0
2335

Положителният герой

„Много пъти ми се е искало да запитам съответните идеологически вождове – къде е този герой, за да отида да го видя, да поговоря с него, да го пипна.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век, публикувано е в „До моя съвременник“, Есета, част1 (Фондация „Комунитас“).

Ако трябва да си представим изобразително социалистическия реализъм, мисля, че той може да бъде демонстриран като картонена пирамида. Едната страна на тази пирамида е положителният герой, втората страна е отрицателният герой, а третата – фалшифицираната действителност. Тъкмо това ми дава идеята да спра вниманието си поотделно на трите компонента на този странен „реализъм“ от чисто писателска професионална гледна точка. Поводът за това не е само конгресът на Съюза на българските писатели, а все по-натрапващата се тенденция в страните от съветския блок да възкресят дълготрайно незабравимите литературно-художествени изисквания на другаря Сталин. Промените в съветската кинематография, апелът на чешките власти към писателите да се обърнат „с лице към положителния герой” и мизерната картина на днешната българска литература са печалните доказателства за твърдото решение на съответните власти. Както вече на няколко пъти казах, изкуството е противопоказно на партийната идеология. Изкуството изисква мислене, изисква усещане – дълбоко лични, дълбоко индивидуални. Няма рецепта за разбиране на изкуството, защото не предметът на изкуството е важен със своето обективно съществуване, а субективният контакт, който се установява между човек и изкуство. Човекът, който създава творбата, и човекът, който приема творбата. Следователно във всички случаи въздействието на изкуството води до отделянето на човек от стадото. Човекът, който създава изкуство, и човекът, който приема изкуството, не могат да си намерят място в блеещите редици на някоя щастлива манифестация или всред мазно усмихнатите лица на участниците в някой конгрес.

Затова нека кажа направо, няма изкуство на социалистическия реализъм. Не е съществувало изкуство, което да се определя от членуването в т.нар. творчески съюзи, от провеждането на конгреси, от директиви, решения, постановления и пр., както няма формули нито за създаването, нито за разбирането на изкуството.

Или ако трябва да дам някакъв шанс на „изкуството на социалистическия реализъм“, трябва да кажа, че той може да намери своето място само в ония времена (дай Боже, да не ги доживеем), когато човеците ще бъдат произвеждани по фабричен път и малки дози хлор, бром или йод ще предопределят всичките им мисли и чувства.

Но ако изкуството на социалистическия реализъм не съществува и в него не вярват дори ревностните му глашатаи, то положителен герой в изкуството и литературата съществува. Достатъчно е само да си припомним митологията, народните приказки, целия народен епос, пък и безброй произведения от „Илиадата“ до „Под игото“, за да видим във въображението си добри богове, бедни, но честни юнаци, справедливи принцове и царе, обаятелни с добродетелите си литературни герои. Положителният герой очевидно съществува, за да изрази положителните явления на живота. В този смисъл в различните периоди от развитието на литературата – класицизъм, романтизъм, реализъм – положителният герой е бил изобразяван по различен начин. Ако при романтизма неговият образ е бил във висша степен идеализиран и нереален, то при реализма положителният герой е комплексна личност, отражение на самия живот. Ако Бойчо Огнянов е идеализираният положителен герой, то Пиер Безухов или княз Нехлюдов са реалните носители на положителни житейски качества, а княз Мишкин е кристализиралата човешка идея за доброто, за Бога, той е олицетворението на Иисус Христос.

При съвременното развитие на литературата делението на героите на положителни и отрицателни почти изчезна, защото, вярна на живота, литературата прие човека като носител на сложна душевност, където положителните и отрицателните черти са така смесени, че не е възможно лесното им категоризиране. Съвременното убеждение, че не съществуват напълно положителни или напълно отрицателни хора, доведе до ново, голямо богатство в цялата световна литература. На читателя вече е предоставена пълната свобода да дава любовта си или ненавистта си на литературните герои според собственото му усещане. Сложният литературен образ изисква активна самостоятелна преценка на читателя, който сам трябва да отсее нравствените стойности. И въпреки това в някаква степен пак може да се говори за положителни герои и положително въздействие, особено в страни като България, където има някаква насъщна нужда постоянно да се припомнят забравени нравствени категории.

Всред читателската маса обаянието на положителния герой е било винаги огромно. Положителният герой носи светлина, читателят се отъждествява с него, чувства се насърчен, окуражен и като че животът му се обогатява със смисъл. Положителният герой, както и положителната постъпка са носители на оптимизъм.

Затова е напълно обяснимо защо комунистическата партия във всички източни страни изтъкна огромното значение на положителния герой и постави съществуването му във всяка литературна творба като въпрос на вярност към комунистическите идеи.

Разбира се, съдържанието на положителния герой малко се попромени. Вековните понятия за добро и зло, за честност и безчестност, за любов и омраза се оказаха обезценени от страхотната диалектическа гавра, че добро е всичко, което е полезно за партията в даден момент, и зло е всичко, което вреди на партията в даден момент. Както виждате, положителното действие или положителният герой се определя вече от два безкрайно относителни фактора – партията и момента. Това неминуемо води до въпросите – кой е партията и кой е моментът? Очевидно, че партията в даден момент, това са тези, които я ръководят, следователно положително е онова, което им харесва. Нека сега посочим, че начело на партията е възможно да стоят формени престъпници като Ежов, Берия или Сталин, или българските им събратя. За един дълъг период в литературата положителният герой и положителното действие се определяха пряко от любовта и верността към Йосиф Висарионович. Но това вече е история. След неговата смърт партията стана „ние”, тоест олимпийският трон на вожда се зае от колектив, който потъна в облаците на човешката недостъпност, но който продължи да отстоява почти същото. По отношение тълкуването на „момента” границите бяха разширени и вече не се изисква от художествения творец да твърди днес, че Тито е герой, а утре, че е предател. Партията реши, че е по-разумно да се избегнат превратностите на злободневието и творците да се посветят на изобразяването на положителните явления в живота. Пък и мина времето, когато отвратителните и неокачествими от никакъв човешки морал постъпки на Любов Яровая[1] и Павлик Морозов[2] (двама от най-положителните герои на сталинската епоха, които предават близките си в името на партията) можеха да спечелят популярност сред новото реалистично поколение. Отвред се пое кампания за създаване на образа на комуниста, става дума за съвременния комунист. Онзи образ на идеален герой, който ще повлияе на масите и ще ги убеди, че те трябва да вярват до смърт на партията, т.е. на партийното ръководство в даден момент.

Както е известно, в цялата съветска, българска, полска, чешка, унгарска и т.н. литератури такъв образ не бе създаден. Или нека кажем, че положителните образи, които се появиха, нямаха нищо общо с партията, а когато имаха нещо общо с партията, не бяха никакви образи. Напрягам паметта си, за да се опитам да посоча поне един образ на комунист в последните 20 години от развитието на „социалистическата литература, кино и драма“. Няма. Нито един. Нека да го потърсим между най-доброто в българската литература – у Талев? Къде? У Емилиян Станев?… У Николай Хайтов или Йордан Радичков? Няма. Сред най-доброто в съвременната съветска литература? Няма.

Образът на комуниста – положителен герой, носител на най-висшите партийни и човешки добродетели, не бе създаден. Описани са хиляди подвизи на герои като Чапаев[3], но един Господ знае какво би бил Чапаев в мирната съветска действителност. Да останеш с картечницата срещу врага, се иска едно качество – кураж. Да живееш в човешкото общество, независимо комунистическо или не, се искат милион повече качества. Всеки олигофрен може да бъде храбрец на фронта, безумно по-трудно е да бъдеш храбрец в живота.

Но защо наистина образът на комуниста остана неосъществен? Значи ли това, че всички творци на Изток са некадърни да го създадат? Или им липсва желанието? Ето че стигаме до един от най-ярките абсурди на съвременната комунистическа литература: борбата да се създаде образ, който го няма в живота. Много пъти ми се е искало да запитам съответните идеологически вождове – къде е този герой, за да отида да го видя, да поговоря с него, да го пипна. Няма. Знам безброй положителни постъпки, сигурно познавам хора с най-положителни качества, но нито един от тях не става за прототип на положителен герой според изискванията на партийната църква. Нещо повече, положителните елементи у тях идват от техните човешки характери, от техните вродени или придобити човешки черти, а не от окръжаващата ги комунистическа действителност.

И щом като го няма в живота, положителният герой би трябвало да се измисли. Имало е времена, когато съм се опитвал да си представя като как би изглеждал този герой? Каква би била неговата нравствена физиономия, съобразена добросъвестно с всички партийни изисквания. Нека се опитаме още веднъж да си го представим:

  1. Той дълбоко вярва в партията и нейните ръководители, каквито и да са те, като приема без всякакво съмнение тяхната непогрешимост.
  2. Той не може да има никакво лично мнение и отношение вън от партията, тоест той трябва да бъде пропит от съзнанието, че изцяло принадлежи на идеята, сиреч на партията.
  3. Той не може да поставя никакви свои грижи и интереси над тези на партията и дори независимо от тях.
  4. Той не може да се радва или да страда за себе си, а само заради партията.
  5. Той не може да има други цели в живота, освен партийните, и трябва да бъде готов да се жертва за тях.
  6. Той трябва да приема безкритично всички противоречия и глупости на партийното ръководство, всички слабости, корупция, привилегии, кариеризъм, разврат, подлизурщина и т.н. като обясними грешки на преходния период.
  7. И ако бъде подложен на някаква друга съблазнителна цел в живота, той трябва да има куража да се пребори и докладва на партията за резултата.
  8. Той трябва да изповяда на партията всичките си грехове.
  9. Той трябва да изповяда и греховете на другите редовни членове като него, но да не докосва никога греховете на по-висшестоящите.
  10. Той трябва да вярва, че въпреки всичко светът върви към комунизъм.

Както виждате, образът на положителния герой-комунист, така както го изисква всеки централен комитет на комунистическа партия, не е нищо друго освен един зловещ призрак на античовек. Много пъти ме е блазнила мисълта да видя този образ да се разхожда в социалистическата нощ и да се явява в сънищата на онези, които са го повикали.

А взет като човешка реалност, образът на комуниста не е нищо друго освен образ на идиот. Да се откажеш от собственото си мислене, от собственото си човешко чувство, да вярваш безотказно на всеки политически шарлатанин, който се чуди дали да се вози в Чайка или в Мерцедес, да вдигаш ръката си като последната мижитурка винаги с мнозинството, да донасяш в милицията всеки, когото подозреш, да работиш като луд по 16 часа на ден, за да могат любовниците на някои министри да прекарват в най-скъпи западни курорти, да пренебрегнеш любовта, грижите и вниманието на хората, които те обкръжават, за да получиш благословията и потупването по гърба от някакво управляващо човече, това не е нищо друго освен идиотизъм. И за честта на хората у нас трябва да кажа, че няма такива хора, следователно няма го прототипът, но което е още по-силно, той не може и да се измисли.

Но това не значи, че някои амбулантни писатели у нас не се опитват да създадат положителни герои по старите романтични схеми или по примера на приказките. Ако вземем пиесата на Драгомир Асенов[4] „Рози за д-р Шомов“, ще видим, че този доктор Шомов се опитва да се пребори с чист идеализъм срещу мръсотията, която залива болницата. Логически доктор Шомов трябва да бъде победен, но от небето слиза един генерал, като дядо Боже на парад, който в случая е партията, и разрешава всички конфликти с магическа пръчка. Очевидно доктор Шомов и генералът са нещо като положителни герои. Цялата литература и в Съветския съюз, и в България е пълна с подобни карикатури, които нямат нито физиономии, нито характери, а са схеми, поднасяни за десерт в бедното меню на т.нар. култура.

Що се отнася до положителните явления в живота на човека, те въобще не са свързани с партията. Познавах един великолепен работник, може би най-добрият матричар на страната, феномен в работата си. Получи много награди като съзнателен творец на социализма. Всъщност преживяваше тежка драма, жена му непрекъснато му изневеряваше и той намери утеха в правенето на матрици. Познавах лекари, които вършеха истински подвизи, но не заради партията, а защото бяха хора и обичаха хората. Познавах много смели и честни граждани, които трябваше да платят прескъпо заради привилегията да бъдат смели и честни. В този случай може да се каже, че партийната действителност у нас провокира по много по-остър начин положителните човешки реакции на хората.

Но ако доктрината за положителния герой не можа да намери никакво осъществяване в изкуството като цяло, то тя с цялата си абсурдност беше и е реален повод за съсипването на това изкуство, за пресушаването на човешкото му тяло, за деформирането му. И когато днес отново се възкресява изискването за положителния герой, творците са стъписани, те просто не знаят за какво става дума. Дори и най-посредствените от тях чувстват цялата античовешка същност на този ужасен призрак, който идва само да ни демонстрира несъвместимостта между една идеология и реалния човешки живот.

 

[1] Любов Яровая – героиня от едноименната пиеса на съветския писател Константин Треньов (1951). Учителка по професия, Любов Яровая, която изповядва идеите на болшевизма, без колебание издава мъжа си, поручик от бялата армия, на преследващите го червеноармейци. Б.р.
[2] Павлик Морозов (1918-1932) – руско дете, загинало при неясни обстоятелства, което съветската пропаганда превръща в пионер-герой, който не се поколебава да предаде баща си в името на колективизацията и на борбата срещу кулаците. Б.р.
[3] Василий Чапаев (1887-1919) – командир от Червената армия. Историческата роля на самия Чапаев е твърде скромна, но около неговото име се създава мит, благодарение на едноименния роман на Дмитрий Фурманов (1923) и на филма на братя Василиеви от 1934 г. Б.р.
[4] Драгомир Асенов (1926-1981) – български писател и драматург. Неговата пиеса „Рози за д-р Шомов” (1967) е играна с успех в Младежкия театър и в 20 театри в страната. Б.р.

Още по темата:
Георги Марков, Отрицателният герой
Георги Марков, Действителният герой
Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияФондация „Въпреки“ представя четирима художници и техните ученици
Следваща статияОксиморон. Нечовешки роман