0
1498

Политически есета

Предложените в тази публикация (изд. „Сиела”) есета на Дейвид Хюм са представителни за политическата мисъл на автора и показват както неговата критическа сила, така и умението му да изгради алтернатива. Прочетете предговора на преводача Светослав Малинов и едно от есетата.

image1Водещото присъствие на шотландеца Дейвид Хюм (1711–1776) в историята на модерната философия е безспорно. Той е единственият измежду своите съвременници, който е бил в състояние да твори на най-високо философско равнище и редом с това да напише подробна история на своята страна. Нещо повече – често е оценяван като най-оригиналния англоезичен философ, а като историк е определян като автор на най-добрата история на Англия на своето време. Като добавим към всичко това и опита му като дипломат и висш държавен служител, разбираме защо Хюм е съвършеният посредник между философията и политиката. Няма мислител, който да е осъзнавал така болезнено ролята на хорските мнения, страсти и предразсъдъци в политиката и същевременно да е притежавал философската дълбочина да обясни техния произход и действие. Предложените в тази публикация есета са в максимална степен представителни за политическата мисъл на Хюм и показват както неговата критическа сила, така и умението му да изгради алтернатива.

„Политически есета”, Дейвид Хюм, изд. „Сиела” 2014, превод от английски Светослав Малинов, 8 лв.

 

Светослав Малинов

УВОД

Водещото присъствие на шотландеца Дейвид Хюм (1711–1776) в историята на модерната философия не се оспорва от никого. Той е измежду малцината, които имат ясно очертан философски образ, който пресреща съвременния читател още преди запознаването с неговите текстове. Ако философите имаха емблеми, остроумно отбелязва Джон Пламенатц, то тази на Хюм със сигурност би представлявала метла. И този „най-учтив и същевременно най-безмилостен измежду критиците“ наистина е използвал тази метла майсторски, енергично и без да вдига много прах. В крайна сметка името на Хюм се превръща в емблема на философския скептицизъм, а самият той бива оценяван като философ, който „е разрушил повече, отколкото е построил“[1].

Тази оценка е само частично вярна. По-точно ми се струва разбирането за дълбинния скептицизъм на Хюм като първа фаза на неговите собствени философски спекулации; след смелото „разчистването на терена“, изящността на което с еднаква сила възхищава и плаши, следва опит да се издигне нова постройка върху обновената основа. Злощастен е фактът, че измежду гласовете на неговите съвременници първоначално най-силни са тези на по-скоро уплашените, отколкото на възхитените, макар че сред последните се откроява самият Имануел Кант[2]. Атакувайки едновременно теологическите и рационалистките идеи на своето време, Хюм винаги е защитавал възможността за „нова наука за човешката природа“. Едно е да се питаме доколко ясно и завършено е артикулиран този чисто позитивен проект, съвсем различно е да отричаме неговото съществувание и да го омаловажаваме. Може би най-точно е определението за Хюм като за първия „постскептичен модерен философ“, чиито усилия са насочени към осигуряване на нов фундамент на епистемологията и етиката, а оттам и на политиката[3].

1. Биография и политически контекст

През август 1776 г. с ясното съзнание, че му остава съвсем малко да живее поради напредването на болестта му, Хюм започва по следния начин кратката си автобиография, озаглавена Моят живот:

Трудно е човек дълго да говори за себе си, без да прояви тщеславие, и затова ще бъда кратък. За тщеславие може да се сметне и самият факт, че изобщо се опитвам да пиша за своя живот, но този разказ няма да съдържа много повече от историята на моите книги, тъй като аз наистина прекарах живота си в литературни усилия и занимания[4].

Наистина в сравнение с големите имена на предишния ХVII век, като Томас Хобс и Джон Лок или често споменавания в Есетата Джеймз Харингтън, животът на Хюм е лишен от напрежение и опасности. Хобс и Лок са подложени на политически преследвания и са принудени да се укриват в чужбина с реална опасност за живота им – Хобс във Франция, а Лок в Холандия; Харингтън е хвърлен в тъмница, където губи здравето и впоследствие разсъдъка си. Гражданска война, република-протекторат, Реставрация, Славна революция – на всичко това, и то в рамките на шест десетилетия, са били свидетели съвременниците на бурния ХVII век. Стига да е имал някакви политически убеждения, всеки изявен гражданин неизбежно е изпадал в немилост за определено време.

Векът на Хюм е несравнимо по-спокоен във вътрешнополитически план. Извършени по мирен начин през 1688 г., смяната на краля и утвърждаването на нови принципи на управление (т.нар. „Славна революция“) имат очевидно положително въздействие[5]. Политическото напрежение отслабва, а политическите преследвания са прекратени. През 1702 г. кралица Ана се възкачва на престола, радвайки се на максимална популярност както сред вигите, така и сред торите. За първите тя е преди всичко сестрата на кралица Мери, на която съвместно с нейния съпруг Уилям III е връчена короната през 1688 г., след като омразният Джеймз II е обявен за абдикирал. За торите пък тя е дъщеря на последния монарх от династията на Стюартите и реабилитира неприкосновените за тях принципи за наследяването на престола[6].

Конфликтът относно въпроса за престолонаследието следователно продължава да тлее. Торите (или по-точно значителна част от тях) продължават да споделят старите династически пристрастия и да настояват, че трябва да се съхрани в чист вид наследственият принцип; което означава, че короната трябва да премине у сина на Джеймз II – Джеймз Франсиз от династията на Стюартите (наричан „стария Претендент“). Вигите настояват за стриктно придържане към приетия след 1688 г. закон, постановяващ предаването на короната само по протестантска линия, което пък означава, че тя трябва да премине у представителя на династията на Хановерите Георг Лудвиг (бъдещ крал Джордж I). Изборът между немскоговорещ лутеран и претендент католик, син на обявен за абдикирал законен монарх, изострят до крайна степен старата партийна конфронтация. Вигите застават в защита на протестантското престолонаследяване, докато торите се разделят в подкрепата си за Претендента и условията за неговото завръщане[7]. Новият крал Джордж I, който наистина не знае езика на своите поданици, пристига на 30 септември 1714 г. в Гринуич, с което поставя началото на новата династия на Хановерите. Неговото и на сина му Джордж II царуване, което обхваща периода от 1714 г. до 1760 г., е време на успокояване на страстите и на икономически растеж. Последната надежда за възстановяване на династията на Стюартите бива окончателно погребана през 1745 г. след неуспешната военна авантюра на внука на Джеймз II – Чарлз Едуард (наричан „младия Претендент“)[8].

Новата династия не само успява да се защити със сила, но се оказва подкрепена и от общественото мнение. Кралството се управлява от монарха с активното съдействие на вигите. Изначалното недоверие на новия крал към другата партия е очаквано и донякъде възприемано като справедливо; прегрешенията на торите пред династията на Хановерите ги превръщат в политически personae non gratae. Сериозна кариера може да се прави единствено през вигите, които имат самочувствието на по-патриотичната и по-добре организираната партия в очите на краля и неговите поданици. Колкото и да е интензивно, противопоставянето между виги и тори остава затворено в тесните пространства на двореца и парламента, изборите за който изискват тежък ценз; то обаче е далеч от репресиите и саморазправата с политическия противник, характерни за предишния век, и се ограничава единствено с лишаване от определени административни постове, които короната охотно предоставяла на „естествените“ си съюзници. Може би най-добрата илюстрация на това смекчаване на политическите нрави е съдбата на лидера на торите висконт Болингброук (1678–1751): въпреки че участва активно в опитите за детрониране на Джордж I и отива във Франция, където изпълнява длъжността външен министър на „младия Претендент“, за което е обвинен в държавна измяна, впоследствие Болинброук е помилван и се връща в родината си, където се отдава на философски и литературни занимания.

Истинските конфликти, на които Хюм е съвременник, са на международната арена. Голямото противопоставяне между Великобритания и Франция води до поредица от войни за доминация на европейския континент, за контрол върху търговията, морските пътища и колониите. Войната за австрийското наследство (1740–1748) и Седемгодишната война (1756–1763) биват наблюдавани от Хюм в зряла възраст и предопределят част от политическите и икономически теми в неговите трудове[9].

Икономически възход, победи на бойното поле, изграждане на империя, успокояване на политическите страсти, обединяване на Англия и Шотландия, окончателно прогонване на заплахата от гражданска война – това е атмосферата на ХVIII век, през който Великобритания постепенно се превръща в световен хегемон.

Когато Хюм заявява, че историята на неговия живот съвпада с тази на неговите книги, той очевидно преувеличава. Със сигурност обаче неговото желание да се посвети на това, което нарича „литературни занимания“, е било дълбоко и искрено още в началото на съзнателния му живот. Роден на 26 април 1711 г. като втори син в семейство на средно заможни потомствени земевладелци, Хюм е бил лишен от възможност за наследство и е трябвало чрез образование да придобие умения, за да осигури препитанието си. Интелектуалните му качества са забелязани отрано и след като постъпва в Единбургския университет, се е очаквало да се посвети на правото. Но както пише той в своята автобиография, е бил обхванат от „непреодолимо отвращение“ към всичко, освен заниманията с философия и литература. Има доказателства, че още на 15-годишна възраст е взел решение да стане man of letters[10].

Да се изхранваш чрез писателски труд в началото на ХVIII век в Обединеното кралство, е практически невъзможно и подобно намерение е било много по-смело и радикално, отколкото е изглеждало дори само след век. Хюм се придържа към тази своя единствена и най-силна страст през целия си живот и подчинява всичко друго на нея. Това обяснява и неочаквания му ход да се установи във Франция, за да работи, без да бъде отклоняван от избрания път. Въпреки че е имал желание да живее в Париж или Рен, липсата на средства го отпраща чак в градчето Ла Флеш[11], където в продължение на три години (1734–1737) работи върху първото си философско съчинение Трактат върху човешката природа (A Treatise of Human Nature).След завършването му Хюм се връща в родината си, за да го публикува през 1740 г.; младият философ е бил убеден, че след като публиката се запознае с неговата книга, признанието няма да закъснее и той ще има вече материалните възможности да се посвети на писането.

Въпреки че Хюм е едва на 26 години, когато завършва Трактата, съчинението и до днес се смята от мнозина за най-силната му книга. Основателна е тезата, че до края на живота си Хюм на практика развива и изяснява идеите, заложени в нея. Оценката на съвременниците за жалост не се покрива с очакванията. Според собствените му думи книгата е „мъртвородена“[12]; жизненият план обаче не се променя. Хюм е убеден, че е избързал и не е намерил от първи опит най-подходящата форма, за да поднесе на публиката резултата от своите няколкогодишни усилия. Вторият опит са двата тома Есета за морала и политиката, излезли съответно през 1741 г. и 1742 г. Реакцията на читателите е много по-благосклонна, Хюм най-после добива известна финансова стабилност и се връща за няколко години в семейното имение, където продължава да пише. През 1745 г. кандидатства за място в катедрата по етика в Единбургския университет, но е отхвърлен. Шест години по-късно Хюм неуспешно опитва за втори и последен път да заеме университетска позиция, като кандидатства за място в катедрата по логика към Университета в Глазгоу. Основен мотив в отхвърлянето на кандидатурата му и в двата случая е било подозрението в „нерелигиозност“ – още едно доказателство, че Трактат върху човешката природа не е останал незабелязан за съвременниците, най-ревностните измежду които са усетили накъде води развитият в него скептицизъм.

Лишен от възможността „професионално“ да се отдаде на своите занимания, Хюм е принуден да поема определени краткосрочни ангажименти, за да може да се издържа. Предложения за такива не закъсняват, тъй като признанието на неговите книги е вече факт. Около година е наставник и компаньон в дома на един от най-богатите аристократи маркиза на Анъндейл; през 1746 г. става частен секретар на генерал Джеймз Сентклер, ръководил неуспешна военна кампания срещу Франция през същата година; впоследствие заминава с генерала във Виена и Торино на дипломатически мисии, свързани със задълженията на съюзниците на Англия по време Войната за австрийското наследство. Междувременно публикува Изследване върху човешкия разум (An Enquiry Concerning Human Understanding, 1748), Изследване върху принципите на морала (An Enquiry Concerning the Principles of Morals, 1751), нови есета (Political Discourses, 1752) и Естествена история на религията (The Natural History of Religion, 1757).

През 1752 г. Хюм получава покана да стане директор на библиотеката на юридическата колегия в Единбург. Благодарение на това назначение, осигурило му стабилност и достъп до над 30 000 книги, Хюм започва да работи по монументалния си проект за цялостна история на Англия, обхващащ периода от римската инвазия на Юлий Цезар до Славната революция от 1688 г. Крайният резултат са шест тома със заглавие История на Англия, излизащи в обратен хронологически ред (т.е. том първи, публикуван през 1754 г., е посветен на ХVII век) за период от десет години. Успехът на книгата е изключителен и надхвърля най-смелите очаквания на Хюм; с течение на времето книгата претърпява над сто издания и на практика играе ролята на стандартна история на Англия близо сто години чак до публикуването на труда на Томас Маколи през 1848 г.[13].

В периода 1763–1766 г. Хюм заминава за Париж като секретар в Британското посолство и дори за известно време изпълнява длъжността посланик. Парижкото общество се отнася към него като към истинска знаменитост и той е чест гост в най-известните „салони“, където общува с почти всички известни френски интелектуалци, включително Русо[14]. След завръщането си в Лондон работи кратко в държавната администрация в департамента за Шотландия, като окончателно се оттегля от публична дейност през 1769 г. Последните години от живота си Хюм прекарва в семеен и приятелски кръг, продължавайки да пише и да редактира вече публикуваните си съчинения. За жалост здравето му се влошава и след мъчително боледуване (най-вероятно рак на стомаха), умира в дома си на 25 август 1776 г. Само четири месеца по-рано Хюм изпраща възторжени отзиви на Едуард Гибън за неговата книга Залез и упадък на Римската империя и на Адам Смит за Богатството на нациите. През 1779 г. посмъртно излиза съчинението му Диалози за естествената религия (Dialogues Concerning Natural Religion).

2. Мястото на Eсетата в творчеството на Дейвид Хюм

Две седмици преди смъртта си Хюм, който все още е бил в състояние да работи и да приема посетители, се вижда със своя приятел Адам Смит; Хюм споделя, че препрочитайки произведението Разговори на мъртвите на Лукиан от Самосата, му хрумнало следното извинение, за да умилостиви Харон и да избегне качването в неговата лодка: „Добри ми Хароне, в момента нанасям поправки в съчиненията си, за да ги преиздам. Дай ми малко време, за да видя как публиката ще възприеме промените“. Харон обаче – продължава Хюм – най-вероятно би отговорил: „Като видиш резултата от последните поправки, ще искаш да направиш нови и така твоите извинения няма да имат край; така че, честни ми приятелю, качвай се в лодката“[15].

Книгата, която Хюм е преработвал с последни сили, е била посмъртното издание на неговите есета. В своя първи вариант от 1741 г. те излизат в един том със заглавие Есета за морала и политиката и са само 15 на брой. Изданието, върху което Хюм до последно нанася корекции, е публикувано посмъртно през 1777 г., съдържа 39 есета и е озаглавено Есета за морала, политиката и литературата. Окончателният брой есета, който включва всички изтеглени или непубликувани приживе от Хюм, е 49. Писани за период от 35 години, те засягат теми от научни области, които според днешните академични стандарти бихме могли да определим като философия, естетика, антропология, теория на литературата, политическа теория, история, политическа икономия, конституционно право…

Есетата правят Хюм известен и с течение на времето, заедно с История на Англия, му осигуряват не само литературна слава, но и така дълго търсената материална независимост. Репутацията си на голям философ Хюм дължи на другите произведения, които приживе нито са били масово четени, нито са били стойностно обсъждани и критикувани. Това разминаване между оценката на съвременниците и тази на потомците е довела мнозина интерпретатори до погрешната хипотеза, че Есетата представляват опростена версия на сложни философски идеи, които – уви! – публиката не е била в състояние да разбере. Още в началото на творческия си път Хюм с огорчение осъзнава, че за да „популяризира“ идеите си, трябва да направи компромис и да избере език и жанр, които да снижат стандартите му до нивото на масовия читател.

Макар и да не е лишена от логика, тази хипотеза е погрешна. Тя не може да обясни гореспоменатия факт, че последните си дни Хюм посвещава на тази част от творчеството си, а не на философските си трактати; всъщност той работи върху Есетата през целия си живот, като непрекъснато ги пренаписва, коригира и увеличава техния брой и тематичен обхват. Налице е постоянно желание да се усъвършенстват тъкмо Есетата, за да бъдат предадени на следващите поколения читатели в най-добрия възможен вид. Нима Хюм би полагал десетилетия наред непрекъснати усилия само за да увековечи една компромисна и опростена версия на „истинските“ си идеи? Защо изрично настоява след неговата смърт двете му чисто философски книги Изследване върху човешкия разум и Изследване върху принципите на морала да бъдат издадени заедно (но без Трактат върху човешката природа и Естествена история на религията) с Есетата? И защо собственоръчно ще напише в напътствията си към читателите на тази бъдеща обща публикация, че „оттук нататък авторът би желал единствено тези произведения да бъдат смятани за съдържащи неговите философски мнения и принципи“?[16]

Ще започна обяснението си на мястото на Есетата в творчеството на Дейвид Хюм с думите на приятеля му Джон Хоум: „Есетата са едновременно популярни и философични, представлявайки рядък и щастлив съюз между дълбока ученост и изискан стил“[17]. Очевидно авторът им е полагал специални усилия, за да улесни читателите – и наистина, в какъв контраст са те с претенциозните, тежки и направо непроницаеми текстове на другите класици. Достатъчно е да си припомним Хобс, който е безмилостен към читателите си и просто им съобщава изводите от своите десетилетни размишления. Плетеницата от философски прозрения, дефиниции, реторически фигури, сарказъм на книгата Левиатан например е можела да бъде разбрана в пълнота от шепа негови съвременници, а днес е по силите единствено на професионалисти. Хобс дори е изпитвал удоволствие от нивото на неразбиране и ожесточеността на атаките срещу себе си – смятал ги е за доказателство за своята правота.

Хюм искрено е страдал в началото, че не е разбран от читателите си. От кореспонденцията му научаваме, че той открива причините за това не в интелектуалното ниво на своите съвременници, а в собственото си неумение да се изразява, в наличните предразсъдъци и политически страсти. Редом с многото предразсъдъци, над които се издига, Хюм успява да преодолее и онзи, който почти винаги съпътства философстването – а именно, че за сериозните философски проблеми не може да се пише разбираемо и с изискан стил, че стилът (формата) трябва да се жертва в името на съдържанието.

Самият Хюм ни е оставил ясни аргументи в защита на този стремеж. В есето си Of Essay Writing той се обръща към „изисканата част от човечеството“ (elegant part of mankind), която е в състояние да се занимава с духовни неща[18]. Нея той условно разделя на „учени“ (learned) и „културни“ (conversible). „Учените“ са хората, които са се посветили на най-извисените и трудни интелектуални въпроси; техните занимания изискват дълга подготовка, изнурителен труд, самота и пълно себеотдаване. „Културните“ хора отделят повече време на размишления за човешките дела и поемат задълженията на обикновения живот; те са много по-общителни от „учените“ и внимателно наблюдават множество предмети и явления от заобикалящата ги среда. Тяхната интелектуална дейност не е така извисена, но за да бъде осъществена пълноценно, тя изисква постоянно общуване с други хора. Тъкмо това споделяне на мисли и наблюдения по най-добрия възможен начин сближава хората и ги споява в общество[19].

И двете човешки общности са потърпевши, ако стоят разделени. Посветилите се на човешките дела и действието не биха могли да общуват успешно и приятно и да бъдат полезни за себе си и за околните, ако нямат достъп до най-високите постижения на човешкия ум. Но и светът на „учените“ губи много. Първо, те губят способността си да се изразяват добре; та какво може да се очаква от хора, напълно лишени от вкус към живота, от умения да общуват и да се изразяват, които могат да се овладеят само чрез срещи и разговори с хората? Дори философията е съсипана заради този отшелнически метод на работа и проблемът не е само в ужасния стил и начин на нейното поднасяне. Има истинска опасност, когато с философстване се занимават хора, „които никога не се съветват с опита, независимо за какво разсъждават, и които никога не се стремят към опита, който може да бъде открит единствено в общото живеене и общуване”[20]. Нашата епоха, отбелязва със задоволство Хюм, започва да сближава тези две общности:

Надявам се, че този съюз между света на учените и света на културните хора, чието начало за щастие е положено, ще бъде усъвършенстван с течение на времето за тяхна взаимна изгода; а за постигането на тази цел аз не познавам нищо по-плодотворно от настоящите Есета, с които ще се опитам да ангажирам вниманието на публиката. От тази гледна точка не мога да избягам от мисълта, че съм пратеник или посланик от владенията на учените във владенията на културните хора; смятам за свое постоянно задължение подпомагането на връзките между тези две държави, които са толкова зависими една от друга[21].

И както във всички отношения между приятелски държави двете страни се стремят към взаимно изгодна търговия. Тук имаме идеално съчетание между различните нужди. Суровините и материалите се извличат от опита и всекидневния живот; технологиите за изработването на стоките се създават само от най-извисените умове. Затова и не е трудно да се запази „търговски баланс“ между двете страни. По този начин трябва да гледаме на Есетата – не като на компромис и жертване на света на науката, а като на стремеж към фин баланс между „две владения“ на ума, който, ако е успешен, води до „щастливия съюз“ между задълбоченост и изисканост.

3. За политическите есета

Политиката също страда от разделението между света на учените и света на културните хора. Несъмнено за нея може да се мисли на най-високо равнище с философска терминология, описваща нейните последни основания и най-висши принципи, където се преплитат епистемология, морална философия, антропология… За да стигне човешкият ум до това ниво, наистина са необходими „дълга подготовка, изнурителен труд, самота и пълно себеотдаване“. Вероятно няма област на човешкото познание, която да се нуждае толкова отчаяно от „посланик от владенията на учените във владенията на културните хора“. Есетата, посветени на политически теми, осъществяват тъкмо това посредничество. Великолепен пример откриваме в есето „Първоначалните принципи на управлението”:

Нищо не изглежда така изненадващо за онези, които гледат философски на човешките дела, както лекотата, с която малцинството управлява мнозинството и пълната покорност, с която хората се отказват от своите чувства и страсти в полза на тези на управляващите. Когато изследваме по какъв начин се получава това чудо, ние ще открием, че силата е винаги на страната на управляваните и че управляващите нямат в своя подкрепа нищо друго освен мнението [на хората]. Следователно управлението се основава единствено върху мнението и това правило се разпростира както върху най-деспотичните и милитаристични управления, така и върху най-свободните и демократичните[22].

Този откъс представлява не само образец за теоретично разсъждение, извлечено от човешкия опит; той ни обяснява дълбоките основания на дългогодишните усилия, посветени на усъвършенстването на есетата. Хюм е единственият измежду своите съвременници, който е бил в състояние да твори на най-високо философско равнище и редом с това да напише подробна история на своята страна. Нещо повече – като философ той често е оценяван като най-оригиналният англоезичен философ, а като историк е определян като автор на най-добрата история на Англия на своето време. Едва ли е имало мислител, който да е осъзнавал така болезнено ролята на хорските мнения в политиката и същевременно да е притежавал философската дълбочина да обясни техния произход и действие. Това превръща Хюм в съвършения посредник между теорията и опита в политиката. Мненията на хората се променят – и за добро, и за лошо. Затова и целта на политическите есета е да разкриват, осмислят и влияят върху мнението на хората – за да не се повтарят грешките, да се съхрани постигнатото и да се върви напред. Цел достатъчно важна, за да се преследва от един голям философ през целия му живот.

*  *

Вече споменахме, че окончателният брой есета е 49. Отдавна се е наложила практиката поради големия брой и огромния обем (над 700 страници) те да се публикуват в съкратен вариант или по теми. Самият Хюм не е оставил изрични указания как да бъдат публикувани, макар и първи да е класифицирал есетата си като посветени на морала, политиката и литературата. Издателите са се възползвали в максимална степен от тази свобода, издавайки ги на части въз основа на различен тематичен подбор – философски, политически, литературни и т.н., или просто са съкращавали техния брой без никакви обяснения[23]. Като пример за подобно съкращаване, лишено от обяснения, бих посочил Hume, David. Selected Essays. Copley, Steven and Edgar, Andrew (eds.). Oxford University Press, 1993, както и Юм, Давид. Малые произведения, Канон, Москва, 1996. Като образец за публикация с тематичен подбор бих посочил Hume, David. Political Essays. Haakonssen, Knud (ed.), Cambridge University Press. В нея са включени 29 есета, обхващащи всички, посветени на политиката и икономиката, както и част от посветените на исторически теми. Най-доброто и съответно най-пълно издание на Есетата е Hume, David. Essays Moral, Political and Literary, revised edition. Eugene, Miller (ed), Liberty Fund, Indiannapolis, 1987. То съдържа най-прецизните версии на всички есета на Дейвид Хюм, включително оттеглените от него с течение на годините и никога непубликуваните. Редакторът Юджийн Милър е сравнил всички издания на есетата, коригирал е всяко от тях, посочил е различията в публикуваните приживе на Хюм варианти, добавил е увод и критически апарат.

Настоящият превод е направен по това издание. Той включва седем от есетата, които Хюм е искал да останат завинаги част от неговото наследство. И понеже всеки преводач е неудовлетворен, когато предлага на читателите само част от някакво цяло, бих отбелязал, че този първи превод е малка стъпка, която със сигурност няма да остане последна. Макар и скромни като брой, тези есета са в максимална степен представителни за политическата мисъл на Хюм и – най-важното – показват както неговата критическа сила, така и умението му да изгради алтернатива. Надявам се, че както първото цялостно представяне[24] на политическите идеи на Хюм, така и разширения превод на Есетата ще се осъществят в недалечно бъдеще.


[1] Plamenatz, John. Man and Society. vol.1. Longman Press, 1961, p. 299.

[2] Знаменитата фраза за „догматическата дрямка“ е формулирана по следния начин в Prolegomena zu einer jeden kunftigen Metaphysik (1783): „Ich gestehe frei, die Erinnerung des David Hume war eben dasjenige, was mir vor vielen Jahren zuerst den dogmatischen Schlummer unterbrach und meinen Untersuchungen im Felde der spekulativen Philosophie eine ganz andere Richtung gab.”

[3] Norton, D. F. (ed.). The Cambridge Companion to Hume. Cambridge University Press, 1993, pp. 90–116.

 [4] Hume, David. My Own Life. – in Essays Moral, Political and Literary, revised edition. Eugene, Miller (ed.), Liberty Fund, Indiannapolis, p.xxxi.

 [5] Morgan, Kenneth. The Oxford History of Brtain. Oxford University Press, 1988, pp. 379399.

 [6] Kenyon, John. Stuart England. Penguin Books, Harmondsworth, 1987, pp. 314335.

 [7] В началото на 1714 г. водачите на торите Оксфорд и Болингброук тайно преговарят с Претендента в желанието си да го убедят да приеме протестантството, което той категорично отказва.

 [8] През юли 1745 г. „младият Претендент“, подкрепен от френския крал, навлиза с армия на територията на Шотландия, окупира Единбург и напредва толкова бързо към Лондон, че през декември кралското семейство се готвело за евакуация. Впоследствие армията му е напълно разгромена в битката при Калъдън през април 1746 г. Вж. Morgan, Kenneth. The Oxford History of Brtain, pp. 423–5; Lindsay, O. (editor). The New Modern Cambridge History. volume VII, The Old Regime 17131763. Cambridge University Press, 1966, 254–6.

[9] Hume, David. Political Essays. Haakonssen, Knud (ed.), Cambridge University Press, p. xiv.

[10] Hume, David. My Own Life, p. xxxiii.

[11] В същото градче преди повече от сто години е пребивавал Рене Декарт като студент в Кралския колеж. Както Декарт, така и Хюм са имали добри отношения с представителите на Йезуитския орден в региона и са ползвали тяхната библиотека.

[12] Hume, David. My Own Life, p. xxxiv.

[13] Macaulay, Thomas Babington. The History of England from the Accession of James the Second, 5 volumes, London, 1848.

[14] Връзката между Хюм и Русо, както и нейното скандално развитие, заслужава специално внимание, което не можем да отделим тук. Най-пълното изследване по въпроса е: Zaretsky, Robert and Scott, John T. The Philosophers’ Quarrel: Rousseau, Hume, and the Limits of Human Understanding. Yale University Press, 2010.

[15] Smith, Adam. Letter from Adam Smith, LL.D. to William Strahan, Esq. – in Essays Moral, Political and Literary, p.xlv

[16] Цитатът е взет от: Hume, David. Selected Essays. Copley, Steven and Edgar, Andrew (eds.), Oxford University Press, 1993, p. viiviii.

[17] Home, John. A Sketch on the Character of Mr. Hume (1776). edited by D.F. Norton, Tragara Press, Edinburgh, 1976, p. 8.

[18] Hume, David. Of Essay Writing. – in Essays Moral, Political and Literary, p. 533.

[19] Ibid., p. 534.

[20] Ibid., p. 5345.

[21] Ibid., p.535.

[22] Вж. настоящото издание, с. 46.

[23] Постоянна „жертва“ при съкратените издания е дългото близо 100 страници есе „За броя на населението при древните народи“, въпреки че то е измежду най-големите постижения на историческата мисъл на ХVIII век като един от първите примери за „историческа демография“.

[24] Понастоящем авторът подготвя за печат своята монография Дейвид Хюм като политически философ, която ще бъде издадена от Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.

 

ДЕЙВИД ХЮМ

ЗА ПЪРВОНАЧАЛНИТЕ ПРИНЦИПИ НА УПРАВЛЕНИЕТО

 

Нищо не изглежда така изненадващо за онези, които гледат философски на човешките дела, както лекотата, с която малцинството управлява мнозинството, и пълната покорност, с която хората се отказват от своите чувства и страсти в полза на тези на управляващите. Когато изследваме по какъв начин се получава това чудо, ние ще открием, че силата е винаги на страната на управляваните и че управляващите нямат в своя подкрепа нищо, освен хорското мнение. Следователно управлението се основава единствено върху мнението и това правило се разпростира както върху най-деспотичните и милитаристични управления, така и върху най-свободните и демократичните. Султанът на Египет или императорът на Рим са били в състояние да се разпореждат с безобидните си поданици като с безсловесни животни противно на техните чувства и наклонности; но и двамата е трябвало да ръководят поне своите мамелюци или преторианци като хора, с чието мнение се съобразяват.

Мнението бива два вида – мнение относно интереса и мнение относно правото. Под мнение за интереса преди всичко разбирам най-общото усещане за полза, произтичаща от управлението, съчетано с убеждението, че конкретното установено управление носи еднаква полза в сравнение с всяко друго, което лесно би могло да се установи. Когато това мнение преобладава сред по-голямата част от хората в една държава или сред хората, които разполагат със сила, то гарантира голяма сигурност на всяко управление.

Правото бива два вида – право относно властта и право относно собствеността. Лесно може да се разбере огромното влияние на мнението за първия вид право върху човешкия род, привързаността, която всички народи имат към древните си управления и дори към наименованията, осветени от древността. Древността винаги поражда мнение за правото и колкото и неблагоприятни впечатления да имаме за човечеството, то никога не е жалело нито кръв, нито богатство в защита на публичната справедливост. Вероятно в наши дни не съществува друг конкретен въпрос, по който още на пръв поглед се забелязва толкова голямо противоречие между различните начини на мислене. Когато хората се обвържат с дадена фракция, те са склонни без срам и угризения да пренебрегнат всички връзки на честта и морала, за да служат на своята партия; и въпреки това, когато една фракция стъпва върху някакво право или принцип, то няма друг случай, при който можем да открием по-голямо упорство и по-силно чувство за справедливост и безпристрастност. Една и съща обществена склонност на хората е причина за тези противоположни явления.

Достатъчно добре се разбира, че мнението за правото на собственост влияе върху всички управленски въпроси. Един известен автор[1] постави собствеността в основата на всяко управление и повечето политически автори сякаш са склонни да го последват в този конкретен случай. Отива се твърде далеч в тази посока, но все пак трябва да се признае, че мнението за правото на собственост има голямо значение за тази тема.

Следователно върху тези три вида мнение – за публичния интерес, за правото на власт и правото на собственост – са основани всички управления и всички правомощия на малцинството над мнозинството. Има, разбира се, и други принципи, които увеличават тяхната сила и определят, ограничават или променят тяхното действие, като егоизма (self-interest), страха и привързаността. И все пак можем да твърдим, че тези принципи нямат самостоятелно влияние, а предполагат предварително действащото влияние на първите. Те следователно трябва да бъдат смятани за вторични, а не първоначални принципи на управлението.

И така, първо, що се отнася до егоизма, под който разбирам очакването на особени облаги, различни от общата защита, която получаваме от управлението, е очевидно, че правомощията на управника трябва предварително да са установени или поне да има надежда за това, за да се породят тези очаквания. Перспективата за получаване на облаги може да укрепи властта над отделни личности, но никога не може да постави началото й в очите на публиката. Естествено е хората да се надяват да получат услуги от своите приятели и познати и следователно надеждите на голям брой жители никога не биха се насочили към конкретна група от хора, освен ако те нямат някакво друго право да управляват и не влияят отделно върху хорското мнение. Същото наблюдение може да обхване и другите два принципа – на страха и на привързаността. Никой не би имал основания да се страхува от гнева на един тиран, ако той няма друга власт, освен произтичащата от страха, понеже като отделен човек неговата телесна сила е с малък обхват и цялата допълнителна власт, която притежава, произтича от нашето мнение или от предполагаемото мнение на другите. И макар че привързаността към мъдростта и добродетелността на един суверен може да стигне много далеч и да има голяма влияние, все пак той предварително трябва да е получил публично признание, защото в противен случай публичната оценка не би му донесла никакво предимство и добродетелите му не биха имали никакво влияние, освен в един тесен кръг.

Едно управление може да трае векове, дори и балансът на властта и балансът на собствеността да се разминават. Това най-често става, когато някакъв ранг или съсловие в държавата е придобил голям дял от собствеността, но според първоначалното устройство на управлението не притежава дял от властта. На какво основание един член на това съсловие би претендирал за власт в публичните дела? Тъй като хората обикновено са много привързани към старата си форма на управление, не трябва да се очаква, че публиката ще погледне с добро око на подобна узурпация. Но там, където първоначалното устройство дава някакъв, макар и малък дял от властта на определено съсловие, което притежава голям дял от собствеността, то за неговите представители е лесно постепенно да разширят своята власт и да постигнат баланса между собствеността и властта. Такъв е случаят с Палатата на общините в Англия.

Повечето автори, разглеждащи английското управление, предполагат, че понеже втората палата представлява всички общини на Великобритания, нейната тежест на везните съответства на собствеността и властта на всички, които представлява. Но този принцип не трябва да се абсолютизира. Въпреки че народът е склонен да се идентифицира с Палатата на общините в по-голяма степен, отколкото с всяка друга част от държавното устройство, понеже тя се избира от него, за да го представлява и за да бъде публичен защитник на неговите свободи, то има случаи, когато народът не е заставал зад нея дори когато тя е била в опозиция на короната – тъкмо това можем да видим при доминираната от торите Палата на общините при царуването на крал Уилям[2]. Ако нейните членове бяха задължени да следват инструкциите на своите избиратели, както е в Холандия, то това напълно би променило нещата; и ако такава огромна власт и богатство като притежаваните от всички общини на Великобритания се поставеха на везните, то би било трудно да си представим, че короната би имала влияние върху мнозинството от народа и би могла за издържи в свой ущърб нарушения баланс в собствеността. Наистина короната има огромно влияние върху колективния орган при избирането на членовете му, но ако това влияние, което понастоящем се упражнява веднъж на седем години, се използва, за да се печели подкрепата на народа при всяко гласуване, то скоро би се изхабило и никакви умения, популярност или пари не биха могли да го поддържат. Принуден съм следователно да се придържам към мнението, че всяка промяна по този въпрос ще доведе до пълна промяна на нашето управление и бързо ще го доведе до чиста република, която вероятно ще приеме подходяща форма. Защото макар и народът, събран на едно място подобно на римските триби, да е твърде неподготвен да управлява, когато се разпръсне на по-малки групи, е много по-склонен да се подчини на разума и реда; силата на различните течения и вълнения сред народа отслабва в голяма степен и публичният интерес може да бъде преследван с методичност и постоянство. Излишно е да разсъждаваме за форма на управление, която вероятно никога няма да се установи във Великобритания и която не изглежда да е цел на която и да било измежду нашите партии. Нека да съхраняваме и подобряваме доколкото е възможно нашето древно управление, без да насърчаваме страстите към опасни нововъведения.

 



[1] Става дума за Джеймз Харингтън (16111677) и книгата му Commonwealth of Oceana, публикувана през 1656 г. За повече информация за идеите на Харингтън, както и за критиката на Хюм към него, вж. есето Идеята за съвършена държава.

[2] В периода 16981701 Палатата на общините, доминирана от торите, се противопоставя на мерките, поискани от Уилям III срещу френския крал Луи ХIV. Протестите на избирателите от графство Кент, както и множество публикации показват, че в този сблъсък между короната и Парламента общественото мнение е било на страната на краля.