Начало Идеи Гледна точка Помеждутъци
Гледна точка

Помеждутъци

2704

„МЕХУРИ, издишване“, фотоизложба на Нели Гаврилова в галерия „Vivacom Art Hall“, открита на 19 юни 2023 г., продължила до 30 юни 2023 г. Нарочно започвам с такива твърди показатели, защото в досегашното творчество на Нели Гаврилова тъкмо твърдостта, установеността, устойчивостта бяха характерните особености на нейното артистично снимане. Тя прихваща човешкото тяло обикновено с друг някакъв обект (най-вече биологичен вид, куче например) и прави от тях солидна композиция, която е застопорена, статуарна, та чак вкаменена. Не шуква, не премигва, не помръдва. Точно поради тази причина преди време я бях сравнил с Хелмут Нютън, защото и тя като него се грижи изключително за постройката на снимката, за добре подбраното състояние на модела и експонирането му, за да се получи желания естетически ефект: „Нели Гаврилова е изключително прецизна към мизансцените, нещо повече – при нея бихме могли да кажем, че те са най-важният обект за снимане“. Една нагласа на двойствено конструиране на „мизансцен + модел“, което ме накара да заключа, че тя „не е спонтанен фотограф, нейните снимки са винаги промислени“. Припомням всичко това не заради друго, а за да изтъкна: „МЕХУРИ, издишване“ хем продължават линията на творческо изявяване на Нели Гаврилова, хем се и отклоняват. Продължават я тъкмо в създаването на мизансцена, но отново в него, в мизансцена, наблюдаваме и промените: ако в предишните ѝ снимки той беше статичен, закован, непоместващ се, ако щете, то в тази своя изложба мизансценът, който е избрала да представи, е динамичен, раздвижен, несдържим. Някак палав, палаво мехури издишващ…

Каква е обединяващата идея? Различни хора са убедени да се потопят под вода и да издишват, създавайки въздушни мехури. Както отбеляза Кин Стоянов на откриването на изложбата, мехурът е специфично, двусъставно агрегатно състояние, в него са съединени в случая въздух и вода и тяхното спояване не гарантира трайност, напротив – с изскачането над водата мехурът изчезва, саморазрушава се. Следователно, за да го има непрестанно като наличност, човекът непрестанно трябва да издишва, за да поддържа мехурчетата живи и пръскащи се по повърхността. Само да издишва, без да вдиша, защото вдиша ли – задавил се е, мъртъв е. Издишването като алюзия за съществуване. И да, ако само от такива образи беше съставена изложбата, тълкуването ѝ щеше да е лесно: тия мехурчета са като ефимерността на човешкия живот, който е точно като тях – едно нетрайно сплавено образувание, което също се издига-издига, докато стигне оня обречен момент, когато се спуква и съществуването му изчезва. Живот само в една посока – издишване. В известна степен (даже не в известна, в пълна степен) човекът е точно такъв еднопосочен мехур – било сапунен, било воден, осъден на мимолетност – нетраен, неустойчив, нестабилен. Тоест тази изложба е съвсем различно от предишните фото-построения на Нели Гаврилова, напълно друго послание ни изпращат тези заснети мехури: някогашните бяха стабилно положени в пространството, приличаха на изваяни скулптури – монументални, издялани, непроменими. Тук е съвсем друго: по някакъв вълшебен начин тя е успяла да хване с фотоапарата тъкмо нетрайността, тъкмо разпадането на уж устойчивата консистенция. Разпилени коси, бълбукащи усти, затворени очи… Наистина, ако бяха само хора тези, които издишват и около които се въртят във вихър мехури, щяхме да сторим аналогия с ефимерността на човешкото и да решим, че сме намерили ключа към тълкуването на снимките. Хората са мехури, също толкова нетрайни, точка.   

Не обаче, изобщо не. Защото заедно със снимките на издишващите хора Нели Гаврилова ни показва още снимки с мехури на растения и снимки с мехури на кукли. И както и да ги погледнем, нито растенията могат да минат за олицетворение на човешката мимолетност, нито куклите. Напротив, ако растенията са израз на непобедимостта на майката-природа, то куклите са образът на смразяващата и плашеща изкуственост, все едно „кукла на верига“. С други думи, върви една редица в изложбата, една червена нишка почти аристотелианска: Стагиритът дели биологичните същества на живи, неподвижни, без душа – растенията; живи, подвижни, без душа – животните; живи, подвижни, с душа – човека. Или, казано на древногръцки: фито-зоо-антропос. Тази редичка обаче при Нели Гаврилова е радикално променена: не растение-животно-човек, а растение-човек-кукла (фито-антропос-глике, да го кажем по елински). Вървим, тоест, от живото, но неподвижно и без душа растение през живия, подвижен и с душа човек до неживата, неподвижна и без душа кукла. Нежива, неподвижна и без душа, но около нея мехурчета, живи мехурчета, пърхащи мехурчета. Какво ще рече това, че неживото произвежда живо ли? Или пък, че живото оживява дори неживото? Мехурчетата като белег на живота: да, нетраен, да, мимолетен, но пък искрящо жив, като шампанско искрящо жив. За който живот няма тапа, която да го запуши, няма запушалка, която да го затапи, няма чеп, който да го притисне – винаги избликва, винаги намира път, вертикален път да се прояви със своята блестяща жизнерадост и гейзерност, че чак вулканичност. Защото освен всичко друго тези снимки на Нели Гаврилова са и весели снимки, щастливи: видно е, че хората, потопили се във водата и позирали за тях, се забавляват искрено, че между фотограф и модел се е създала връзка повече на игра и възторг, отколкото на работа и сериозност. Смях, смях до Бога е имало, докато са се снимали, не нахмуреност и сърдитост…

Да, безспорно е така, цъфтели са радост и ликуване, но проблемът с растенията и куклите тези мои разсъждения не го решават, все още не му дават достойно обяснение. Макар че такова има, няма как да няма. И то е пред очите ни, само трябва да ги отворим широко и да видим редицата, която е построила Нели Гаврилова, посочихме я вече: растение-човек-кукла. Човекът е в средата на тази редица, помежду ѝ е: той свързва живото без душа с неживото без душа, свързва и неантропоморфното живо с антропоморфното неживо. Тоест от него, от антропоса изтичат токовете (мехурите) и към бездушното, и към неживото с убеждението, че може да ги надари тъкмо с душа и живот. Един вид човекът като помеждутък на съществуванието, който точно като такъв помеждутък е способен да надгради и да премахне тези без- и не-, които го обграждат. В тази смисъл мехурите са не просто някакви образувания от въздух и вода, не – те са онзи животворен дъх, способен да събуди живот у неживото и да награди с душа бездушното. „МЕХУРИ, издишване“ като вездесъщността на човека, който да, наистина е нетраен като тях, но в същото време е талантлив да предаде на уж по-трайното и вечното чертите на същинското живеене. Той е мехурът на вселената, който прави тази вселена жива и дишаща. Дишаща, вдишваща и издишваща…   

Човекът е помеждутък. Но такъв помеждутък, благодарение на който космосът пулсира, планетите се движат и звездите светят. Без него, без този човек-помеждутък всичко това ще е мъртво; студено и примряло. Всичко щеше да е неподвижно. Докато сега кипи; сега е живо, щастливо и дишащо. Или по-добре – мехуресто…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора