1
2987

Политическият феномен Централна Европа (4)

Централно-европейският „национализъм“ и съвременността

В края на предишния текст отбелязах узряването на един особен феномен в страните от Централна Европа (най-вече през епохата на комунизма), който нарекох общо-централноевропейски национализъм. Казах, че в своите най-ранни форми той се появява в интелектуалните, дисидентски среди в тези държави по-скоро като реакция на трагичната история на региона през ХХ век. Забележителното тук е, че за въпросния „национализъм“ разглежданите страни узряват цели 50-60 години, след като в Полша Пилсудски се е опитал да го събуди (тогава безуспешно) в народите от бившето пруско и австро-унгарско империално пространство. Обърнах внимание на този нов „общо-централноевропейски национализъм“ обаче, защото мисля, че той е една от най-дълбоките основи на онова, което се развива в тези държави от 1989 г. насам и защото за ползата, която могат да извлекат от него, постепенно си дадоха сметка глобалните противници на евро-атлантическия Запад, превръщайки го в свое стратегическо оръжие.

Казах също, че съхранили като дълбока травма половинвековното си „пленничество“ на съветска Русия, народите на Централна Европа очевидно не бяха успели при освобождаването си, да забравят и предшествалото го – поне тридесетилетно – политико-инженерно и неглижиращо отношение на останалата Европа към себе си. Да, страните на запад от „Желязната завеса“ извършиха след войната историческо „примирение“ помежду си – Франция (заедно с Великобритания) приеха Германия в общия атлантически „алианс“, Германия пък прие да се преориентира евро-атлантически. Прие ли обаче целокупната „стара Европа“ сериозно и като равноправно европейски и държавите от бившето източно-пруско и австро-унгарско пространство, които паднаха жертва на нейното почти столетно вътрешно разделение? Тъкмо в това сякаш щастливо освободилите се от руския „плен“ Полша, Чехия, Словакия и Унгария не бяха напълно убедени и през 1989 г.

И за това, че не бяха убедени, свидетелстваше обстоятелството, че макар да проявиха стратегически здрав разум и да пожелаха да се присъединят към ЕС и евро-атлантическата система за сигурност, тези страни го направиха по своеобразен начин. А именно – те тръгнаха към обединяването си със свободната Европа като компактна и собствено – централноевропейска група държави. Онова сиреч, което не съумяха (а тогава и не можеха) да постигнат в периода между двете войни – бидейки изпълнени с реактивни немски малцинства и компактни групи от населения на съседите си – след освобождаването си от съветското господство през 1989 г., те заявиха от самото начало като предпоставка за разговорите си със Западна Европа. Трябваше да се забележи следователно (и най-вече от политическите анализатори и специалисти по бъдещите евентуални „сблъсъци на цивилизациите“), че старата традиционна от края на XVIII и до средата на XX век „франкофилия“ на поляците и чехите и почти експлицитната „германофилия“ на унгарците, която ги противопоставяше едни на други, се бе сменила за 45 години с едно идеологически (в дисидентските среди) произведено съзнание за обща принадлежност и на поляците, и на чехите и словаците, и на унгарците към един „изконен“ политико-културен ареал на европейския изток.

Оказваше се изглежда (но затова останалата извън „Желязната завеса“ Европа не си даде достатъчно ясна сметка), че постигнатото „историческо примирение“ на френско-германския Запад в края на 40-те години, не е произвел „автоматически“ примирение и между него и пожертваната от вътрешния му раздор в миналото Централна Европа; че, значи, за едно по-дълбоко и по-трайно примиряване на Запада и тази „Европа“ трябва да се хвърлят (и след 1989 г.) допълнителни усилия.

Пак припомням: знак, че страните от Централна Европа, освободили се от съветска Евразия, не се бяха освободили докрай (и) от натрупаното още по-рано недоверие към френско-германската „Западна“ Европа, бе обстоятелството, че те тръгнаха към обединяването си с нея, обединявайки се предварително помежду си; че тръгнаха не просто като Полша, Чехия, Словакия и Унгария, а като специално обявила се пред останалите европейски държави единна „Централна Европа“, като група от държави, осмислили се в предходния период като особена политическа общност на континента. Всъщност, нека си дадем сметка, че именно (и едва) след 1989 г. понятието „Централна Европа“ започна да се употребява като съзнателно политическо самоименуване на групата държави, които в предишния, междувоенен период бяха „Централна Европа“ само в, тъй да се каже, обективния, политико-географски смисъл на тези думи.

Този път – симптоматично предупреждаваха още от прага на новото си политическо битие тези държави – ние няма да бъдем просто Полша, Чехия, Словакия и Унгария в една, доминирана от традиционните западни сили Европа, но ще бъдем Централна Европа-в-Европа, ще бъдем другото, източното „крило“ на единна Европа. Да припомня, че както балканските държави от бившия съветски блок (Румъния и България), така и – при специфичните техни условия на непосредствено съседство с Русия – прибалтийските държави, Литва, Латвия и Естония, водиха борбата си за членство в ЕС и НАТО поотделно и всяка за себе си. Централноевропейските обаче първо се заявиха като единна (регионална, историческа и културна) група и едва като такава влязоха в разговори с евроатлантическите организации.

Още при първото им излизане на обновената международна сцена от централноевропейците бе заявена определена претенция, бе декларирана особеност (и обособеност) в Европа, която трябваше да бъде забелязана. Мисля, уви, че тя бе забелязана, но като потенциално „слабо място“ в бъдещия европейски интегритет най-първо от основния геополитически противник на този интегритет – от посткомунистическа Русия. Ето защо общо-централноевропейският национализъм на Полша, Чехия, Словакия и Унгария – от самото начало стана както съществена политико-манталитетна черта на строителите на новите независими държави от Централна Европа (като Мазовецки, Хавел и др.), така обаче и дългодействащо оръжие на бившите комунистически номенклатури в тези страни и на руските диверсионно-идеологически централи. Не бива да се лъжем – „хибридната война“ на пост-съветския Изток започна почти веднага след стратегическото обединяване на Европа и от самото начало се насочи особено към две нейни исторически „слаби места“: към балканските държави (които, както писах неотдавна, се опита наскоро да обяви за принадлежащи към една чужеродна на Европа, но обща с Русия „Православна цивилизация“) и още по-рано към страните от Централна Европа, в които (резонно) се прицели в техния травматичен регионален национализъм. Своите „плодове“, обаче, усилията му дадоха постепенно.

Така в проекта „Пентагонална група“, който бе актуален в Полша, Чехия и Унгария най-вече през последното десетилетие на ХХ век „националистичният“ елемент по неизбежност бе минимален. Да, въпреки че в основата си „пентагоналната“ идея беше насочена най-вече към това да заяви различността на централноевропейските държави в разпадналия се „социалистически лагер“ от останалите негови съставляващи, от бившите съветски републики и от източноевропейските (балкански) съветски сателити – да ги заяви като преимуществено европейските сред тях – тя заявяваше също и това, че държавите от „групата“ са своеобразни европейски държави, различни както от останалите бивши съюзници на СССР, така обаче  и от образувалите ЕС западноевропейски сили (Франция, Германия, Италия, държавите от Бенелюкс, Великобритания). Впрочем, именно с тази цел като пети „ъгъл“ на „пента“-гоналната група добавяха и Австрия – нещо като означаване на историческата основа на регионалната общност.

Проектът „Пентагонална група“ следователно бе вече някакъв израз на израсналия в трагичните години на комунизма общо-централноевропейски национализъм, с който държавите от този регион встъпваха, както казах, в новото си политическо битие. Само че тук въпросният „регионален национализъм“ все още битуваше в мек, неагресивен вариант. Разбира се, не бива да се забравя, че моментът на заявяването на „Пентагоналната група“ съвпадаше с най-първите години след края на съветския блок и със самото начало на обсъждането на формите на бъдещото интегриране на неговите членове към свободна Европа. А доколкото по онова време в бившите комунистически и постсъветски среди най-силен бе страхът от това да не би атлантическият Запад да погълне в себе си всичко от опразнената „съветска зона“ в Европа и така да опре до самите граници на Русия, за тези среди „Пентагоналната група“ бе и определена надежда. Макар ужасно да се дразнеха от заявлението на четирите държави, че в съветския блок те са били съвсем различни и от руснаците, и от останалите източноевропейски социалистически страни, въпросните среди се отнесоха насърчително към „пентагоналния“ проект, защото той им позволяваше да вярват, че Полша, Чехия, Словакия и Унгария (а защо не и Румъния, и дори България) могат да решат да се обособят в една своя – да, вече отделна от Русия, но отделна и от „западния“ ЕС – общност и така „глобалният Запад“ да не стане така „глобален“ както се опасяваха, правейки света „монополярен“ и вече изцяло „либерално-демократичен“.

Помня добре колко запалени ентусиасти на „пентагоналната идея“ станаха в онзи период бившите дипломатически ченгета, включително у нас, как изведнъж ни заобясняваха за „много специфичното и различно от западното, австро-унгарско наследство“ в тези държави и как започнаха да ни съветват да се опитаме и ние, българите, да се присламчим към тази „група“ (та нали в Европейския съюз на „западните“ без друго нямаме никакъв шанс да попаднем).

Проектът „Пентагонална група“ обаче – и това трябва особено да подчертая – не бе дело на „бившите“ среди. Той беше изнесен от дисидентския опит на първите лидери на централноевропейските държави и макар в него вече да присъстваше общо-централноевропейският национализъм, той не бе тук противо-европейски. Освен това през първото десетилетие след края на Студената война историческият порив за връщане към „изгубената Европа“ бе толкова мощен във всички бивши комунистически страни, че никакви националистично-регионалистични конструкции нямаха ресурса да породят (както се надяваха „бившите“) някаква отделна и от Русия и от Запада „втора Европа“. В края на краищата цялата „Пентагонална група“ държави се присъедини към „изцелялата“ след Втората световна война Евро-Атлантика и по този начин, както вече казах, Централна Европа най-сетне получи шанса да се освободи от съдбата си на „Европа на жертвите“.

Комплексът на общо-централноевропейския национализъм обаче продължи да бъде жив в централноевропейските държави и след тяхното присъединяване към единното „Брюкселско семейство“. Продължи следователно да бъде „слабо място“ в неговия строй, което можеше да се атакува отвън. Ще припомня, че през първото десетилетие на нашия век в рамките на ЕС се появи конструкцията „Вишеградска четворка“. Специфичното в нея бе това, че тя обособяваше включените в „четворката“ държави (Полша, Чехия, Словакия и Унгария) вече не просто от източно-европейските страни от бившия съветски блок, а и от западните държави в самия Европейски съюз. С две думи, ако с идеологията на „Пентагоналната група“ се заявяваше, че включените в нея страни са собствено европейските от разпадналия се „социалистически лагер“, то с идеологията на „Вишеградската четворка“ вече се казваше: ние сме специфични европейски държави в Европа – със своя особена европейска история и следователно с решимост да защитаваме в ЕС своите специфични регионални интереси и традиции. Единността на Европа тук едновременно се признаваше, но се подчертаваше и това, че тази Европа е Европа не само на „западните“ и присъединените към тях „други“ държави, а Европа на културно-историческите региони и традиции.

И ето: ще трябва да се забележи, че върху почвата на „Вишеградската“ идеология на все още дясно-либералните правителства на Полша, Унгария, Чехия и Словакия през първото десетилетие на XXI век постепенно започна да се развива и един (все по-осезателен) анти-централистичен („анти-Брюкселски“) и анти-либерален дух. Възрастна (не без влиянието на местно-олигархични и собствено националистически сили, непотушени в предишния период) една все по-засилваща се подозрителност към „Брюкселските директиви“, виждани отново като „империална“ воля на френско-германския „Запад“ да подчини държавите от Централна Европа на своя диктат. Този дух, убеден съм, бе резултат вече и на осъществен външен пробив в старото „слабо място“ на Европа – в исторически травматичния регион на Централна Европа.

Всъщност същински кризисен характер придоби този „пробив“, когато „Вишеградската четворка“ започна да се обособява в Европа освен централноевропейски-националистично, още и идеологически. Когато на „Запада“ в Европа, Централна Европа в лицето на Орбан, Милош Земан, Качински и пр. – започна да се противопоставя като „консервативна“ на „либералната“, като „национално-центрична“ на „евро-бюрократичната“, като „затворена“ на „отворената“ (или „разградената“ – за мигранти, бежанци и различни ино-културни елементи). Ще кажа направо, че идеологическата кристализация на противоречието между Централна Европа и „Запада“ като противоречие между европейския „консерватизъм“ и европейския „либерализъм“ днес е истински успех за Путинова Русия. Защото освен, че привлича страните от Централна Европа към един (засега неформален) анти-либерален „алианс“ с Русия, това противоречие връща Централна Европа към довоенното й минало, когато тя (тогава принудено) живееше като обособена в Европа. Не можем да не си дадем сметка, че днес, когато от запад никой не я заплашва, регионализирана Централна Европа става уязвима изключително от Русия (а с това прави уязвим и европейския „Запад“ като цяло).

Накрая – за да бъда съвсем актуален, ще кажа, че още по-пагубни за бъдещето на европейското единство ми се струват опитите, които се правят в най-последно време, новият централноевропейски национализъм и анти-либерализъм, с които той се противопоставя на „Запада“ да разшири своя политически обхват, като привлече към себе си (и) страните от югоизточна Европа. Никак не ми се струва случайно, например, че за едно по-тясно свързване на балканските – вместо въобще с европейските – с „дунавските“ държави (Унгария, Австрия и Словакия), което щяло по-резултатно да защити техните „национални интереси пред Брюксел“, заговориха напоследък именно евроскептичните и (национално-) социалистическите ръководители на тези държави, а към „предложенията“ им – споменах го и по-рано – напоследък прояви интерес и нашият президент Радев. Не е ли всичко това опит да бъдат реновирани – при абсолютно променените геополитически обстоятелства – проекти от типа на „Триморие“ (Intermarium), обединяващи в едно „консервативно“ и противопоставено на „Брюкселския диктат“ цяло страните вече от Централна и Източна Европа? А ние трябва да си дадем ясна сметка кого най-вече в този момент ще обслужат подобни проекти.

Та не е ли очевидно, че открилата се напоследък перспектива за европейско присъединяване на западните Балкани (след като източно-балканските страни България и Румъния тъй или иначе влязоха в ЕС и НАТО), силно ще уязви Русия? При осъществяването на перспективата за европейски обвързани западни Балкани, тя ще изгуби и последните си „опорни пунктове“ в тази част на континента (т. е. слабите, реактивни една срещу друга, неинтегрирани в общоевропейските структури бивши югославски републики – Сърбия, Македония, Черна гора и Косово). Но ето защо едно „пренасочване“ на западните Балкани от евроинтеграционния път към някакво ново „Триморие“, обособяващо ги заедно с Централна Европа от „Брюксел“ и заедно с Централна Европа превръщащо ги в регион на интегрираните национализми, би било идеална опция за Русия. Една „обединена“ Централна и Югоизточна Европа – националистичен и антилиберален противовес на „Брюкселската“ – съвсем няма да направи Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Сърбия, Черна гора и България някаква „сила“, коригираща хегемонията на Западна Европа, но ще разедини Европа на две както преди Втората световна война. А това автоматично ще върне Русия – фигуративно казано – през Будапеща, Прага и Братислава обратно на Балканите, откъдето тя все повече бива изтласкана. Ще обедини в едно „слабо място“ двете „слаби места“ на Европа.

Политическият феномен „Централна Европа“ днес следователно може да бъде надежда единствено за Русия, която добре помни огромната си геополитическа полза във времето, когато тази Европа живееше отделно от „Запада“. Изглежда че – тласкана от травматичния „общо-централноевропейски национализъм“ – това днес започва да забравя самата Централна Европа. И паметта ѝ бива успешно приспивана от многобройните овации на различни „консерватори“ към Орбан, Земан и Качински.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: "Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията"; "Религиозно-философски размишления"; "Философски опити върху самотата и надеждата"; "Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие"; "Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието"; "Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението"; "Светът на Средновековието"; "Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива"; "Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки" (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев - "Christianitas, Historia, Metaphysica". Най-новата му книга е "Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания" ("Комунитас", 2017).
Предишна статияЕдиносветие
Следваща статияОбъркани в болката

1 коментар

  1. Безизходица. Късно осъзнали се нации които формират държави, които не могат да съществуват сами. всичките държавици от четворката живуркат благодарение на бизнеса който Германия им даде. Дори и да пуснеш корейци, китайци и американски войници. Не можеш да имаш национална държава с чужд бизнес и рейтинги на глобалните финансови пазари. не вярвате? Вижте България. 30 % от бизнеса е руски. Национална държава няма. Четворката си иска междината. Те така са свикнали. Мислят си че ще имат германския бизнес и ще са независими от Германия. Нещо което те никога не са били. Определено Путин е пробил и ги е накарал да се чувстват независими от Брюксел. поредната либерална контрареволюция. Антиеропейска разбира се.