Европейският завой надясно изглежда обратим, а победата на Доналд Туск оставя Виктор Орбан в политическа изолация
Тези избори трябваше да бъдат „политическият миг на Орбан“ в Полша. През август управляващата там националистическа партия „Право и справедливост“ гласува парламентарните избори през октомври да бъдат съпроводени от референдум. Гражданите трябваше да се произнесат по популистки формулирани въпроси, свързани с продажбата на държавни активи на чужденци, увеличаване на пенсионната възраст и нелегалната имиграция. Референдумът копираше използваната успешно от Виктор Орбан стратегия за консолидиране на неговия нелиберален режим в Унгария. Това беше не просто цинична схема, която да позволи неограниченото изразходване на публични средства за предизборната кампания на управляващата партия. Това беше опит изборите да бъдат представени като референдум за полския суверенитет. Да се противопоставиш на референдума и да гласуваш за опозицията трябваше да означава не само, че избирателят подкрепя загубата на суверенитет, но и че подкрепя неолибералните икономически политики и икономическата окупация от „чужди“ сили като Германия. „Право и справедливост“ бяха убедени, че тази тактика не може да не сработи.
И все пак, както знаем, тази схема се провали. Фактът, че опозицията успешно бойкотира референдума, проведен едновременно с общите избори на 15 октомври (само около 40% от избирателите гласуваха и на референдума), разкрива една от най-малко обсъжданите последици от дългото управление на националпопулистите в Полша: парадоксът, че продължилата осем години културна война срещу либерализма доведе до драматичната либерализация на полското общество.
Следвайки своята стратегия за максимална поляризация, в началото от „Право и справедливост“ успешно трансформираха мекия консервативен културен консенсус, доминирал в полската политика до 2015 г., в консервативно електорално мнозинство. Цената за това обаче бе разрушаването на този консенсус. Резултатът е, че подкрепяното от църквата правителство предизвика драматичен спад на посещаемостта в църквите от по-младите поляци, а антицърковните настроения доведоха до появата на мнозинство, подкрепящо правото на аборт. Мнозина от по-възрастните гласоподаватели на опозицията, които довчера се възмущаваха от идеята за еднополовите бракове или от политиките за репродуктивно здраве, поддържани от ЕС, изведнъж приеха либералните културни политики и ценности. Мнозина от тях вероятно продължават да не одобряват посоката на съвременните либерални общества, но тази тяхна опозиция беше приглушена, защото противопоставянето на правата на LGBTQ+ и миграцията в Полша означаваше подкрепа за омразната управляваща партия. Подобно на начина, по който войната на Владимир Путин срещу Украйна доведе до раждането на нова, радикално антируска украинска идентичност, по сходен начин и вътрешнополската война на Ярослав Качински породи в Полша либерална политическа идентичност, която не съществуваше в миналото.
Изборите на 15 октомври представляват и своеобразен завършек на полската посткомунистическа политика. В речта си на грандиозния предизборен митинг, наречен „марш на милиони сърца”, опозиционният лидер Доналд Туск определи демократичната мобилизация по време на предизборната кампания като „третата вълна на „Солидарност” (първата е през 1980-1981 г., а втората – през 1989 г.). По този начин той подчерта, че Гражданската коалиция се позиционира като нова „Солидарност”. Туск даде да се разбере, че изборите са не само за това кой ще решава бъдещето на страната, но и за това кой ще наследи миналото на „Солидарност”.
Тези избори вероятно ще са последните, в които лидерите и на двата големи блока са част от героичното поколение, свалило комунизма. Както 66-годишният Туск, така и 74-годишният Качински са били някога активисти на „Солидарност”. Но те са представлявали две различни направления в антикомунистическото движение. Качински копнее носталгично за предвоенна Полша, докато Туск мечтае за либерална Полша. Двете визии можеха да съществуват заедно в битката срещу комунизма, но те бяха в постоянно напрежение след 1989 г., като и двете претендираха за наследството на „Солидарност”, което полагаха в основата на своята политическа идентичност.
Кой е легитимният наследник на „Солидарност”: националистическа и католическа Полша, представлявана от Качински, или либерална Полша, олицетворявана от Туск? Избирателите бяха изправени точно пред този въпрос. Полската история в най-драматичните си моменти звучи като ноктюрно на Шопен, затова и не бива да бъдем изненадани, че в изборната нощ Туск звучеше като човек, спечелил не само политическата власт, но и символната битка за миналото. Той успя да трансформира своята коалиция в партия на националната гордост, и в същото време да обвърже националната история с каузата на либералите.
„Право и справедливост“ се провали в своя голям експеримент да представи полската идентичност през XXI век като безкрайна война на два фронта, водена едновременно срещу руснаци и германци. Филмът на Анджей Вайда от 2007 г. „Катин“ съдържа епизод, който по брилянтен начин обобщава полската история. Той улавя момента през 1939 г., малко след германското нахлуване в Полша, когато съветските войски напредват, за да окупират източната част на страната. Във филма се разминават две колони поляци – едните бягат от германците с надежда за по-добър шанс за оцеляване в окупираните от Москва територии, а другите идват от Изток, те имат ясни спомени за руското управление и се насочват към германската зона. За Качински битката с Русия и Германия е постоянното полско състояние, която той превърна в лична религия.
След началото на пълномащабната война на Русия срещу Украйна, полското правителство се превърна в един от най-силните и пламенни поддръжници на Киев, а полското общество приветства стотици хиляди бежанци. Но Качински направи всичко възможно да убеди поляците, че германците са още по-опасен, макар и невидим враг, и че ЕС не е нещо по-добро от вегетарианска версия на Четвъртия райх. В контролираните от правителството медии Туск постоянно беше представян като германска марионетка, агент едновременно и на Меркел, и на Путин.
За Качински победата на опозицията е сякаш по-голяма заплаха за суверенитета на Полша, отколкото една възможна победа на Русия в Украйна. Показателно е, че в първите си публични изяви, след като „Право и справедливост“ загуби парламентарното си мнозинство, той допусна, че чужди сили – особено Германия и Русия – стоят зад основните опозиционни партии, които сега се готвят да съставят правителство. В този контекст поражението на „Право и справедливост“ изглежда като възможност да се сложи край не само на „полско-полската“ война, но и на необявената полско-германска война.
Бъдещето никога не е толкова светло, колкото го представят в речите се победителите в изборната нощ. Опозицията спечели, но тези избори отново потвърдиха съществуването на две Полши, и тази втора Полша на Качински няма да изчезне. Новата управляваща коалиция също няма да бъде лесна. Победата на опозицията не означава, че недоверието към Германия ще изчезне или че полската критика към Германия е била изцяло необоснована.
Но тази победа е знак както за политическа промяна в Полша, така и за промяна на настроенията в Европа. Завоят на Европа надясно днес не изглежда така необратим, както преди. Победата на Туск във Варшава поставя Орбан в по-дълбока политическа изолация от всякога. А политическото бъдеще на Орбан днес изглежда зависи от резултатите на следващите президентски избори в САЩ.
В момент, когато войната в Украйна измести центъра на тежестта на ЕС на изток, завръщането на Полша към основната посока на европейската политика е от екзистенциално значение. Подобрената динамика на германско-полските отношения е толкова важна за бъдещето на ЕС, колкото бе сближаването между Франция и Германия през 50-те години. Една уверена в себе си и проевропейска Полша може да се окаже критично важна за преоткриването на съюза. Но тъй като Полша си е Полша, трябва да сме готови за всякакви изненади.
Англоезичната верия на текста е публикувана в The Guardian.
