Начало Книги Библиосвят Понякога обичам да откривам огромни планети
Библиосвят

Понякога обичам да откривам огромни планети

Мирча Картареску
18.12.2014
1510
1 copy
Фотограф: Елена Топлийска

С румънския писател Мирча КАРТАРЕСКУ за писането, симетрията, математиката като поезия, Букурещ и други градове разговаря Цветан ЦВЕТАНОВ. Вижте (на видеото) откъс от разговора между Мирча Картареску и неговия преводач Иван Станков, провел се на 13 декември по време на Панаира на книгата в НДК, където Румъния беше почетен гост.

Мирча Картареску е роден на 1 юни 1956 г. По майчина линия дедите му са преселници от България. Преподава съвременна румънска литература в Университета в Букурещ. Държал е лекционни курсове в редица европейски университети. Книгите му с поезия, проза, есеистика и публицистика са преведени на всички европейски езици. Носител е на много румънски и международни литературни награди. През 80-те години публикува стихове и поеми. В прозата дебютира със сборника с новели „Сън”, който е цензуриран. След 1989 г. излиза книгата му „Носталгия”, която авторът смята за една от трите си най-важни книги. Другите са постмодерната епическа поема „Левантия” (1990) и трилогията „Ослепително” („Лявото крило”, „Тялото”, „Дясното крило”).
Автор е и на две сериозни литературоведски изследвания – „
Химеричният сън” (1991 г.), психоаналитична интерпретация на творчеството на румънския национален поет Михай Еминеску, и „Румънският постмодернизъм” (1999 г.), докторската дисертация на Картареску.

Мирча Картареску гостува на Панаира на книгата в НДК, на 13 декември на Националния щанд на Румъния се проведе разговор между писателя и неговия преводач Иван Станков (виж видеото).

Г-н Картареску, нека започнем от вашите собствени отношения с книгите ви. Твърдите, че живеете в дадена книга само веднъж – докато я пишете.

Никога не ги препрочитам. Чета ги, докато ги пиша, защото това е процес на четене-писане, както знаете. За мен „Ослепително” е доста стара книга, разбира се – незабравима, защото тя е най-голямото преживяване, което съм имал. Но обикновено се фокусирам единствено върху книгата, която пиша в настоящия момент. И всички други мои книги са, бих казал, някъде зад гърба ми. И въпреки това „Ослепително” е специална книга за мен. Като главния кораб, като самолетоносача в моята флота. Защото тя е книгата, с която почувствах, че имам нужда да изрека всичко това, което съм и което знам, и да платя билета си за този живот.

Следващия въпрос мога да задам и по-комплексно, но ще се огранича с по-директното: какво е писането за вас?

То е като при Кафка. За него литературата не е била средство за произвеждане на книги, а нещо, с което да дефинира себе си, да открие кой е, да формулира ситуацията си. Същото е и с мен и, смятам, с всички истински творци. Артистът не пее, не рисува, не танцува и не пише, за да произведе нещо, а за да живее в нещо. За да живее в тази книга, картина или каквото е там. За мен писането е спомняне, реконструиране на миналото, рефлексия върху вътрешния и външния свят. А реалната книга, която накрая достига до читателя, е от второстепенно значение за мен.

Понеже споменахте Кафка, мога да кажа, че още първите страници на „Ослепително” ме отведоха в един свят, сходен на неговия, както и на света на Майринк. Не знам доколко сте запознат с българските автори, съвременници на Кафка и Майринк, говорили ли сте за тях с вашия преводач Иван Станков? За автори като Чавдар Мутафов например? Защото в атмосферата на вашите книги аз откривам нещо много близко и до нашите експресионисти от началото на ХХ век?

Не съм разговарял толкова много на литературни теми с Иван. Много близки приятели сме, но, бих казал, в реалния живот. И с него си говорим за много други неща, не само за литература, така че не съм чувал за тези писатели. Но смятам, че този тип писатели са много важни за литературата. За мен няма значение дали те са добре познати на целия свят, или само двама или трима пристрастени, aficionados, знаят за тях. Това няма абсолютно никакво значение за мен. Защото самият Кафка също е можел да бъде един от тях. Завещанието му до Макс Брод да изгори ръкописите му е можело да го направи напълно непознат в наши дни. Същото е и с нашия Урмуз. Урмуз е бил като Жари и Кафка през 20-те. Никой не го познава извън Румъния, но той има огромно значение за нас, един от стълбовете на нашата модерна литература. Затова смятам, че тези толкова затворени, саможиви писатели са изключително важни със своята така нишова литература.

Къде е границата за вас между постмодернизма и „всичко останало”? Защото т. нар. постмодернизъм съвсем не е всеобхватен и далеч не всичко, мъчно за класификация в изкуството, е постмодернизъм…

Не се смятам за постмодерен писател, по определени черти и направления и главно с определени свои книги се доближавам, но на едно по-фундаментално ниво мисля, че принадлежа на постромантизма. Защото за мен това, което наистина има значение, не е играта с литературната теория и литературните форми, а казването на нещо дълбоко и силно. Това е, което искам от себе си като писател: да отида отвъд реалността и да стигна до фундаментите, до архетипите, до основните човешки емоции и т. н. Мисля, че това е отношение, присъщо на писателите от ерата на романтизма. Разбира се, повърхността си остава модернистка и постмодернистка едновременно (не смятам, че между двете има противоречие) в няколко аспекта. Първият аспект: идеята, че светът не съществува. За мен той не съществува. Той е само конструкция на съзнанието. И творецът може да пресъздаде тази конструкция и да изобрети паралелни реалности по начина, по който нашият разум създава истинската. Това е един от постмодерните елементи в моето писане. Друг един е реконструирането на миналото, възстановяването му, рециклирането му. За разлика от много мои приятели писатели в моята страна, аз не мисля, че има само едно минало. Мисля, че има множество варианти на миналото, както има множество варианти на бъдещето. И въобще не се притеснявам да пресъздам например 50-те години на ХХ век в Румъния, променяйки много неща. Не отдавам значение толкова на документалността, както и на историческите дати. Това, което ме интересува, е моята собствена истина. Не подреждам собствената си истина за този период, но мога да наредя и пренаредя всичко останало. Примерно, пишейки за семейството си, измислих роднини, които никога не съм имал. Измислих един вид генеалогия, стигайки назад до XVII век в Полша. Измислих си един прародител, когото нарекох „граф  Ксартаровски” и който никога не е съществувал. И така, смятам, че съзнанието на твореца е свободно и трябва да бъде такова, и да остане такова. Не се намесвам обаче в основните стойности – в истинността, в истинността на изкуството, в посветеността на свободата, на вярата, на всичко, което е човешко. Това е точката, по която не съм съгласен с постмодерната философия – аз вярвам в силни и могъщи ценности.

Разговорът между Мирча Картареску и неговия преводач Иван Станков (на видеото) се проведе на 13 декември 2014 г., по време на Панаира на книгата в НДК, където Румъния беше специален гост. Модератор е Мариус Чиву.

166576_b

Веднъж един музикант ми каза: „В XXI век живеем, защо хората все още се занимават с жанрове и се опитват на всичко да поставят етикет?”

Да, това е начин на поставяне в кутийка на всичко, което не разбираш. В Румъния се водеше дискусия относно постмодернизма през 80-те и 90-те и аз имах сериозно участие в нея, защото ние, младите писатели от онези години, мислехме, че можем да използваме термина „постмодернизъм” като оръжие срещу предишното поколение писатели. Искахме да се заявим като много различни от тях. И изнамерихме този термин, който ни беше от помощ. Казвахме: „Преди нашата поява е имало модерност със съответните характеристики, а сега ние сме постмодерни”. Това беше нещо като поколенчески трик, но после ние всъщност изобретихме румънския постмодернизъм, създадохме го почти от нищо. Създадохме традицията на постмодернизма в Румъния, създадохме и постмодерната критика. И моята книга за румънския постмодернизъм, която е и докторатът ми, е почти художествена, защото с нея почти измислих цялата румънска постмодерна литература.

Определяте себе си като поет, но във вашите текстове има и много виртуозно боравене с различни области на научното познание. Дори днес много поети парадират с това, че в училище са били слаби по-математика или по физика, което съвсем не е за хвалба.

Няма противоречие по мое мнение. Знанието е едно и това е изкуствена таксиномия на единния голям клон от човешкото познание. Казвате: има философия, има поезия, има точни науки, има теология, има толкова много различни начини да познаем света. Но за мен има само един начин да познаваме света – посредством поезията. По мое мнение най-великите философии на този свят – от Платон до Витгенщайн – са поети. Тяхното познание е истинска поезия. Не ви трябва нищо останало да знаете относно начина, по който разумът работи. Разумът работи с поезия. Математиката за мен е поезия. Квантовата физика също е поезия. Биологията също… Дори ако чета реалистичен роман, писан от Балзак или Толстой, да кажем, аз не се интересувам от героите, от фабулата и от такива неща. Единствено ме интересува поетичната визия на автора за света. Ако писателят няма своя поетична визия за света, за мен той няма никаква стойност. Най-великите писатели реалисти са всъщност поети. Балзак е бил поет. Достоевски, разбира се, е бил поет. Толстой също. И Томас Ман. Но аз съм много отдаден читател не само на художествената литература. Мисля, че една четвърт от това, което чета, е художествена литература. Наред с нея обаче чета всичко – чета научни трудове – много голям почитател съм на историята на различните науки – от ембриологията до топологията в математиката, например. И се интересувам от поетичната страна на всички тези клонове в науката. Най-често цитираният пример е за ембриона в утробата на майката, който повтаря еволюцията на човека, или както се казва – онтогенезата повтаря филогенезата. Това е поезия, огромна поема. Ние виждаме как сме били първо риба, после влечуго, после бозайник и накрая човек в утробата. Това е величествена поема. Навсякъде търся естествената поезия на този свят. И книгите с поезия, погледнати в такъв аспект, са просто фонтани в морето. Много хора мислят, че поезията съществува само в стихосбирките, но всъщност в много случаи се оказва, че стихосбирките са единствените места, където поезията не съществува.

Какво е за вас Букурещ?

Eдна от насоките в писането ми, на която критиката веднага обърна внимание, е значението, което отдавам на моя роден град Букурещ. Много хора ми казват, че разпознават различни части от Букурещ от 20-те години на миналия век, Букурещ от 50-те, Букурещ от 80-те и т. н. в моите книги. И много хора в моята страна мислят, че познавам безкрайно добре този град, който познавам само със сърцето си. В действителност точно обратното е вярно – не знам нищо за Букурещ, много лесно се губя в своя собствен град, защото родителите ми не са от Букурещ – те са от село и са дошли в Букурещ през 50-те, за да работят във фабрики, както много хора през социализма. И те не познаваха града, а по-скоро си създадоха малко село в рамките му, където живяха. Това беше село, разположено между три киносалона, където майка ми ходеше да гледа филми, защото тя обичаше киното. Така че аз познавах само този триъгълник, този много малък триъгълник в Букурещ, когато бях дете и юноша, та до времето, когато станах студент. Едва на 20-годишна възраст взех да опознавам центъра на града, където никога не бях ходил преди това. И дори днес съпругата ми, която е от северната част на страната, познава Букурещ  доста по-добре от мен. Но аз създадох Букурещ. Понеже не го познавах, аз го изобретих, въобразих си го. И почти всичко, което описвам в моя Букурещ, всъщност не е реално. Това е град, изобретен също като град Бразилия, защото имах нужда от такъв град. Много често съм си мислил колко щастлив е бил Достоевски да има своя Санкт Петербург или Борхес с неговия Буенос Айрес, или Лорънс Дърел с Александрия… Исках и аз да си имам такъв град. Така го изобретих. И в книгата, която пиша в момента, също пиша за Букурещ, но от друга гледна точка – представям си, че архитект като Льо Корбюзие е създал град, който е в руини от самото си зараждане. И се опитвам да видя целия Букурещ като гигантска руина – като древния Рим или като някой друг много стар град, и това е изцяло имагинерен град. Всичко е него е в руини – сградите, добре познатите сгради, които съществуват и в реалния Букурещ  днес, се опитвам да ги видя така, сякаш са съществували хиляди години. В книгата ми това е все още функциониращ град, хората са там, но от сграда до сграда се стига през подземни галерии и тунели, така че е напълно измислен град.

Може би има значение при какви обстоятелства човек попада в един град, аз попаднах за пръв и единствен път в Букурещ миналата година – зимата, през нощта, и останах до разсъмване, опознавайки централната част хаотично. И сякаш първото нещо, за което се сетих, беше образът на младежа от първата страница на „Ослепително”, стъпил на радиатора и съзерцаващ града през прозореца…

Същото е като и аз да бях прекарал само един ден в Букурещ. Когато бях на 16 – това е героят ми от началото на „Ослепително” – не знаех нищо за града. Но и до днес Букурещ е нещо като алтер его за мен. Нещо, което ми е много скъпо, като част от семейството ми. В тази книга, „Ослепително”, Букурещ е централен, най-важният топос, но в тази книга има и други градове – във всяка от трите части различен град е доминантен. В първата е Ню Орлийнс, във втората – Амстердам, а в третата е Беладжо в Италия. И тъй като визуализирах тази трилогия като голяма пеперуда. А както знаете, на крилата на пеперудата има различни цветни петна, като си мислех как мога да изразя като макроструктура тези петна, реших, че мога да създам градове там, които да бъдат тези петна. И така се появиха градовете.

Никога не съм бил в Ню Орлийнс, но след като съм чел „Ослепително”, към представата, която имам основно на базата на музикалната история на Ню Орлийнс, мога да добавя и зловещия Ню Орлийнс на мосю Монсу от вашата книга…

Бях там през 1990 г. Всъщност първият път, когато излязох в чужбина, беше това пътуване до Щатите. Можете да си представите културния шок, който преживях – от Румъния на Чаушеску, която беше тъмна и студена, и страшна, да бъдеш спуснат сякаш с парашут в центъра на Манхатън. Моментално изпаднах в шок и съм шокиран до ден днешен. И това американско пътуване беше много важно за развитието ми като човек и като писател. Станах американофил, един вид, започнах да чета американски автори и стигнах дотам, че и до днес да преподавам американска литература в Берлин и на други места… Но тогава, през 1990 г., имах възможността да пътувам по цялата карта на САЩ, с изключение на Аляска и Хавай, и успях да посетя градовете мечти, които преди това само си бях представял – Ню Орлийнс, Сан Франциско, Чикаго, Бостън, Вашингтон, почти всички важни точки на картата на САЩ.

Като си говорим за американска литература, знам, че Томас Пинчън заема ключово място сред писателите, които са ви повлияли…

По мое скромно мнение, живеем в епоха, в която вече няма много велики писатели. Но един от тези велики писатели в нашия свят днес, може би дори най-великият, е именно Томас Пинчън. Той е истински наследник на Джеймс Джойс в наши дни. Прочетох първо големите му книги – най-вече V. и Gravity’s Rainbow – на френски, един от преподавателите ми ги имаше на френски и ми ги зае. Моят френски обаче не е достатъчно добър, така че си изградих много особена представа за книгите на Пинчън, защото не разбирах някои думи и много други неща в текста, но това, което не разбирах, някак си го представях, донаписвах го… Така че моят прочит на V. накрая се получи като съвместна работа между Пинчън и мен самия. Тъй като не бях сигурен за някои детайли, аз си ги представях, досещайки се. Както с текстовете в рокмузиката. Някои думи ги чувате погрешно и донаписвате текста посредством въображението си – понякога твърде погрешно. По-късно, естествено, прочетох целия Пинчън на английски, което е единственият начин, и днес смятам, че той е моят герой в литературата. Много обичам книгите му и тайната ми мечта е един ден да го срещна. Да, той вече е на 78 и е навярно най-саможивият човек на света, но вече знам, че живее в Ню Йорк, в Южен Манхатън, и когато съм пътувал в последните години в Щатите, много пъти съм се разхождал именно там с надеждата да срещна случайно Пинчън.

Смела надежда, като знаем, че почти никой не го е срещал…

Много малко хора, във всеки случай. Познавам хора, които познават хора, които са го срещали. Ако един ден уловя Златната рибка, ще си пожелая именно това – да срещна Томас Пинчън.

 А Ернесто Сабато? Спомням си, че когато представяхте първия том на „Ослепително” в София преди 10 години, си говорихме именно за Сабато, правейки съответните паралели с вашата книга. Той още ли е важен за вас?

Сабато е много различен от цялата латиноамериканска литература, към която принадлежи. Различен е, защото за мен той принадлежи точно на постромантизма. Той е нещо като Данте Алигиери на модерните времена. Неговата трилогия – El tunel, „Герои и гробове”(преведен и у нас – б.а.) и Abaddon el Exterminador  – има величието на най-големите човешки постижения в литературата, като „Божествена комедия”. Храня дълбоко уважение към него, защото той е велик писател не само от гледна точка на естетиката, но и велик моралист, един от най-великите през ХХ век. А както знаете, той е бил и борец за човешки права, и е разследвал престъпленията на хунтата в Аржентина. Сабато е наистина велик писател, но в последно време започнах да преоткривам и други латиноамерикански писатели, които са оказали влияние върху това, което пиша. Кортасар например. Върнах се към Кортасар, изчетох всичките му произведения отново и благодарение на него открих липсващото звено между сюрреализма и магическия реализъм в южноамериканската литература. И мисля, че Кортасар, живеейки в Париж, е приложил своя сюрреалистичен опит и в латиноамериканската литература. Всички след него са по един или друг начин повлияни от него – и Маркес, и Роа Бастос, и Фуентес и т.н.

„Ослепително” борави виртуозно със симетрията и асиметрията на всички нива. Какво е симетрията за вас? Как симетричната пеперуда и асиметричният човек кореспондират с тигъра на Блейк например?

Мисля, че както симетрията, така и асиметрията са основополагащи за този свят, такъв, какъвто го познаваме. Симетрията е ключова за топологията, клона на математиката, който обичам най-много, но и за модерната физика, която говори за пречупването на симетрията и за свръхсиметрията на света в инфраструктурата на материята. Наистина много ме занимават теориите, които отдават голямо значение на симетрията, примерно теорията на фракталите. Много често съм описвал „Ослепително” като фрактален роман, защото в тази книга всеки детайл повтаря основната структура. Мисля, че симетрията е нещо много важно и основно именно в наративната структура на един роман или разказ тази симетрия е вид клише, което ти трябва да счупиш. Трилогията „Ослепително” има структурата на пеперуда. Пеперудата е симетрия сама по себе си – ляво крило, ос, дясно крило – но най-важното е да знаеш къде да нарушиш тази симетрия, създавайки асиметрии, които да бъдат знаменателни, да останат като стрели, забити в мозъка. Обикновено писателят започва със създаването на симетричен свят и в един момент, най-неочаквано, като нож в сърцето, се появява асиметрията – нещо неочаквано, фантастично, странно, жестоко, трудно смилаемо, скатологично. И мисля, че това е велико изкуство – да знаеш къде да поставиш асиметрията. И да имаш интуицията за това, защото ние говорим за царството на интуицията. Изкуството е интуиция, а не знание.

И един по-хипотетичен въпрос: можете ли да си представите текста на „Ослепително” филмиран един ден?

Не съм голям почитател на филмите, както и на визуалните изкуства. Повече вярвам на ушите си. Въпреки че книгите ми са изпълнени с образи, за мен по-голямо значение има ритъмът на фразата. Най-малките съставни части, тухлите в моите произведения, са фразите. Но да, трудно е да си представи човек филм, по която и да е моя книга, въпреки че имам някои разкази, които биха били по-лесни за филмиране. Не съжалявам обаче за това…  Но ако някога някой режисьор създаде филм на базата на моя книга, това ще е негово или нейно произведение, моята книга би била само изходна точка за такова произведение…

Но любопитен ли сте да видите някоя своя книга в такава ситуация? След 20 години например?

Може би. Навярно. Само че, както знаете, в момента имаме нова вълна в румънското кино, която е доста популярна по света, но стилистиката там е много минималистична – изходната точка са самите режисьори и историите им са много реалистични, много тежки, много модерни, един вид. И не мисля, че тези автори биха имали нужда от книга, от която да тръгнат.

Нямах предвид само румънски режисьори. Една евентуална екранизация по „Ослепително” аз бих могъл да си представя някъде на границата между „Трудно е да бъдеш Бог” на Алексей Герман и филмите на Хаяо Миядзаки.

Не знам. Ако нещо такова един ден стане, да, бих бил любопитен. Но не прекомерно. Не съм голям кинолюбител.

Казахте, че разчитате повече на слуха си. Тук мога да направя паралел между „Ослепително” и албумите на австралийското трио The Necks, чиито обемни произведения (често надхвърлящи един час) разчитат също на ухото и на различните области на познание. Да не говорим за отношението на музикантите към самото произведение, в което те живеят истински само веднъж – а именно, докато го създават. Какво е за вас обемът на едно произведение?

То е като резонаторната кутия при музикалните инструменти. Има инструменти, които нямат нужда от такава, и други, които се нуждаят от огромна резонаторна кутия. Мисля, че големият брой страници на една книга е стилистична характеристика. Обикновено нямам идея колко дълга трябва да бъде тя, когато започвам да я пиша – понякога се получават три страници, а понякога хиляда. Писал съм проза с всякаква големина, ако го погледнем от този ъгъл. Но има нещо, което е много важно за мен, когато пиша голяма книга. Голямата книга за мен означава дълго време, което да прекарам в нейния свят. Понякога чувствам, че трябва да остана там за дълъг период от живота си – 4 години, 5 години, или дори 15. То е като изследване на непозната планета – трябва да останеш там, колкото е нужно. Ако планетата е много голяма и комплексна, оставаш за по-дълъг период от време. Ако е астериод, оставаш само няколко минути. Всичко зависи от качеството и богатството на света, който трябва да обследваш. Ако на тази планета има повече континенти, оставаш по-дълго. Понякога обичам да откривам огромни планети…

 

Още по темата: Залезът на интелектуалците от Мирча Картареску

 

 

Мирча Картареску
18.12.2014

Свързани статии