Начало Идеи Актуално Политическо пустославие
Актуално

Политическо пустославие

Добрин Тодоров
06.06.2023
3226

Изглежда днешните политици са забравили една отдавна известна особеност на дейността, с която са се заели – в политиката словото само по себе си е действие.

През последните дни ставаме свидетели на радикализиране на публичния говор от страна както на пряко заети с политическа дейност лица, така и на коментатори на тяхното поведение. Към политическите опоненти се отправиха грозни думи (например „меки китки”), но и тежки обвинения за извършени престъпления срещу републиката. Да се отминат с презрение хашлашките обиди и махленските заяждания е задължително за запазване на добрите нрави в обществото и собствената ментална хигиена, тъй като те говорят за лошо домашно възпитание и личностна незрялост на използващите ги. Ала не бива с лека ръка да бъдат подминавани произволно употребявани крайни квалификации като „държавна измяна”, „национално предателство”, „фашизъм” и други подобни. За тях по правило не се посочват основания – никой от изричащите ги не си направи труда да даде обяснения за какво предателство или измяна (към какво или кого) става дума и от какви разбирания за националния, респ. държавния интерес[1] се изхожда при тези определения. Затова пък зад тях ясно прозират езиково безхаберие и словоблудство[2] от изричащите ги. Опасността от лековатото подминаване на тези фрази произтича от обстоятелството, че те предизвикват не просто смут и объркване у слушателите, но подпомагат процеса на ерозия на смисъла на думите, който така или иначе тече напоследък в нашия живот. Другояче казано, празнословието води до привикване с безсмислието и хаоса в мисленето, а оттам и в постъпките на хората.

Дискредитацията на политическия противник и неговото омаскаряване чрез позорни определения като способ за разправа с него не е непознато явление. Многократно в миналото се е използвало заклеймяването им чрез отнасяне към категориите на обществено осъждани групи. Безразборното хвърляне на обвинения като средство за уязвяване на съперника в политическата борба обаче е израз на морална и интелектуална немощ, освен на ниска индивидуална култура. Персоналните обиди говорят за пренебрежение към честта и личното достойнство на противостоящия човек. т.е. за антихуманно отношение към него. Те са контрапродуктивни, тъй като пресичат в зародиш потенциала за плодотворна дискусия около реалните социални проблеми и отхвърлят възможността за евентуално разбирателство между опонентите. Подобни действия неминуемо ще доведат до отлив на подкрепа за политическите лица, които си служат с такива инструменти.

Ала щетите, които се нанасят върху репутацията на отделните политици и техните формации, не са най-притеснителното следствие от радикализацията на политическия език. Тя способства за изостряне на тона в публичния говор и нагнетяване на напрежението в обществото. Враждебните определения и яростните нападки срещу политическите опоненти встрастяват отношенията между подкрепящите различните политически субекти граждани. Постоянното насаждане на недоверие и подозрителност подготвят почвата за агресия, като лесно може да се премине от вербални към физически атаки спрямо другомислещите. Крайните негативни емоции – омраза, гняв, ярост – и силните внушения, а не промислените и аргументирани критики към тезите на опонентите, са благодатна почва за провокиране на произвол и насилие у загубили контрол върху поведението си радикални симпатизанти на изричащите тежки обвинения партийни водачи. Не бих искал да вярвам, че последните съзнателно водят сподвижниците си към нарушаване на обществения ред и сблъсъци с поддръжниците на противостоящите им политически субекти.

Изглежда днешните политици са забравили една отдавна известна особеност на дейността, с която са се заели – в политиката словото само по себе си е действие. То е битиепораждаща сила, а лежерното празнословие не остава без последици в реалния живот. Тук не важи народната поговорка „Дума дупка не прави”, а нейната алтернатива – „Казана дума, хвърлен камък”. В публичния дебат следва внимателно да се подбират подходящите думи и изрази, чрез които коректно да бъде определяна същността на разглежданите явления. Необходимо е усилие за намиране на верния тон с оглед съхранението на нормалността в публичното слово и удържането на здравия разум при обсъждане и решаване на държавните дела. Днес повече от всякога ни е потребно успокояване на страстите, умерено и отговорно поведение. Нужна е консолидация на обществото и постигане на национално съгласие за решаване на наистина трудните проблеми, пред които то е изправено[3]. Това не означава, че трябва да сме безкритични към собствените или „чуждите” политически представители, а че следва внимателно да боравим със словото, за да избегнем конфронтацията помежду си. Потребно ни е налагането на балансиран стандарт в публичния език, следващ древната максима „Не прекалявай“[4]. Увлечението по преувеличаване на чуждите грехове – реални или мними, ни води към загуба на мяра при оценяването на собствените грешки и простъпки. То е предпоставка за несъобразено със стандартите на хуманистичната цивилизация в „свободния свят” поведение[5].

Добрин Тодоров е доктор на философските науки (2009), професор по история на философията в МГУ „Св. Иван Рилски“ (2010). Научните му интереси са в областите на историята на модерната българска философска култура, философската антропология и философията на образованието. Автор е на монографиите Съветската философска култура – типологичен анализ (1999), Пролегомени към историята на българската философска култура от тоталитарната епоха (2002), Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България (2009), Специализираният философски печат в България (2009), Кризата на университетското дело в България и един възможен изход от нея (2017), Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек (2019) и др., както и на учебното помагало Човекът в европейската философия (2004). Съавтор на тритомното издание Философският ХХ век в България (2008–2022). Издал е публицистичните книги Между другото (2005), Попътно (2009), Напомняне (2011), „Езикови“ тревоги (2015) и Духът на съвременника, изразен в публичния език (2019). Член-основател и председател на УС (2002–2004) на Сдружението на университетските преподаватели по философия в България, член-основател, изпълнителен директор (2011–2021) и председател на УС (от 2021 г.) на Института за българска философска култура.

–––––––––––

[1] Повече по темата виж в текста ми „За „националния интерес” и хуманизма” // Портал „Култура” на 27.04.2022 г.
[2] По този проблем виж текста ми „Словоблудство” // OFFNews на 24.05.2021 г.
[3] За начините, по които да се постигне тази цел виж текстовете ми „Време обединително?” // Портал „Култура” на 24.02.2022 г. и „Кризата на българската политика?” // Портал „Култура” на 19.10.2022 г.
[4] За ролята на този принцип виж текста ми „Не прекалявай” // OFFNews на 01.04.2020 г.
[5] За възможностите да се противостои на тази тенденция виж текста ми „Рехуманизация” // Портал „Култура”, 08.11.2021 г.

Добрин Тодоров
06.06.2023

Свързани статии

Още от автора