна на доминиращото конфесионално мнозинство. Въобще „Балканска Европа“ от началото на XX век също е Европа на потенциалните „жертви“ на този кървав век – на жертвите на взаимния реваншизъм, породен от поначало невнимателното им разделяне след края на Османската империя, и анексите на техни територии след Първата световна война. Всъщност в периода между двете войни те са буквално „предопределени“ за бъдещи съюзници на блоковете в следващата, втора общоевропейска война, а не за съюзници помежду си. България (ощетена от Сърбия и Гърция) и Хърватия (недоволна от доминацията на сърбите в Югославия) са потенциални съюзници на реваншистка Германия (и следователно – след разгрома ѝ, предопределени жертви на Сталин), Сърбия и Гърция са безспорни бъдещи съюзници на Франция и Великобритания. Като някаква консолидирана, обособена „трета Европа“, наред с приатлантическа (Западна) и континентална (германска) Европа и между тях и съветска Евразия, Централна Европа между двете войни е невъзможна реалност.

Както ще покажа в следващия текст под това заглавие и въобще – докато Европа е разделена на две (враждуващи) „Европи“ – атлантическа и континентална – Централна и Югоизточна Европа могат да са единствено жертви: било на „германската“ Европа, било на Евразия (Русия), било – както и става – и на едната, и на другата. За оцеляването и за истинското освобождаване на Централна Европа от нейната уязвимост е нужно не нейното (алтернативно на Запада и на Русия) консолидиране в себе си, а „изцеляването“ на Европа от нейната вътрешна разединеност на атлантическа и континентална. И когато това „изцеляване“ се случи, Централна Европа би трябвало не да се обособи в нея, а просто – да се присъедини към нея – да престане да е (особена) „Централна Европа“, а да стане част от евро-атлантическия свят, изправен с него заедно срещу враждебната евразийска Русия.

Но за това – следващия път.

(Следва)

[1] Mellor, Roy E. H. Eastern Europe: A Geography of the Comecon Countries. Macmillan, 1975, 73.
[2] Замойски, Адам, Полският път. Хилядолетната история на поляците и тяхната култура, Велико Търново, 2006, 384; Джонсън, Пол, Съвременността. Светът от двадесетте до деветдесетте, София, 1993 г., 41.
[3] Mellor, Roy E. H., op.cit, 66; Контлер, Ласло, История на Унгария. Хиляда години в Централна Европа, София, 2009, 356-373.
[4] Чиркович, Сима. М., Сърбите сред европейските народи, София, 2017 г., 352-366; Mellor, Roy E. H., op.cit, 75-77.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияКакво искаме от Русия?
Следваща статияЮбилейна „Нестинарка“ в Старозагорската опера