0
613

Помирението на себепознанието

Някои филми остаряват по-бързо от други. Най-дълго устояват добре разказаните истории. Един поглед 10 години назад...

„Чичо Буунме си спомня своите няколко живота“

На фона на една не много амбициозна (според специалистите) селекция, и все пак в присъствието на Майк Лий („Още една година“), Алехандро Гонсалес Иняриту („Бютифул“), Никита Михалков („Изпепелени от слънцето 2“) и Абас Киаростами  („Вярно с оригинала“), през 2010 г. журито в Кан, начело с Тим Бъртън, взима дръзкото решение (пак според специалистите, изборът не е бил толкова радикален от приза за „Вечност и един ден“ (1998) на Тео Ангелопулос) да удостои със Златна палма тайландската творба „Чичо Буунме си спомня своите няколко живота“. „Вие винаги искате от филмите да ви изненадват, и този го направи за много от нас“, отсича Бъртън, а режисьорът Апичатпон Верасетакул (наричан най-често просто Джо) споделя, че не всеки филм е подходящ за всякаква публика, и „ако това ви притеснява, не трябва да снимате“.

Приветстван на най-престижните световни фестивали, Верасетакул е считан за най-талантливия тайландски режисьор от своето поколение (през 2010 г. той вече е стар познайник на канския фестивал: наградата в секция „Особен поглед“ за „Щастливо твой“, 2002, и награда на журито за „Тропическа болест“, 2004). От края на XX век създава независими филми, в които художественото граничи с експерименталното, и се занимава с темата за колективната памет, третирайки деликатно политически и социални сюжети. Подходът му, уникален сам по себе си, го издига на нивото на концептуалните творци, което – интересен феномен – не му пречи да се радва на известен успех и сред обикновената публика.

„Чичо Буунме си спомня своите няколко живота“

Неговият „Чичо Буунме…“ е онирична приказка за прераждането, която проследява последните дни от живота на възрастен мъж, оттеглил се да умре на спокойствие сред близките си в селска ферма в северен Тайланд. Една вечер за него идва да се грижи призракът на покойната му съпруга. По-късно под формата на горски дух се появява и отдавна изчезналият му син… Заобиколен от хората, които обича, чичо Буунме се съмнява дали болестта не е божие наказание за греховете му, задава си въпроси за корените на своето съществуване и предприема метафорично пътуване към първата си идентичност…

Въпреки привидно елементарния си формализъм и елипсовидния разказ, филмът разкрива пред зрителя едно впечатляващо пътуване за инициация и предлага универсална приказка сред автентичните звуци на тайландската джунгла. Една от най-хипнотичните сцени е тази с принцесата от сънищата (или от друг живот), която се оставя да бъде омагьосана от риба и огряна от лунната светлина, постепенно потъва във водите на реката, за да се присъедини към своя любим. Сцената може да предизвика смях или въздишка, но сама по себе си чудесно обрисува алегоричния и естетски свят на тайландския режисьор, поет и разказвач на съвремието.

Споделяйки вярата си в прераждането и бродещите духове, Апичатпон Верасетакул същевременно хвърля един привидно дистанциран поглед на политическата ситуация в своята страна (спомените за лова на комунисти, военните паради по телевизията, алюзиите за хипнотичната власт на медиите)… Чрез равносметката на главния герой той създава портрета на една страна, „захапана“ от набиращия сила национализъм, страна, в която духовният живот се налага като необходимост за оцеляване чрез будизма или интроспективното вглеждане в себе си.

Филмът се разделя на пет части, всяка от които е притча, фокусирана върху живота на чичо Буунме и оказва своеобразна почит към жанровете в тайландското кино и кичозните тв сериали от 70-те. Подхващайки отново всекидневния реализъм и магическата ониричност, които формират чара на „Тропическа болест“ (2004) и „Синдроми и столетие“ (2006), режисьорът предлага сетивна съзерцателна балада, изследвайки анималистичната култура на своята страна. Верасетакул вярва в мигрирането на душите и разказът му премахва границите между човека и животното, настоящето и миналото, духовете и живите. Визуалната мелодия на поезията, която незабележимо се излъчва от кадрите, ни увлича в специфичния му свят, естетически ситуиран някъде между Хаяо Миязаки (игрален вариант) и Дейвид Линч.

„Чичо Буунме си спомня своите няколко живота“

Навързвайки моменти на чисто съзерцание, наситени със спокойствието на последните дни, свръхестествени феномени и сцени с диалог, пропити с търпение и кротост, „Чичо Буунме…“ не се поддава лесно на незабавно и интуитивно разбиране, както впрочем и цялото творчество на Апичатпон Верасетакул. Смесвайки техническо майсторство и визуален разкош, този филм е завладяващо изследване на слабо опознати от киното светове, покана да се оставиш на властта на образите, на които въображението и чувствителността на всеки зрител може да придаде различен смисъл. „Не съм сигурен какво точно ще улови публиката, защото обикновено не обичам да изпращам послания с работата си – признава Верасетакул. – Мисля, че един филм е повече от това и трябва да бъде отворен за различни интерпретации, защото ние подхождаме към него с различен емоционален и интелектуален багаж.“

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияЗа висшето образование
Следваща статияТози неясен (политически) обект на желанието