0
491

Полуостров

azahariev

Вчерашният ден беше ден на странни случайности и съвпадения. Извънредната среща между президента, премиера и военния министър, съобщението, че Турция е решила да преустанови изпълнението на клаузата за реадмисия в договора с България, направено от самия премиер, както и информацията, че Анкара вече е отказала да приеме обратно няколко десетки бежанци, бяха допълнени от решението на арбитражния съд по иска за АЕЦ „Белене”. Денят беше много динамичен и интригуващ, като разшири полето на неизвестността. Защото върху него се появиха внезапно нови сякаш неясноти и по-голяма несигурност относно бъдещето развитие на свързани с много важни за страната ни сюжети. Как ще се подходи към въпроса за контрола над мигрантската вълна, ако Турция наистина се реши на рязък завой? След усложняването или направо разпадането на диалога (или поне на съдържащия в себе си позитивни перспективи диалог) между Анкара и Европейския съюз е много трудно да се даде еднозначен отговор.  А от вчера – във връзка с инициативата на Румъния за създаване на коалиционна антируска флотилия – още по-голяма сила и актуалност придобиха и притесненията около отношенията на България както с Турция, така и с Русия в контекст, който се усложнява бързо, оформяйки ситуация на напрегнатост, в която Източните Балкани вече се намират опасно близо до въвличане и участие в най-централния кръг на конфликта. Значително по-близо, отколкото допреди само няколко месеца. Еволюцията в тази посока беше бърза, макар и очаквана или поне в най-общи линии предвидима. Но въпреки, че станалото не произведе някакви извънредни изненади, все пак се видя, че от началото на юни скоростта се увеличава и че съответно процесите стават все по-трудни за прогнозиране и овладяване от страна на всички замесени.

Правенето на исторически аналогии е било и продължава да бъде изкусително занимание, което често съблазнява прекалено анализаторите и с това ги подвежда. Затова трябва да се внимава, както е добре известно, със сравненията и откриването на принципни сходства и прилики между отдалечени във времето поредици от факти и събития. В противен случай рискът да бъде изпуснато от поглед неповторимото е неизбежен. Но последните две години несъмнено ни налагат едно сравнение между съвременни събития, връзки и зависимости с тези между неща, станали в миналото. Сравнение, което не можем да игнорираме с аргумента, че е несериозно да търсим цикличност или най-малкото съществено подобие, тъй като съпоставката наистина впечатлява със забелязващите се съвпадения.

Кримската война избухва в самия край на октомври 1853 г. Един от основните фактори, генерирали сблъсъка на стратегически интереси и задали параметрите на ситуацията, от която произлязъл тогава военният конфликт, било съперничеството между Франция на Наполеон III и Руската империя в Леванта и Сирия. Колизията се появила като резултат от претенциите на двете европейски сили върху правото да защитават и покровителстват християнското население по Светите земи и в целия регион, включително и на територията на днешна Сирия. Прието е да се смята, че тези неразбирателства между Франция и Русия става непосредственият повод за войната, или катализаторът на процеса.

Още откак Русия се намеси в  бушуващата вече няколко години гражданска война в Сирия, тази историческа препратка се прави често и то с основание наистина. Също така се посочва и един друг елемент от днешната картина, аналог на който откриваме в историята и предисторията на Кримската война. Става дума за самия Крим и за факта, че след като е анексиран от Русия като резултат на нейния успех във войната с Османската империя от 1768-1774 г. и договора от Кючук Кайнарджа, той отново се оказва в центъра на събитията седемдесет години по-късно и се превръща в ключа към изхода от един от най-важните за Европа в геополитически и геостратегически план военни конфликти на XIX век. А точно с договора от  Кючук  Кайнарджа Русия си издейства и правото да се грижи за православните поданици на султана в Леванта.

Съществува може би стара, вътрешна връзка в такъв случай между Крим и Сирия като брънки в една верига, в която тези два географски ареала периодично се оказват включени. Такъв извод може и да изглежда прекалено смел, но трябва веднага да се обърне внимание на нещо по-мащабно и по-амбициозно, което също създава впечатлението за някаква повторяемост на историята. И то се изразява във все по- отчетливо разпознаваемите признаци за това, че в Москва гледат на доктрината за Третия Рим като на сериозна програма и перспектива. Само че не в смисъла на план, който да бъде реално осъществен, а в този на репрезентативното, на произвеждащото образи действие. На представящото и представителността.

Същото важи в не по-малка степен и за опитите с конструирането на ретроспективно ориентирания идеал за османско имперско достойнство. Опит, който иска да демонстрира и демонстрира с политиката си Реджеп Тайип Ердоган. У когото, разбира се, примесите от турски национализъм с по-късна, неосманска природа заемат важно място. Какъвто е същевременно и случаят с еклектиката и противоречията в парадната като модел историческа приемственост и непрекъснатост, поддържана  от официална Москва с помощта на експерименти по съвместяването на смислово и ценностно несъвместими пластове от руската история.

Ето защо няма да е преувеличено, ако се каже, че в момента тече една мощна идеологическа надпревара, че сме в период на един нов, своеобразен възход на идеологическия тип войни. Или на войните на знамената и символите, ако щете. Естествено, това не означава подценяване на реалните военни сблъсъци, но позволява да бъде направена прогнозата, че до разширяване на конфликта извън Сирия няма да се стигне, и че война в Черно море между Русия и Турция или между Русия и антируска коалиция под някаква форма няма да има. Защото би била пагубна, както е ясно, за всички въвлечени в нея, но и защото не влиза в ничии планове поради обстоятелството, че борбата на нивото на идеологическите методи е водещата в момента. И че най-важна

е демонстрацията на възстановени имперско самочувствие и осанка. Както за Русия, така и за Турция.

Може би поради тази особеност на настоящия сблъсък се стига и до впечатлението за повтаряне на някакви сюжети, отношения и взаимовръзки, които вече са съществували в миналото. Такива като събитията от Кримската война и нейната генетична връзка с борбата за влияние и позиции в Леванта. Може би пак по същата причина се появява сега и страхът от възникването на военен конфликт в Черно море като вече засвидетелствано веднъж следствие от отключването на споменатите зависимости.  Дали всичко това не е донякъде и възпроизвеждано умишлено като евентуален сценарий-повторение, с цел да се внуши страх?

Ако искаме да довършим историческата аналогия, е важно да се спомене и подчертае още нещо, което прехвърля друг мост между настоящите напрежения и конфликти, и конфронтацията от времето на Кримската война. Нещо, което съвсем допълва картината. И то е, че когато на 23 октомври 1853 година войната става факт, руските войски вече са навлезли в Дунавските княжества, тоест в Молдова и Влашко.

А тези дни разбрахме, че предложението за създаването на коалиционна флотилия с дефанзивни функции, която да компенсира руското военно присъствие в Черно море идва точно от Румъния. С това аналогията сякаш става съвършена.

Ето защо ни остава да се надяваме, че и ще свърши с това. Продължавам да мисля, че по-далеч все пак няма да се стигне.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ ”Св.Паисий Хилендарски”. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката” и на новините на БНТ. Водещ на предаванията "Неделя X 3" и "История. бг". Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело”. Автор на книгата "Метрополитен" ("Хермес", 2015) и на стихосбирката "До поискване" ("Жанет 45", 2016).
Предишна статияИзточна Европа е едновременно уплашена и готова за Brexit
Следваща статияВ памет на Никола Радев