0
1813

Политическият феномен Централна Европа (3)

Катастрофата и възкръсването на Централна Европа

Най-дълбоката причина за това появилите се след Първата световна война държави от Централна Европа да се окажат съставляващи една „Европа на жертвите“ на ХХ век – както казах в края на предишния текст – е в дълбокото разделение на самата Европа до средата на този век.

Нека си припомним, че практически до 1949 г. – годината на подписването на Северо-атлантическия пакт (НАТО) и първите стъпки към реалното създаване на една нова, обединена Европа – нашият континент е дълбоко вътрешно разделен: на един приатлантически Запад, включващ мощните („колониални“) сили Франция и Великобритания и на един континентален (германски) център, които са в стратегически сблъсък помежду си. За да запази и след делото на Бисмарк доминиращото си положение на континента, британско-френската Западна Европа трябва да възпрепятства опитите на обединила се Германия да я измести от това положение, като разшири своето „жизнено пространство“ оттатък своя „център“, в който се чувства все по-„клаустрофобично“. От своя страна Германия (до 1918 г. заедно с Австро-Унгария) не вижда за себе си по-важна задача от това да възобнови и усили наследения от Средновековието Drang nach Osten („натиск на Изток“), за да изгради, в противовес на трансокеанската англо-френска Европа една континентална империя, която ще задуши западния „Левиатан“. В Европа от края на XIX до средата на XX век следователно противоборстват две „Европи“ – западната (атлантическа) и централната (континентална) Европа. Всъщност, образуваната след Първата световна война Европа на изток от Германия (която тук разглеждаме) не е, при своето раждане, нещо по-различно от плода на победата на атлантическата (западна) над континенталната (германска) Европа. Освобождаването на грижливо завързаните в Хабсбургския „чувал“ народи и конституирането на „голяма“ Полша (включително върху територията на източна Прусия) е – както вече обяснявах – построяване на преграда пред немския Drang nach Osten, стратегическо възпрепятстване на възможността за изграждане на нова, могъща „континентална империя“, противопоставена на британско-френската (западна) доминация, оформила се към началото на XIX век.

Аз разбира се съвсем не искам да кажа, че еманципираните народи на Централна Европа не са имали правото на своята национална независимост и суверенна държавност. Казвам обаче, че техните нови държави след 1919 г. представляват плод на (и функция от) дълбокия разлом на Европа от предходния период – разлом между атлантическа и континентална Европа. В този смисъл „Централна Европа“ между двете войни се явява като една вече „трета“ Европа, рожба на разделението и противоборството на първите две и поради това – макар за самата себе си да е „Централна“ (за да се разграничи от „ориенталския“, балкански регион и от не-европейска Русия) – все пак представлява най-източната от трите „Европи“. Впрочем, нека забележим, че и до днес британските, френските (и въобще западните) медии и коментатори, говорейки за страните на изток от Германия, ги определят общо като „държавите на източна Европа“, често нареждайки ги заедно с разположените на югоизток от тях страни (които уточняващо различават като „балкански“).

Най-същественото обаче е, че в периода на нейното създаване и през цялото време между двете войни  към тази нова и „трета Европа“ в Европа политическите лидери на останалите две се държат по един подчертано „функционален“ начин. Казах вече, че за Франция и Великобритания,  т. е. за „първата“ или „западна“ Европа, победила в общоевропейската война, най-вече Полша, но и Чехословакия и дори Югославия са по същество политически „санитарен кордон“ срещу Германия от изток, нещо като „служебен орган“ на Западна Европа, на която тази последната поради това е традиционен „патрон“ и военен гарант. Обратно: за победена Германия, същата тази новопоявила се трета или Централна Европа е чисто и просто отнетата източна част от немското „жизнено пространство“, поясът на – както безпардонно се изразява Хитлер – временните „политически недоразумения“, създадени върху германския Lebensraum от западните сили.

И ето, бидейки производна именно от дълбоката разделеност на Европа на „атлантическа“ и „континентална“, съдбата на държавите Полша, Чехословакия, Унгария (и в известен смисъл Румъния и Югославия) е трагически неизбежна чак до края на XX век. Постоянен обект на континенталния Drang на Германия, „третата Европа“ ултимативно се нуждае от надмощието на Запада над нея (зависи от него) и постоянно е в риск да се лиши от защита при надделяване на Германия над Запада.

От разделеността на Европа най-стратегическа изгода обаче, както скоро става ясно, има извъневропейска Русия. Всъщност, в периода на разделеността на Европа „Централна Европа“ е предопределена за жертва в най-последна сметка на Русия. И това никак не е трудно да се съобрази. Защото нали войната между „двете Европи“ – западната и германската (потенциална през цялото време от 1919 до 1939 г.) – прави именно „третата“, непосредствено на изток от тях и значи непосредствено на запад от Русия – незащитима най-вече от тази последната.

Нека премислим възможните хипотези. Докато е в противоборство с Германия, политическият „създател“ и гарант на страните от Централна Европа – Западът – много трудно би могъл да ги защити едновременно от Германия и от Русия, ако тази последната би поискала да ги овладее (а Русия, вече обяснихме, никога не престава да иска това). Ресурсите да воюва едновременно с двете сили биха били непомерни за Запада. Докато пък е в противоборство със Запада, Германия, дори да успее да овладее, трудно би могла да задържи Централна Европа и от Запада и от Русия, ако тази последната би пожелала да ѝ я отнеме (а тя никога не престава да иска това). По-нататък: за да победи Германия в един бъдещ сблъсък с нея, Западът (поне временно)  ще трябва да изостави Централна Европа, а това ще позволи именно на Русия да я отнеме и от двете воюващи „Европи“. Всъщност и през Втората световна война си остава вярно, че, разположена в средата на континента, Германия не може да воюва победоносно на два фронта. Русия ще може да я победи, щом с Германия в същото време ще воюва Западът. Но побеждавайки Германия, на Русия няма да може да бъде попречено първо да „присвои“ Централна Европа, защото съдействалият за победата ѝ Запад не би имал ресурс да воюва за нея и с Германия, и с Русия.

Изводът тук, струва ми се, е ясен. Три „Европи“ в Европа – както е между двете световни войни – са критично много за целостта на Европа, изправена пред туловището на Евразия. И когато едната (западната) е „атлантическа“, а другата е „континентална“, от сблъсъка им третата – Централна (или собствено създадената на изток от двете) – неминуемо става първата жертва на Евразия. В това отношение Сталин не се е лъгал.

Точно това, както знаем, се случва в края на Втората световна война. Изтощен до крайност от усилието да победи нацисткото чудовище, европейският Запад (Великобритания и Франция) няма никакъв ресурс да попречи на съветския диктатор, изтласквайки същото това чудовище от Русия, да присвои пътьом разсипаната преди това Централна Европа и по този начин да разпростре режима си върху половината на разделения ни континент.

Но ето защо едва историческото примирение на дотогавашните „две Европи“ след 1945 г. (и съответно – „изцеляването“ на Европа като цяло) – примирението на „атлантическа“ (западна) и „континентална“ (германска) Европа, примирението на Германия с Франция (и Великобритания) – тази реновирана изначална „Каролингска Европа“ прави възможно да се снеме от Централна Европа съдбата ѝ на „Европа-жертва“. За съжаление, както знаем, това историческо „изцеляване“ идва твърде късно – когато и Полша и Чехословакия, и Прибалтика, и Унгария (т. е. цяла Централна Европа, а и Балканите) вече са завладени от съветска Русия, паднали са жертва на пагубното предходно разделение на Европа. Поради това, трябваше да измине почти половин век, докато тази „примирила се“ в себе си Европа, успее да си възвърне отново своята трета част – да „изцелее“ за себе си напълно.

Разбира се (и това трябва особено да подчертая) – тя не би могла да извърши изцеляването си, ако, излекувала се от разделението си, не се бе ориентирала като цяло именно атлантически, т. е. ако не бе образувала, заедно със Съединените щати – нейното по-раншно произведение отвъд океана – мощния, обединен (и вече евро-атлантически) Запад, глобалния Запад, който се оказа в състояние (след 45-годишни усилия) да спечели Студената война и така да освободи завоюваната след войната от Русия Централна Европа. Фигуративно казано – Европа се оцелости в резултат на оцелостилата се след 1945 г. Евро-Америка (нещо, за което съм писал подробно и неведнъж в Портала).

След като получи свободата си обаче Централна Европа можеше и да я запази за бъдещето, само ако би станала неразделна част от обединена Европа и по-широко – от Евро-Атлантика, от „глобалния Запад“, т. е. – понеже това е същото – ако би престанала да бъде повече обособена – „Централна“ Европа в Европа, като каквато, по силата на историческите обстоятелства, се бе появила на историческата карта на континента ни през 1919 г. и каквато, по силата на същите исторически обстоятелства, бе оставала до отнемането й от Европа през 1945 г. Знаем добре, че, слава Богу, именно това направиха и Полша и Чехия, и Словакия, и Унгария, и прибалтийските държави, които една след друга станаха членове на Европейския Съюз и НАТО през последното десетилетие на XX и първото десетилетие на XXI век.

И ето: имайки пред очите си цялата драматична история на Централна Европа през ХХ век вече би трябвало да е ясно как бих оценил аз появилите се през последните години в някои от страните в нея обособителски и евроскептични тенденции – повторното (засега най-вече идеологическо) заговаряне за една „особена“ (и обособена) в Европа „Централна Европа“.

И все пак, откъде се появиха те и защо се появиха отново именно в страните от тази Европа на жертвите през ХХ век? Нима не научиха те трагичния урок на този век? Имат ли действително новите обособителски тенденции онова оправдание, което се опитват да им припишат съвременните („новоконсервативни“) „фенове“ на Орбан, Качински, Бабиш и пр.? Нова европейска „надежда“ или стратегическа опасност за Европа пред лицето на възродилия се пост-съветски реваншизъм на Путинова Евразия са анти-Брюкселските идеологеми на гореизброените?

За да се опитам да отговоря максимално внимателно и обосновано на тези въпроси (заради отговора на които изобщо се заех с написването на тези текстове), в началото ще се опитам да си дам сметка за натрупалото се в историческата памет на централноевропейските народи през ХХ век.

На първо място, струва ми се безспорно, че тези народи с много по-голяма острота (в сравнение например с народите от Балканите) съхраняват и до днес убеждението, че през половинвековния период на комунистическия „плен“, те именно и те най-вече бяха европейците, поробени от съветска Евразия, а страните им бяха собствено Европа-та, отнета на Европа от руснаците. В този смисъл както поляците, така и чехите и унгарците днес са убедени, че периодът, в който те бяха жертви на Русия (на СССР), за тях бе период на много по-чужероден гнет, отколкото същият този период бе за другите („източните“, „балканските“, „не-съвсем-европейските“) народи в съветския блок. Същевременно обаче, съхранявайки убеждението, че в съветската империя те собствено са били европейците, поробени в нея, централноевропейските народи очевидно изнесоха от изминалия период и едно (по-старо) убеждение, че се оказаха тези „поробени европейци“, тъкмо защото в цялата предходна епоха за останалата (западна и германска) Европа, те така и не престанаха да бъдат „служебните“ – и затова неглижираните европейци на Европа. За западната (англо-френска) Европа те, видяхме, не престанаха да бъдат „допълнителни“ по отношение на Запада европейци, за Германия пък през цялото време си останаха просто нейните източни „провинциалисти“. И ето: това смесено – едновременно гордо („ние бяхме собствено европейците в Московската империя“) и дълбинно-исторически оскърбено самосъзнание на централноевропейските народи („а се оказахме такива, защото останалата Европа – систематически ни неглижира, използва и накрая ни предаде“) стои в основата на един много особен, изработен постепенно през целия ХХ век „общоцентралноевропейски национализъм“, уникален с това, че, съхранявайки Русия като базисната национална травма и до днес е обидено-подозрително-ревнив и по отношение на „Запада“ на Европа като цяло.

Ще кажа, че докато този – както го нарекох – общо-централно-европейски национализъм си остава специфика на тези народи в рамките на Европа, той не представлява особена опасност за общия европейски интегритет и сигурност. В своите „високи“ проявления той се изразява в ревниво търсене (и емфазиране) на уникално „централноевропейското“ в европейската култура и менталност, в леко високомерната културна носталгия по общите „австро-унгарски корени“ (както е в някои есета на Кундера и Хавел, писани още преди 1989 г.).

Когато обаче този „централноевропейски национализъм“ се задълбочи и обхване (както виждаме да става днес) и собствено политико-идеологическата сфера, кристализирайки в обособителски проекти, той вече се превръща в опасност от връщане към миналото на Централна Европа. Ето защо в последния текст от тази поредица аз ще се опитам да проследя „еволюцията“ на въпросните обособителски идеи и да дам подобаваща оценка на геополитическите и културно-исторически последици, които могат да възникнат от тях за европейския интегритет като цяло.

(Краят следва)

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияПолитиката на преименуване
Следваща статияМинало приключило?