Публикуваме есето на Анелия Зашева, ученичка в 12-и клас в 164 ГПИЕ „Мигел де Сервантес” в София, с което тя участва в националния конкурс „1000 стипендии”.

В рубриката „Красив ум” ще публикуваме есета на ученици, отличени в националния конкурс „1000 стипендии” на Фондация Комунитас. В конкурса кандидатите представят под формата на есе знанията и разсъжденията си по предмета, в който се чувстват най-уверени.

Повече за проекта „1000 стипендии” прочетете тук.

Анелия Зашева е ученичка от 12-и клас в 164 ГПИЕ „Мигел де Сервантес” в София. Четири  години поред е стипендиантка на фондация „Комунитас”. Последната година спечели „изключителна стипендия” по литература. Мечтата й е да стане лекарка и да продължи да пише. Участва в конкурса „1000 стипендии” с проект  на тема „Помогни ми да ся возвися!” – съпоставка между романите „Възвишение” на Милен Русков и „Капитан Михалис” на Никос Казандзакис, и есе на тема „Творчеството е продължение на създаването на света” –  Николай Бердяев.

„Помогни ми да ся возвися!”

Изкуството опоетизира революциите, като им придава един особен блясък, една особена пълнота, която се загубва при историческия анализ на събитията. В историята отделният човек губи значението си, погълнат от машината на времето, цифрите изяждат плътта му, а по-важните исторически личности изпиват кръвта му, за да си осигурят вечен живот. При изкуството не е така – то обръща погледа не само към революциите, но и към онези тихи въстания, които се случват вътре в човека и които дават тласък на общността да се възвиси, да въстане срещу несправедливостта и да сътвори следващото историческо събитие. Концентрирани не само върху общностния живот, но и върху интимния свят на отделния индивид, романите „Възвишение” на Милен Русков и „Капитан Михалис” на Никос Казандзакис представят един от най-важните моменти в историята на балканските народи – борбата за извисяването на свободата над робството, за постигането на търсеното и мечтано възвисяване до изискванията на епохата.

За борбата за освобождение на балканските народи е писано много повече, отколкото за всеки друг етап от тяхното историческо развитие, защото предосвобожденският Балкански полуостров смесва в себе си по малко от всичко – остатъци от Средновековието, които се откриват в разпадащото се тяло на Османската империя, пламенен Ренесанс, който обаче не носи духа на антропоцентризма, а на етноцентризма, идеи, взети от Просвещението, за да придобие цялата тази смесица една поетична нотка, леко романтична, която от само себе си да се превърне в изкуство. Във времето преди близо два века не е учудващо възклицанието „Помогни ми да ся возвися!”, което в контекста на романа „Възвишение” е последната молитва на един малък революционер на прага на смъртта. Възвисяването на бат^’ Гичо се случва на три нива – физическо, духовно и революционно, които, обединени в едно, водят до порастването на героя и доближаването му до небесата – там, където го очаква Бог, или пък там, където го очакват големите бунтовни умове на българското освободително движение.

В романа „Капитан Михалис” на пръв поглед е невъзможно по-нататъшното възвисяване на главния герой, но в произведението това се случва чрез една тиха революция вътре в душата на бунтовника, която ще завърши с убийството на черкезката Емине. В произведението на Казандзакис личи и порастването на Фурогатос и Вендузос – малките хора, които успяват да дораснат до величието на историята. Но и в двата романа на възвисяването се противопоставя снишаването. В „Капитан Михалис” то намира израз в образите на воеводите, които решават да послушат разума си, разбрали, че надежда за спасение на Крит и този път няма, а във „Възвишение” смаляването е представено чрез Асенчо, чийто духовен свят се запазва еднакъв в цялата творба.

В третия си роман Милен Русков се концентрира върху една отдавна отминала епоха – Възраждането, която макар и отдалечена във времето, продължава да буди интереса на историците и творците, защото, колкото и да се говори и пише за нея, винаги остава нещо недоизказано. Разказът във „Възвишение” се води от малкия революционер от Котел бат^’ Гичо, което позволява на читателя да „види” предосвобожденска България през очите на един търсещ мястото си в историята човек. Основното, което изгражда пълнокръвието на хронотопа в романа, е езикът, близък до този, който са говорили българите от Възраждането. Макар на моменти тази архаичност да буди смях и да има чисто комичен ефект, романът разглежда теми, които са далеч от хумора: „И уж си ти в времето, как рекъл един человек, обаче го не усещаш как върви, как ся движи окол’ теб невидимо. И ужким и ти с него ся движиш, обаче по някое време виждаш, че си много изостанал. Гледаш – ти си още на същото място, а то е далеч-далеч напред отишло. Да би било някой человек, постоянно би му гледал гърба.” Езикът се превръща в един от основните персонажи в романа, като прави разказа по-достоверен и му придава една поетична нотка, която би се изгубила при използването на съвременната книжовна норма.

Още в началото на романа се разкрива основната персонажна двойка – двамата приятели Гичо и Асенчо, които се отправят на път, за да вземат участие в Арабаконашкия обир. Двамата напомнят на двойката Дон Кихот и Санчо Панса, като дори имат своя Росинант – Дядо Юван, но за разлика от класическото произведение на Сервантес, във „Възвишение” Асенчо няма да се възвиси и да претърпи своята духовна метаморфоза. Още в началото на романа метафората за възвисяването започва да се осмисля от бат’ Гичо: „Да ся возвисиш, да ти ся отворят кепенците, да се издигнеш ти, бойно, до знанието и до благородния мисли, да ся осъзнайш като словесна твар и человек. Оттука до Делото има една крачка.” Тя претърпява своето развитие, но остава равнозначна на порастването в духовен смисъл, което от своя страна води и до издигането на възрожденския човек в революционната стълбичка.

Множеството смисли и значения са заложени още в заглавието, като в буквалното си значение думата „възвишение” означава хълм, баир. В романа тя придобива нови окраски, като се превръща в синоним на духовното порастване, издигането на едно ново ниво, което се постига чрез образованието, чрез книгите. Възвисяването на бат’ Гичо е дълъг процес, който протича през целия роман. Осмислено от него като облагородяване на мисълта, като образованост, той непрестанно се стреми към това: „Аз съм ся образовал, возвисявам ся.” Дори парите от Арабаконашкия обир бат’ Гичо използва, за да постигне своето възвисяване: „Отидохме, та спахме в читалището, как висше рекох, и там аз видях една „Естествена история” на Василя Берон и един „Българско-френски речник” на някой си Найден Богоров, кои си книги аз най-чинно закупих с парите от Араба-Конашката хазна, и ми даже бая драго стана, че ги вкарвам в употребление, и то за такава една народополезна, просветоподкрепителна цел.” Това непрекъснато търсене на нови знания, на нови начини за извисяването на човека е показано като полезно не само за отделния индивид, но и за общността, от която той е част. Революционната и просветителската дейност сякаш са се слели и са се превърнали в двете страни на една монета, за да се достигне до заветната цел на народното дело – освобождението на родината. В образа на бат’ Гичо е въплътена точно тази двойственост, но не само по отношение на образованието и революцията, а и на живота като цяло. Разказвачът, по детски наивен и прям, ту се гневи на произхода си, ту се гордее от него; ту изпитва желанието и той да бъде „доктор Медицини, па и Хирургии, да съм учител у голямата Болградска гимназия в Бесарабия, аче и директор неин даже”, ту искрено споделя: „Ще ми ся ей тъй да тръгна из гората, из полетата, без цел и посока, да вървя тъй от място на място – не че някъде определено отивам, ами ей така. Да ся скитам. Като някой циганьор дори.” Макар непрекъснато да лъкатуши между противоположностите, героят докрай остава верен на революцията и образованието, защото: „Наш народ е тъкмо излязъл от тъмнини, къде го е безпросветност държала, и аз недопускам, доколкото ми силиците стигат, да бъде връщан той пак в неграмотна безпросвета. Народното дело през образованието минава, през грамотността. Ти неграмотния на револуциа не мож’ дигна. Той тряба да ся осъзнай изпърво кой е, що е, кой кум, кой сват. Не има друг начин.”

Но образователното възвисяване не е единственото, което постига героят. Освен него съществува и революционното издигане, което в романа придобива нови измерения, първото от които е издирването на Левски. В търсенето на Левски бат’ Гичо се запознава с Бенковски, за да предаде накрая и писмото, макар до последно да остава мистерия дали това в действителност е Левски, или не. Но благодарение на това издирване бат’ Гичо успява да се докосне до ядрото на вътрешнореволюционната организация и да достигне до извода: „Брате, Делото е много напреднало. Туй не са ти тебе едновремешните айдуци, що не знаят пет по пет колко прави. Пет по пет е двайс’ пет, между прочем… Но да, мисълта ми е, че сичко ся е много усложнило и напреднало. И това не е на последно място под влиянието на търсената от нас Личност, тъй нар. Дервишоглу Аслан. Той ги измисля тез неща.” Макар отношението на главния герой към Левски да не е еднозначно и да е лишено от чувствата, които съвременното общество изпитва към Апостола на свободата, революционното израстване на бат’ Гичо се случва с индиректното участие на Левски. Героят не върви само по стъпките на Левски, но минава и оттам, откъдето е минал Раковски, който той често цитира: „Но ний минахме на отсрещния рид, на Орън, и спахме в пещерата на Раковски. Раковски е бил тука лето 1854, тука е започнал „Горския пътник”. Това физическо придвижване става основа за революционното извисяване на героя, който накрая пише и собствено обръщение към българския народ, в първата точка от което се казва: „Да ся уграмотяваме! Наш път към свободата минава през всеобщо просвещение и последващо возвишение на целокупния български народ.” По този начин образователното и революционното възвисяване се превръщат в равнозначни понятия чрез образа на 6aт’ Гичо, като за него едното е невъзможно без другото и няма как чрез просвещението да не се стигне до освобождението на българския народ.

Физическото възвисяване е последното равнище, до което достига героят. Макар в немалка част от случките в романа топосът да е ситуиран на по-високи части от земната повърхност, както е при случките в Гложенския манастир и Бузлуджа, във финала географското възвишение се смесва със значението на последното възвисяване на героя, което има смисъла и на възнесение. В края на творбата личи ценностното разделение между Гичо и Асенчо, което в началото на творбата е само загатнато, но с течение на времето става все по-дълбоко. Различните търсения на двамата герои обуславят нуждата от тази раздяла, продиктувана преди всичко от вечното търсене на келепира, както го е определил Алеко в „Бай Ганьо”. Тук, във финала на творбата, най-ярко личи порастването на Гичо, който, останал последен жив от дружината, се отдава на размисли в последните си мигове живот. Той осмисля и постъпката на Асенчо, който запазва духовния си свят на нивото на дребнавостта и чийто блян за спасение остава неосъществим: „Погледнах отново към Асенчо. Мен ми е той спасявал живота. Просълзих ся, като го погледнах как лежи тъй на земята и не помръдва. Живот вече няма в него. Асенчо от Жеруна! Бедний, бедний Асенчо! Телото мертво, а душата в ада. От пуста лакомия. Брате! Парите са тялото на дявола. Как да ти го обясня? Аз го виждам като бял ден. Но на друг това ся трудно обяснява. Тъй както хлябът и виното са тялото Христово, тъй парите са тялото на дявола.” Останал сам и обграден от вражески войници, Гичо прави финалните си изводи за живота, свободата, природата. Дори в тези финални минути в съзнанието му изплува „Горский пътник” на Раковски – книгата, която е с него още от началото на пътя му на двадесет и седми февруари. Макар дори тук да личи това постоянно раздвояване на Гичо между противоположностите, които съставляват душата му, той простичко, по детски, дава израз на мислите, които продължават да човъркат ума му на прага на смъртта: „Голяма лъжа е май свободата, брате!… Но без свобода животът не е тъй сладък. А все ся ти към сладкото накланяш, като муха на мед.” Недораснал до висотата на големите умове на епохата, Гичо се намира на едно възвишение, което му помага да погледне трезво на онова, което го заобикаля – не само красотата на природата, а и въпросите, които непрестанно обикалят около него и на които той през целия си земен път търси отговор. И най-сетне успява да разбере играта, която играят историята и съдбата: „Аче после, като увиснеш на въжето, ти можеш биля в историята влезе. Защото тъй ся таз игра играй… Като увиснеш тъй под гредата, накъдето духне вятърът на случая, натам заминаваш и ти. Ако духне в едната посока, ти си един хаирсъз и обесник забравен. Ако духне в другата, ще та славят народите. Как ся случи.” С това финално прозрение завършва земният път на Гичо – малкият революционер, стремящ се към висините, които могат да бъдат достигнати чрез образованието и народното дело. Възвисяване, което се измерва не чрез метри над морското равнище, а чрез мислите и действията, които говорят сами.

Наричат романа „Капитан Михалис” от Никос Казандзакис „съвременната „Илиада”, но основният стремеж на Казандзакис е да опише родния си Крит такъв, какъвто се е запечатал в детския му поглед, а в „Рапорт пред Ел Греко”, философско-биографичната изповед на критянина, той казва: „Когато пиша и искам да говоря за морето, за жената, за Бога, скланям глава на гърдите си и се ослушвам, за да чуя какво казва детето вътре в мен, то ми диктува, и ако ми се случи да се доближа някак със слово до тях и да разкажа за тези велики сили – морето, жената, Бога – на детето, което е още живо в мен, дължа това. Ставам отново дете, за да мога да гледам с девствени очи, винаги за първи път, света.”

В центъра на повествованието е едноименният герой, чийто прототип отчасти е самият баща на Казандзакис. В „Рапорт пред Ел Греко”, когато авторът разказва за семейството си, ясно личат приликите между художествения образ на капитан Михалис и бащата на твореца, носещ същото име. Но в образа на героя от романа намират пристан и всички онези предци на автора, които той оприличава на „разпасани зверове”: „Капитан Михалис скръцна със зъби, както правеше обикновено, когато го яхваше гневът; десният му кучешки зъб се подаде между устните и проблесна сред черните му мустаци. Добре му бяха извадили в Мегало Кастро прякора „капитан Глиган”; с кръглите си тъмни очи, с късия си як врат, с тежката сила на едрите си кости и с този кучешки зъб, който се подаваше навън, в гнева си той наистина приличаше на глиган, който е забелязал хора и се е изправил на задните си крака, готов да се нахвърли.” Това описание на капитан Михалис дава представата за един непреклоним мъж със силна воля, всяващ страх сред онези, които го познават, непоколебим в решенията си, балансиращ между човешкото и животинското. Оприличен на глиган – животно, което е символ на водача, мъжеството и силата, – капитан Михалис се превръща в носител на всички тези качества. Суровият характер, който го превръща в страшилище, той дължи именно на животинското, което живее вътре в него, като дори признава пред себе си: „Изглежда, че само с конете мога вече да другарувам. Ех, да имаше в Крит зверове, вълци и глигани… Хората ми се виждат много нищожни, много карагьозчии.” Да преминеш отвъд човешкото, там, където обитават геройството и неосъществимото, се превръща в основна цел за капитан Михалис, без той дори да осъзнава. Възвисяване на едно ново равнище, по-близо до боговете, които живеят на Олимп, или казано иначе, по-близо до свободата – да превърнеш самия себе си в свобода. В това се състои възвисяването за капитан Михалис, като, за да бъде постигнато, Глигана трябва да изтръгне от себе си надеждата и сърцето, символ на любовта: „Цяла нощ не беше мигнал, гледаше, слушаше, пиеше и всеки път, когато сърцето му надигаше глава, той надаваше вик, дрезгав, див, и сърцето отново се свиваше и млъкваше.”

Във въплъщение на любовта се превръща черкезката Емине, съпруга на Нури бей, която застава между капитан Михалис и Крит, между възвисяването и смаляването на воеводата, между робството и свободата. Нейният образ се вгнездва в душата на капитан Михалис и започва да я разяжда, късче по късче, като подменя онова, което е истински ценно за героя: „Замаян от горещината, от виното, от мъката, той вървеше, а облакът го обгръщаше, прихващаше го под мишниците и го повдигаше, вмъкваше се в корема и бедрата му, обвиваше се около него и го милваше. Но полека-лека облакът се преобразяваше, сгъстяваше се, приемаше образ, втвърдяваше се – отначало се появиха две женски устни, а след това над тях – две блестящи огнени очи, изпълнени със смях и подигравка, безсрамни.” Той вече не вижда освобождението на сърцето си в освобождението на Крит, както преди, а в две черкезки вежди: „Когато се освободи Крит – мислеше си той понякога, – ще се освободи и моето сърце; когато се освободи Крит, ще се засмея.” Обаче наскоро беше видял един сън, но съвсем като наистина – че Крит ужким се беше освободил … И тъкмо капитан Михалис разтваряше ръце да им се поклони, всичко изчезна, главата му се изпразни, остана само един фенер с червени и зелени стъкла, а под него Нури с цитрусовата ракия и печената яребица – и изведнъж звънлив смях и две черкезки вежди.” Застанала на пътя му, тя се превръща в причината той да не успее да спаси манастира на Христа-Бога, християнското убежище от чуждата вяра и насилие, и го превръща в уязвим човек, готов да пожертва родината и народа си в името на една жена. Единственият начин да се освободи от нейния образ и влияние е като я убие. Нейната смърт е това, което връща капитана към стария му образ, като му вдъхва още повече сила и упоритост. Прибавяйки една нова смърт към дългия си списък с мъртъвци, той се възражда и възвисява. Това не е просто убийството на една жена, към която капитан Михалис е изпитвал страст и желание, а убийството и на любовта вътре в Глигана. Но по-възвисяващо за душата на героя е убийството на надеждата, защото: „И наистина от деня, когато капитан Михалис уби жената, която беше застанала между него и Крит, а още повече от деня, когато прочете писмото и видя, че се бори без надежда, някакъв дявол се надигна вътре в него, упорит и горд… Дявол ли беше, Бог или пък някой суров древен прадед? Не можеше да разбере. Само едно му беше съвсем ясно: каквото и да стане, няма да започне той да ругае или да плаче, нито пък ще се спогоди с дявола, с Бога или със султана – ще се хвърли във въздуха като Аркади.” Убил любовта и надеждата в себе си, остава само вярата, събрала в себе си и двете. По този начин тези две християнски ценности заживяват нов живот в душата на героя, облечени не в собствените си имена, а в името вяра, защото, както казва самият автор в предисловието: „Кан ще повярват невярващите какви чудеса може да стори вярата? Те забравят, че душата на човека става всемогъща, когато бъде овладяна от една велика идея.” Капитан Михалис открива своята велика идея, която винаги е била вътре в него, но никога не е чувал гласът й толкова ясно, както когато успява да победи любовта и надеждата. Тази идея носи името свобода за него и се превръща в неговата благословия и неговото проклятие, във второто му раждане и в последната му смърт, но преди всичко свободата е онова, което възвисява духа му. Той не измолва от Господ своето възвисяване като Гичо, дори не го осъзнава като такова, а го нарича с други имена, сред които е загубата на надеждата, но основното, което се случва, е извисяването до изискванията на епохата, осъзнаването на онова, което душата му нашепва, че е нужно да се направи. Тази велика идея е онова, което го води и наставлява. Останал сам да се бори, когато всички останали капитани са захвърлили оръжията и са приели предложението на пашата, капитан Михалис отказва да склони глава и да се предаде, въпреки че така ще спаси живота си: „Цяла нощ премисляше кой път да избере, не за себе си, той беше вече тръгнал по своя, ами за другарите си; спасение нямаше никакво, а не искаше да му тежат на душата; нека всеки избере свободно своя път.” Това последно решение е последният етап от възвисяването на Глигана и неговата дружина, пътят, който трябва да изминат до безсмъртието, или безславно да се върнат долу при смъртните, където ги очаква всичко робско, което ненавиждат. Спасение няма, защото единственият начин да възтържествува свободата е чрез собствената им смърт. Тук се извършва трансформирането на „Свобода или смърт!” в „Свобода и смърт!” поради липсата на спасение:

„– Свобода или смърт, а, нещастни критяни! Свобода или смърт! – това трябва да напиша аз на байрака си; това е истинският байрак на всеки борец! Свобода и смърт! Свобода и смърт!

Като изрече тези думи, той се почувства облекчен; след толкова години беше разбрал; сърцето му се укроти.”

Неусетно свободата се превръща в равнозначна на смъртта, а щом тя се съизмерва със смъртта, значи и с възвисяването е същото. Няма друг начин за капитан Михалис да осъществи великата си идея, да намери покой, да се възвиси, да се освободи от демоните, които живеят вътре в него, освен чрез смъртта. Този простичък извод се превръща в успокоение за сърцето, което преди неспокойно е биело в гърдите му, и в отправна точка за по-нататъшните му действия.

Но възвисяването не се случва само в душата на капитан Михалис, а и в душевния свят на онези, които го заобикалят, защото пред този мъж страшилище увъртанията и молбите не действат; единственият начин да заслужиш уважението му и да се издигнеш не само в неговите, но и в собствените си очи, е като се биеш и умреш геройски. По този начин Вендузос и Фурогатос израстват, превръщат се и те в достойни критски синове. От бездушни хора, с които капитан Михалис прави своите гуляи и се забавлява, защото са карагьозчии, те се превръщат в част от онези, които решават геройски да умрат рамо до рамо с капитан Глиган, защото както той заявява на племенника си Козмас: „Говори ясно и не ми разправяй на мен, че те изпраща Крит – чу ли? Аз съм Крит!” Решителността и непреклонността на капитан Михалис оказват влияние и на Козмас, който се изкачва на възвишението, където се намират чичо му и дружината му, с едничката цел да го откаже от напразната му борба. Но пред мъжа страшилище, който не се бои от смъртта, а спокойно му заявява: „Бог да го прости! Честен работник беше, добре работи, добре му платиха, сега отива да спи… Хайде сега и твоя милост, на добър час, тук ние се бием!”, Козмас разбира, че мисията му е обречена на провал. Дори нещо повече – самият той ще се жертва курбан за Крит, защото „изцапан с барут и кръв, той слушаше сега как сърцето му блъскаше яростно; пробудиха се в него баща му, суровият воевода, дедите му. Крит… Не за първи път щеше да се бие той сега, от хиляди години все се биеше, хиляди пъти беше падал убит и беше възкръсвал – кръвта му закипя.” По този начин в Козмас за кратко заедно заживяват образованието, на което е посветил досегашния си живот, възвисяването на интелекта и геройството, умирането за родината, възвисяването в паметта на народа. Но най-дълбок катарзис се случва в душата на Вендузос, който обиден от думите на капитан Михалис, не може да си намери място, макар да е слязъл от планината и да е останал жив. В решителния момент, когато у него се борят двата дявола – единият, който нашепва, че е самоубийствено да се върне и по-добре е да остане при жена си и децата си, и другият, който упорито му повтаря думите, казани от капитан Михалис на сбогуване, и го кара да се срамува от себе си, – той вижда капитан Поликсингис да слиза от планината и взима своето решение, защото, както ще заяви пред капитана: „Здрави гащи трябват, тъй, тъй, капитане, знам! Ама за една чест живее човек! Сбогом!” Неочаквано малкият човек, карагьозчията, пораства до величието на епохата, превръща се и той в безстрашен войн, а не в никаквец. Може би затова най-дълбока и сърдечна радост изпитва капитан Михалис, когато вижда Вендузос да се връща в планината, за да умре, преди още да успее да стигне до предводителя на дружината: „Една сълза блесна в очите на капитан Михалис; той сграбчи мъртвия, целуна го по челото – устата и мустаците му се изпълниха с кръв и мозък.”

Картината на смъртта на капитан Михалис е такава, каквато подобава на такъв мъж планина. Сред смъртта, която се стеле около него и която е взела със себе си душите на малката му дружина, той не трепва, а сякаш отново се превръща в звяра, който всява страх сред хората: „Протегна капитан Михалис ръка, сграбчи за косите във въздуха отсечената глава, вдигна я високо, като знаме, свиреп блясък озари лицето му. Радост ли беше това нечовешка, гордост ли, божествена непреклонност ли, или презрение към смъртта? Или неудържима любов към Крит?” А може би в този момент всичко това се преплита, смесва се, за да извае последния облик на капитана, който също като другарите си пада убит от куршумите на низамите, но също като тях преди това се е възвисил над обикновените критяни, постигнал е онова, за което е копнеела душата му, не се е посрамил пред предците си, които също като него са се борили за свободата на Крит. Пораснали над робската действителност, която ги заобикаля, капитан Михалис и дружината му, също като Гичо от „Възвишение”, осъществяват последното си възвисяване чрез възнесението и доказват, че свободата и смъртта са две неразделни приятелки, които вървят неуморно от двете страни на бунтовника.

За да се открои възвисяването на героите от двата романа, на него е противопоставено снишаването – постоянното търсене на келепира, отказът от духовен живот в името на материалното е онова, което снишава Асенчо и го превръща в антипод на Гичо. Все качества, които ще послужат за вдъхновение на Алеко Константинов да опише „приключенията” на Бай Ганьо. Макар в началото на романа двамата герои да са като двете съставни части на едно цяло, в края те вече се превръщат в два напълно противоположни образа. Стремежът на Гичо към възвисяване не може да съществува заедно с вечния стремеж на Асенчо да извлече материалната полза от всичко, до което се докосне. Дори в революцията той вижда материална изгода, начин да поживее като европеец, макар че нито на интелектуално, нито на духовно равнище се доближава до представата за европейски човек. Гичо не успява да повлияе на Асенчо, да облагороди мисълта му и да го възвиси над материалното, защото самият му другар не копнее за това: „– Сичко съм уредил. Говорил съм лично с каймакамина… Ще ни пуснат, ще земем парите от Злостен и ще отворим някое предприятие, и ще си живейм наший си живот. Таз работа пропадва. Па и тез хора не струваха. Кой иска Дело, да си го прави. А ний ще си живеем наший си живот…” Но тези мечтания на Асенчо са неосъществими, защото хората на каймакамина се превръщат в неговите убийци. Провалът на Асенчо е предизвестен, защото възвисяването не може да се случи чрез парите и добре уредения живот, а само чрез борбата вътре в човека и извън него. Българската народопсихология също се състои от два антипода, каквито са Асенчо и Гичо – от една страна стои байганьовското хамелеонство, както в живота, така и в политиката, а от другата страна стоят святата и чиста република на Левски и Ботевият духовен свят на силна любов и омраза. Несъвместими заедно, борят се двете страни и все някога келепирджийството ще падне победено, защото духовното е онова, което остава; останалото все на пепел и прах се превръща.

В романа „Капитан Михалис” смаляването е показано чрез онези, които избират да послушат разума си. Макар едноименният герой да не ги осъжда, противопоставянето между двата избора, между двата духовни свята е явно. С думите, които изрича преди те да му кажат избора си, сякаш дори ги подканя да си тръгнат, за да не тежи смъртта им на неговата съвест: „Добре знаете какво ни обади онова куче; мъже сте, мустаци имате, за свобода се борим, говорете свободно! Барут и куршуми нямаме, хляб нямаме, надежда нямаме, турците са цяла войска, ние – една шепа, който от вас иска да си върви, кълна се в сабята си, която ще предам само на Бога, нека си върви, не е срамота! Карез няма да му държа; аз няма да си вървя!” Гордо заявената позиция се различава от онази, която взимат отстъпниците, защото „Крит има повече нужда от живота ни, отколкото от смъртта ни.” В онзи момент, когато всеки решава собствената си съдба, онези, които отстъпват, молят за прошка, която има повече значение за тях, отколкото за този, който прощава – капитан Михалис. Макар в християнската религия да е обратното, тук значението на прошката е преобърнато, защото и цялостната ситуация е различна. Онези, които решават гордо да умрат с вик „Свобода или смърт” на устните, умират с оръжие в ръка и с една велика идея и цел, която ги е превърнала „на дух, на огън”. Онези, които решават да си тръгнат и избират спокойния робски живот, са принудени да лазят по земята, за да не бъдат усетени от врага. А когато и последният отстъпник си е тръгнал, капитан Михалис гордо заявява: „Оставете ги да си разправят ония; по-добре ще сторим ние, дето ще умрем, отколкото те, дето ще останат живи; защото на Крит не се нужни хора стопани, а безумци като нас. Такива безумци го правят безсмъртен.” Възвисяването побеждава и тук; най-малкото, защото „не загива никога никой напразно на война”. Макар разумът да е онова, което спасява една нация, в историята и в литературата се помнят геройските, безразсъдни постъпки, които извисяват човека над обикновеното и всекидневното и го превръщат в герой, а герой е онзи, който проявява изключителни качества и способности. Сякаш за капитан Михалис с пълна сила важат гордите думи, изречени от Христо Ботев в писмо до Тодор Пеев: „Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите”, защото „тоз, който падне в бой за свобода/той не умира”.

Духовният свят на балканеца е сложна смесица от противоположности, които намират израз и в неговата историческа съдба. В романите „Възвишение” и „Капитан Михалис” духовност и история се преплитат, превръщат се в едно неразделно цяло, което движи индивида напред, възвисява го и обезсмъртява геройската му саможертва. Този стремеж да се издигнеш над обикновеното, над всекидневното, да не си част от множеството, а да имаш своя индивидуалност и характер, придобива нови измерения в двете произведения, които на пръв поглед напълно се противопоставят – разказът за малкия революционер се сблъсква с повествованието за мъжа страшилище. Въпреки този сблъсък и Гичо, и капитан Михалис се оказват мъже на честта, които дават живота си, за да постигнат своите отделни разбирания за възвисяване.