1
1794

Попол Вух

img

Митовете на маите за сътворението на света са описани в една от малкото достигнали до нас техни книги –„Попол Вух”. Новото издание е част от поредицата „Тезаурус” на ИК „Изток-Запад”. Прочетете предговора на изтъкнатия преводач от испански Румен Стоянов и откъс от книгата.

Месоамерика до нашествието на конквистадорите е описвана като земя на неуседнали диваци, които, освен че използвали желязото единствено за направата на бижута и скъпоценни предмети, служещи за размяна, извършвали потресаващи жертвоприношения – както на животни, така и на човеци. Същите тези „диваци” обаче смайвали европееца в началото на XVI век и със завидните си познания по астрономия, с изящните произведения на изкуството и архитектурата, с наличието на книжнина и писменост. Едно от малкото запазени писмени доказателства за високата култура на индоамериканските народи е писаната на кичеански книга „Попол Вух”, която маите са ни завещали.

Писмеността на маите била най-развитата в предиспанска Америка, оставила още около края на V – началото на VI век дълги надписи в Тикал. Трудно е да се фиксира точният брой на знаците й, но проследявайки писаното по книги, каменни плочи, дърво, стенописи и глинени съдове, той варира между 100 и 700 в зависимост от преценката кои трябва да се приемат за еднакви и кои – не. Мнозина смятат, че тя е съчетание от фонетични и нефонетични (пиктограми и идеограми) знаци, които в голяма степен остават неразгадани и до днес. За нея е характерно, че не се четяла, а се тълкувала, т.е. не била предназначена да улавя всичко изречено, а по-скоро улеснявала паметта. Книгите по това време пък били своеобразни дипляни от варосани листа, покрити от двете страни с изображения и знаци, които били тълкувани единствено от високопоставени хора. Такава  паметоулесняваща книга, която отчасти е четена, отчасти съчинявана, тълкувана, разказвана, възстановявана, е и „Попол Вух”  (с подзаглавие „Древните истории на Киче”). Тя съдържа митове за сътворението на света според маите и проследява митичната история на двамата близнаци Хун-Хунахпу и Шбаланке – близнаци, извършили редица героически подвизи. От древната книга разбираме също ценна информация за историята на народа Киче, както и на какво се основава божественият произход на кралското кичеанско семейство.

„Попол Вух” е преведен от кичеански на испански език от Адриан Ресинос. Българският превод е по изданието на Ресинос, като преводач е Румен Стоянов, а редактор – Виолета Миланова. В новото луксозно издание на книгата са използвани оригинални кичеански илюстрации, а консултант е мексиканецът Луис Монтеро.

 

„Попол Вух. Древните истории на Киче”, ИК „Изток-Запад”, 2014 г., преведени от оригинала от Адриан Ресинос, превод от испански Румен Стоянов, редактор Виолета Миланова, 19 лв.

 

Само небето съществуваше

 

 

picture1В Месоамерика испанските завоеватели заварили множество народи. Течала година 1519 от християнското летоброене, ала там не познавали ралото, грънчарското колело, никакъв вид сухопътно превозно средство или товарно животно, от метали правели не сечива, а предмети за украса или размяна и вършели човешки жертвоприношения. Тия особености в развитието на предколумбовото население учудили пришълците не по-малко, отколкото изключителните му постижения в астрономията, изобразителните изкуства, строителството, наличието на писмености и книги. Книгите представлявали дипляни от варосани листа, покрити от двете страни с изображения и знаци, които малцина високопоставени личности умеели да тълкуват. Писмената били свещени, достъпни единствено за избраници, предимно жреци, затова приемствеността в разбирането им секнала бързо. Щом посветените измрели, по-скоро след като били унищожени от великия бял човек, нямало кой да проумее причудливите обозначения. А и книгите били унищожавани, завоевателите богобоязливо ги горели, съзирайки в шарените дипляни ръката на лукавия. Сред стотиците и стотици индоамерикански народи най-напреднали в културно отношение били маянците. До нас са оцелели само три от книгите им, изработени с нишки от дървесни кори.

През XVI столетие в Месоамерика съществували многобройни писмени системи на по-високо или на по-ниско равнище. Дори олмеките, дали най-старата позната месоамериканска култура, възникнала около 1000 г. пр.н.е. по земите на днешния южномексикански щат Табаско, разполагали с възможности за знаково обозначение. В цяла Америка маянците имали най-развитата писменост, оставила още към края на V или началото на VI в. дълги-дълги надписи, ако съдим по каменната плоча номер трийсет и едно в Тикал. Днес се налага становището, че тя представлява съчетание от нефонетични (пиктограми и идеограми) и фонетични знаци, които се смятат за неразгадани независимо от успехите на отделни учени. Броят на маянските знаци – по книги, каменни плочи, глинени съдове, стенописи, дърво, а според някои източници и върху кожа – се определя приблизително от сто до седемстотин в зависимост от преценката кои трябва да се приемат за еднакви и кои не. Маянската писменост не се четяла, а се тълкувала – не била предназначена да улавя всичко изречено, а била паметоулесняваща. Посредством знаците отбелязвали митове, предания, обреди, исторически събития, родословия на владетели, изчисления на времето – въобще онова, което било от първостепенна важност. Писмената напомняли на посветения същественото в тия сведения и реда, в който следват. Останалото от съдържанието четецът, по-точно тълкувателят или разказвачът, допълвал въз основа на запаметени, устно получени познания по тия въпроси, в което бил нарочно обучен. Такава книга – паметоулесняваща, сиреч отчасти четена, отчасти съчинявана, тълкувана, разказвана, възстановявана, ще да е била и „Попол Вух“, чийто първообраз изчезнал.

Въпреки кладите, погълнали чудноватите листове през първите години след завоюването, Месоамерика продължила да създава своя книжнина, но вече по друг път. С подкрепата на духовници християни будни индианци бързо усвоявали латиницата и пишели на родните си езици, като тук-там вмъквали между европейските букви и някои рисункови (пиктографски) символи.

Стане ли дума за маянска култура, в слуха ни отекват Петен или Копал, Бонампак, Ушмал, Паленке, Чичен-Ица, Тикал, тия имена на приказни градове, чиято необичайност толкова изумила първите чуждоземци, че отдали тяхното въздигане на древни племена, дошли незнайно кога и как от други материци, или на митични същества. А в съзнанието ни изплуват храмове и пирамиди, скулптури и стенописи, жертвоприносилища и гробници – безмълвни общочовешки съкровищници сред разкошните гори на Юга. Но заговорим ли за книжнината на ония смугли дребни люде с коси и очи тъй черни, сякаш са от нощта преди сътворението на светлината, трябва да се отбием и встрани от тия дивни градове, да се изкачим сред Високите земи на Гватемала. Там ваянията на каменни плочи, релефи, статуи, разкошът в строителството, точността в градоустройството са по-скромни. В маянската цивилизация приносът на високоземските обитатели е преди всичко чрез писмената, а в многоезичната индианска литература кичеанската заема важен дял както по броя, така и по значимостта на своите паметници, сред които изпъкват „Попол Вух“ и „Рабинал Ачи“, единственото оцеляло в континента предиспанско театрално произведение, драма-балет, записана заедно с музиката й в средата на XIX в. след повече от тривековно устно съхранение. Нека поясним, че обсегът на понятието „индианска литература“ (съответно маянска, науатълска, кечуанска и т.н.) е по-широк от художествена и включва също твърде разнообразни по естество текстове – от помагала за изучаване на местни езици до исторически и други документи.

Маянската култура е последица от над двехилядолетните усилия на редица народи, съставящи разпростряла се на около триста двайсет и пет хиляди квадратни километра етно-историческа общност по земите на днешно Югоизточно Мексико (щатите Юкатан, Кинтана Роо, Табаско, Източен Чиапас), Гватемала, Белиз, отчасти Хондурас и Салвадор. Области от мексиканските щати Веракрус и Сан Луис Потоси принадлежат към маянското езиково семейство, но в културно отношение стоят извън него. Според различните учени броят на маянските езици е от двайсет и шест до трийсетина. Така или иначе днес няма съмнение, че те образуват семейство от поне двайсет и шест члена, подразделени в единайсет групи. Тези езици – някои вече мъртви, но писмено засвидетелствани – съответстват на народности, повечето от които са в Гватемала и водят началото си от общ корен. Относно местонахождението му изследователите изказват различни предположения; не е достатъчно възстановен самият прамаянски език, слабо е проучено и цялото семейство. Очевидно под „маянски“ е правилно да се разбира само общият първоезик на тия народи, иначе трябва да употребяваме понятието в множествено число. Понастоящем маянските езици се говорят от около шест милиона души. Местните власти се отнасят презрително към хората, които ги владеят, и не си правят труда да установят точния им брой. Подобно начинание би противоречало и на стремежа да се постигне държавно единение въз основа на испанския език. От друга страна, когато са двуезични, владеещите маянски често се срамуват да признаят това и прикриват родната си реч. От общо трите милиона служещи си с индиански езици в Мексико говорещите маянски са един милион и двеста хиляди. В действителност броят им нараства чувствително, щом се прибавят и двуезичните. Днес един маянски език се говори средно от сто хиляди до четирийсет хиляди души. Най-разпространен е кичеанският, принадлежащ към едноименната група заедно с цутухилски, какчикелски, успантекски и ачийски, а с най-ограничена употреба е маянско-мопанският. От седем милиона и половина гватемалци петдесет и четири на сто владеят само маянски езици, а заедно с двуезичните близо седемдесет на сто от населението разбира маянски. Почти един милион днес се изразяват на кичеански, говорещите какчикелски са четиристотин хиляди, колкото са и говорещите кекчийски, мамският език се познава от половин милион, юкатекските маянци са седемстотин хиляди.

Между 1701 и 1703 г. жители на село Сан Томас Чичикастенанго (Сан Томас – свети Тома, било прибавено от испанците, а още по-рано селото се наричало Чуйла) предоставили на един монах ръкопис на кичеански език, но с латиница. Времето заличило имената на хората, които предали купчинката страници, както и това на техния сънародник, овладял изкуството да съхранява думи върху хартия. Пощадило името на удостоения с честта да получи редкия и скъп дар: Франсиско Хименес. Този доминикански монах оценил значимостта на подаръка, преписал кичеанския текст и го превел на испански, дори два пъти – веднъж дословно, после влагайки задълбочено тълкуване. Първообразът изчезнал и днес за такъв се приема преписът на отец Хименес. Пасомите от Чичикастенанго направили възможно най-сполучливия избор, като подарили своята драгоценна книга на свещеника, който живеел в манастира край селото – човек ученолюбив, дори езиковед, автор на граматически и на исторически трудове върху кичеански въпроси. Не се знае кой е написал книгата, която след време придобива известност като „Попол Вух“. Предполага се, че авторът е бил от благородническо потекло, простолюдието нямало достъп до свещената предиспанска писменост. Някои изследователи смятат, че „Попол Вух“ е дело на знатния индианец Диего Рейносо или на отец Вико, доминикански монах, други изказват мнението, че в създаването й са участвали повече от един автори. Общоприетото становище гласи: „Ръкописът“ е творба на неустановен автор или понеже не е оставил името си, само съставител. Проучванията доказват, че в книгата са преплетени три стила – разговорен, повествователен и молитвен (много близък до този на днешните кичеански молитви), които само кичеанец по рождение би могъл да владее в тънкостите, изобилстващи в текста. На първата страница четем, че някога съществувал предиспанският диплян, наречен „Попол Вух“, по който високопоставени личности разгадавали миналото и бъдещето. Тия думи ясно указват, че книгата, попаднала у Хименес, е създадена без пряка връзка с първоначалния, „истинския“ „Попол Вух“, че неизвестният индианец е написал своето произведение, без да има пред очи първообраза, навярно пропаднал при разрушаването на кичеанската столица през 1524 г. по заповед на Педро де Алварадо. Отец Бартоломе де лас Касас, живял в Гватемала след 1536 г., установява, че кичеанците притежавали свои книги, изпъстрени с йероглифи. Но не е останал нито лист от кичеански диплян навярно поради благочестивите усилия на военни и на духовници. Впрочем за разлика от Египет и Тибет, където въздухът е пределно сух, влажният климат в Месоамерика също бил жесток враг на книгата. Все пак времето пощадило нещо от гнева на завоевателите. Кичеански йероглифи стоят по каменни плочи, стенописи, релефи и чакат някой да изтръгне тяхната тайна. Знаците са различни от юкатанските и петенските, напомнят по-скоро откритите по южното крайбрежие на Гватемала микстекски и науатълски, но са по-стари от астекските. Опирайки се на податки в самата книга, Адриан Ресинос твърди, че е била създадена между 1554 и 1558 г., и пополвухистиката приема тази датировка. Творбата не носела никакъв наслов, затова е позната с различни заглавия. Наложило се е „Попол Вух“, но в обращение са и „Чичикастенангски ръкопис“, „Книга на съвета“, „Дъх на боговете“, „Национална книга на кичеанците“, „Книга на народа“, „Кодекси на кичеанския съвет“. Маянистът Адриан Чавес не приема нито едно от тях, дори най-разпространеното тълкуване, че „Попол Вух“ означава „Книга на съвета“; според него заглавието трябва да се превежда „Книга за времето“, „Книга със събития“, „История на всемира“. Под перото на незнайния си автор или съставител творбата излиза без дележ на части и глави, те били въведени по-късно, за да се улесни възприемането на трудния текст. Това разграничение се съблюдава в последвалите многобройни преводи на английски, немски, испански, френски.

Откривателят и пръв преводач на „Попол Вух“ Франсиско Хименес, роден през 1666 г. в Испания, прекарва по-голямата част от живота си сред гватемалски индианци. Когато умира, по всяка вероятност през 1729 г., между неговите езиковедски и исторически трудове остава и тритомната „Съкровищница на какчикелския, кичеанския и цутухилския език“ – трите главни езика в Гватемала, които отецът прекрасно владеел писмено и говоримо; той бил най-добрият познавач на кичеанската граматика. Включва в своята „История на провинция Сан Висенте де Чиапас и Гватемала“ страниците на „Попол Вух“, които ще видят бял свят три века след написването им, и то далеч от родината. Хименесовият превод, който и досега е ключ за многочислените преки и косвени преводи, излиза през 1857 г. във Виена. След четири години се появява френският, отпечатан заедно с кичеанския текст, на абат Брасьор дьо Бурбур. Последният испански превод е от 1955 г. Дело на Дора Бургес и Патрисио Шек, изданието е предназначено за кичеанското население и е двуезично. В сравнение с този на Адриан Ресинос (1947) преводът на Бургес и Шек е доста по-достъпен, но липсата на обяснителни бележки го прави почти неизползваем за нечетящия кичеански. Най-добрият немски превод е на Шулце-Йена (1944), от 1971 г. е най-сполучливият английски на Мънро Едмъндсън, за най-хубав френски се смята трудът на Жорж Рейно (1925).

„Попол Вух“ е най-известният в света индиански текст. По значение му съперничат само маянско-юкатанските пророчески книги „Чилам Балам“. Но в отличие от неразбираемите за неподготвения чилам-балами кичеанските страници изглеждат едва ли не „чисто художествено четиво“ и може би най-подходящото начално вникване в голямата индианска проза. Нерядко текстът е наричан „маянската Библия“. Вън от очевидната несъстоятелност на подобна съпоставка трябва да отбележим, че няма никакви доказателства да е бил разпространен сред други народи, да е бил общомаянско достояние.

В „Попол Вух“ се съчетават и преливат два дяла – митичен и исторически, а в тях се вплитат и случки с определено художествено звучене. Първият дял обема най-цялостно запазените индиански митове за сътворението, вторият излага донякъде общомаянската и предимно кичеанската история. В трета част на книгата се разказва за създаването на човека и за пътуването, което предците извършват до окончателното установяване на кичеанците в Гватемала.

До насилственото покръстване всички маянски народи били многобожни. Ала у някои, включително у кичеанците, съществуващото убеждение, че едно върховно същество, невидимо и извечно, е създало всемира, а останалите божества са негови изяви, клоняло към еднобожие. Обикновено представата на кичеанците за техните божества била дуалистична, по-точно смятали, че всяко съдържа редица двойствености, че всяко е едновременно добро и лошо, младо и старо, мъжко и женско и т.н. Не бива да буди недоумение, ако в един случай божеството се изявява с една от същините на своите двойствености, а в друг – с противоположната й. У маянците верските обреди били едновременно езотерични и екзотерични, тоест една страна от извършваното била понятна само на посветените, а друга била предназначена за простолюдието. Подобна двуделност крие и свещеният „Попол Вух“, който позволява да извлечем съществени наблюдения относно кичеанското разбиране за миросътворението, за произхода на човека, за връзките му с хода на живота. В този смисъл една бегла съпоставка с християнските възгледи би била опорна точка.

Според кичеанското повествование Вселената е дело на несътворен бог, който, преди да пристъпи към светосъздаването, се подразделил на божества – негови части, без някоя от тях поотделно да е върховното божество, наречено Сърце на небето (още Тохил, Гукумац, Кукулкан, Кецалкоатъл). Затова в текста се натъкваме на озадачаващи изрази, в които две или три лица говорят като едно или обратно. Маянското мислене вижда в сътворението пряко участие на божествата, образуващи в съвкупността си Сърцето на небето. Върховното същество е творецът в истинския смисъл на понятието, само то е способно да извежда в битие от нищото, а подразделимите му божества са негови частни изяви, негови помощници. Според християнското учение Бог съградил света сам, без каквато и да било помощ или съучастници; сътворението било завинаги непроменимо. Макар Всевишният да се явява като Отец, Син и Свети Дух, отсъства разделението на труда. Сътворяването на маянския свят е задружно дело, в което се впрягат както Сърцето на небето, тъй и неговите разчленени съставки, макар за тях да е отредено по-маловажното, донаправата на нещата. Оттук и името му – Образувател, както бе преведено на български след дълги колебания дали да бъде предпочетено то или равностойните му „строител“ и „устроител“, защото по-отчетливо изпъква мисълта за форма, за образ, както е на испански. Въпреки йерархизирането и единоначалието сътворяването не е самотен труд, а последица от дружно мислене и действие. Кичеанското върховно същество се съветва с божествата, които го съставят, християнският Бог нито се допитва, нито поверява някому доизграждането на света.

Велика утеха за християните е, че светът съществува вечно, както е разпоредил Всевишният. Но е оставил хода на всемира извън кръга на човешките възможности. При кичеанците и въобще при маянците взаимовръзката богове – свят – хора е напълно различна. Тяхната космогония е посвоему човекоцентрична. Или поне може с увереност да се приеме, че за маянците вървежът на вселенските работи зависи много и от тях, хората.

Още преди да сътворят Земята, когато размишляват за живота, за виделината, как да съмне, Тепеу и Гукумац се питат кой ще произвежда храната, сиреч кой ще ги изхранва. Боговете предявяват две изисквания към още несъществуващия в задоволителен вид човек: да им се прекланя и да ги храни. Последното е изключително важно в отношенията богове – хора – Вселена. То поставя боговете и Вселената в зависимост от човека, нещо непостижимо в същата християнска верига. За да съществуват, маянските божества трябва да бъдат хранени и издържани с приношения от простосмъртните си създания. Тъй като и животът, и съдбата на Вселената са направлявани от боговете, следователно също зависят от хората посредством изхранването на безсмъртните. В християнството нито Бог, нито небесното му войнство, нито Вселената, нито животът не зависят от богомолеца; лишен от каквото и да било съучастие във вселенските дела – извънчовешки, надчовешки, той е безсилен да влияе върху тях. Както не случайно е казано, всичко е в Божиите ръце, християнството е абсолютизъм по отношение изключителното съсредоточаване на вселенската власт само в Бог. В този смисъл маянският възглед отрежда на човека несравнимо по-голяма отговорност за хода на световните дела, защото именно той предоставя на боговете жизнена енергия, храна. Отделен въпрос е, че цената за тоя човекоцентризъм е прекалено висока: човешки жертвоприношения, човешка кръв, тъкмо нея искали боговете.

Сякаш в замяна на това на маянеца – който макар също подвластен на божествата, чрез издържането им е крепител и двигател на всемира и живота – е отнета християнската увереност, че съществуването на света е сигурно. Смъртта тегнела над маянците много по-осезаемо и злокобно, отколкото над християните, за които тя е просто преход от тленното към нетленното, тя е лична и не поставя под заплаха съществуването изобщо на живота, на всички люде, на всемира. Доколко силен е бил ужасът от цикличната, при това явяваща се в един човешки живот, само през петдесет и две години, възможност за свършек на времената, говори фактът, че съседните мешики (неправилно наричани след заселването им в Анауак астеки) извършвали жертвоприношения с хора. Тласкани от страха да не би времето да секне и светът да спре, науатълските народи щедро проливали човешка кръв. У мешиките имало нарочен вид бойно действие – „цветна война“ (вж. преведения на български разказ на Хулио Кортасар „Нощта възнак“), което целяло единствено улавянето на пленници за жертвоприношения. Обикновено отваряли с обсидианов нож гърдите на живия нещастник и изтръгвали сърцето му, но засищали божествата не само по този жесток начин; маянците си пускали кръв чрез убождане на лактите, ушите, езика, дори половите органи. Човешката кръв била енергията, движеща всемира.

Сътворението у маянците преминава през допитвания, съмнения, провали. Дори направата на животните носи разо-чарование на боговете: усилията им горските твари да проговорят и почтително да ги призовават остават неуспешни. Християнският Бог създава животните и човека без колебания и умуване, още по-малко допустима е мисълта за неуспех; сътворението е осъществено наведнъж и безпогрешно. Към животните маянските божества предявяват по-високи изисквания, отколкото християнският създател – не само човек, но и останалите живи същества трябвало според първоначалния замисъл, прекършен от несполуката, да възхваляват Сърцето на небето.

В сравнение с животните създаването на човека при маянците е още по-трудно и мъчително. Божествата направили плътта човешка първо от пръст, от кал, ала създанието излязло меко, неустойчиво, немощно, неподвижно, а и макар да говорело отначало, нямало разум. И боговете собственоръчно го разрушили. При втория опит да се направи човекът било използвано дърво, от дърво били издялани кукли, които приличали на хора, приказвали, населили земната повърхност, народили челяд. Ала дървените кукли, първите човеци според кичеанската митология, нямали нито душа, нито разум. Най-вече не почитали Твореца и Образувателя, поради което изпаднали в немилост и били унищожени с потоп. При третия опит изборът на градиво паднал отново върху растения. Но и сега създанията не мислели, не говорели и били удавени с дъжд от смола, животните и предметите ги наказали за лошото им държане. Те все пак оставили диря – маймуните.

При последния, четвърти опит да бъде изведен в битие човекът била използвана царевицата, от бяла и от жълта царевица била направена плътта на първите люде, от които започва кичеанското племе. Четирима били първите човеци: Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах, Ики-Балам, били все мъже и излезли сполучливи – ходели, говорели, почитали боговете, били разумни. Ала техните създатели пак останали недоволни, пак не постигнали онова, което искали. Видяло им се, че хората им се изплъзват, че знаят повече, отколкото им се полага, нима ще съперничат на безсмъртните? И ограничили техните умствени способности. Едва тогава били изведени в битие четирите съпруги на четиримата първи мъже. Всичко това ставало в мрачина, не се били появили още нито слънцето, нито месецът, нито звездите.

Според мита за сътворението в „Попол Вух“ първо съществувало небето. После е упоменато и морето. Сиреч небето и морето са първоелементите на сътворението. Те били неподвижни, в покой. Миросъздаването изхожда от покоя, от реда, становище, естествено за маянците, у които било силно застъпено рационалното начало, характерно за една толкова напреднала в математиката и в астрономията общност. Не хаосът, а редът стои в изначалието на маянското вселенознание. В кичеанския мит земята се появява след небето и водата. Била потопена във водата и оттам изниква по силата на словото. Нему е приписано магическо въздействие, то действа. След планините и долините били създадени растенията и животните. Любопитно е да се отбележи, че маймуните произлизат от човека, от един пропаднал опит да бъде сътворен човекът, и че не се посочва от каква материя били направени животните.

Човекът е завършекът и венецът на миросъздаването. Появява се в тъмнината, когато цялата природа тъне все още в непрогледност. На светлината не е отредено първо поред място, както е в християнството. Творческите усилия на божествата започват с изваждането на земята от водата, не включват създаването на небето, водата, земята. Очевидно според кичеанската космогония боговете създават не Вселената, а част от нея, да речем условно, природата. Впрочем въведението на „Попол Вух“, на другия, „истинския“ „Попол Вух“, казва, че небето и земята също били образувани. Може би в унищожената книга космогоническият мит е бил по-различен и е обхващал небето и земята не като готови елементи?

Да обърнем внимание и на други особености в маянския възглед за възникването на света. „Чичикастенангският ръкопис“ даже не намеква за каквато и да било борба с природните стихии; няма никакво противопоставяне нито между самите божества, както е в някои митологии, нито между природни сили и богове – кичеанските първосъздатели са единодушни и действат съвместно.

Макар „Попол Вух“ да упоменава първо небето, а после водата, основното градиво в светосъздаването е именно тя, в нея стоят първородителите, обгърнати от виделина и покрити със зелени пера. В своя труд „Свещената вселена на змията у маянците“ Мерседес де ла Гарса тълкува тази подробност като указание, че пернатата змия, наречена от кичеанците Гукумац (Кукулкан у маянците, Кецалкоатъл у науатълците), е не толкова едно от божествата, колкото жизнената им енергия, представяна от водата. Мексиканската изследователка прибавя, че водата на сътворението се символизира от змия или змей в много други космогонии. Някои тълкуватели виждат по следния начин разпределението на труда в кичеанското сътворение: върховното същество прехвърлило своите възможности върху съставящите го божества и се ограничило по-скоро да надзирава и да ръководи действащите.

Относно слънцето ще отбележим, че то не е създадено от боговете, поне митът не обяснява как е възникнало, а се задоволява да оповести, че е изгряло. Не е казано нито кой го е направил, нито как. То излиза на бял свят много късно, след като земята е извадена от водата, след образуването на планините, долините, ручеите, растенията, животните, човека. Появява се едва след четвъртия, последен и сполучлив опит на боговете да направят човека. А между тия опити лежи много време. Може би главното небесно светило идва след човека, защото тази последователност отговаря на човекоцентричния маянски възглед за устройството на света. В цялото миросътворение най-трудното е направата на човека. Нищо не отваря толкова работа на боговете, колкото човекът. За тях е по-лесно да издигнат земята над водната повърхност, отколкото него да създадат успешно. Слънцето грейва едва когато боговете са създали не само четиримата първи мъже, после техните четири съпруги, но и когато са се намножили потомци и племената са установили местоседалищата си. Ще рече, миросътворението е извършено в непрогледен мрак. Християнският Бог твърде рано казва „Да бъде светлина“ и в този смисъл библейското сътворение е светло, а в кичеанското тъмнината царува дълго и предълго. Слънцето се ражда, когато индианците извършват нарочен обред и му принасят благовоние. Сиреч неговата поява се дължи на човешката намеса, воля – отново изпъква човекоцентричността на маянското мировъзрение. Не е първото твърдо тяло, извисило се на кичеанското космогоническо небе, преди него изгрява една звезда, Зорница. Веднъж заело мястото си сред небосвода, не подхваща своя път, а стои неподвижно. Съсредоточен в човека, митът не разкрива кое и как задвижва слънцето.

Кичеанците, и въобще маянците, имали четиристранна представа за света. Още в предисловието срещаме заложена идеята за четириделно устройство: небето и земята били разделени на четири, четири били ъглите, четири били краищата, четири били основните посоки, четири били пътищата пред отиващите в Шибалба: червен, черен, бял и жълт, според всяка основна посока; четирима били първите човеци, четирима били водителите, оглавили преселението от Мексиканския залив до Гватемала; четири били главните божества (Цакол, Битол, Алом, Кахолом), съставящи върховното същество Сърце на небето, управляващи четирите ъгли на Вселената.

През XVI в. маянският всемир бил съставен от три отвесно и четири водоравно подредени големи области: небе, земя, подземен свят; четири основни посоки. Кичеанците наричали подземния свят Шибалба, а юкатанците – Метнал; те били сходни, обитавани от божества, които вредели на хората, като ги разболявали или им отнемали живота. Още няма единно мнение какво точно е било Шибалба. В това подземно царство на злите сили, за което някои изследователи уточняват даже на кое място сред Високите планини се е намирал входът му, едни виждат нещо, наподобяващо християнската преизподня, други – поредица от изпитания, през които трябва да минат умрелите. За по-доброто възприемане на целия дял, свързан с Шибалба, нека я уподобим условно и на двете – подземен пъкъл и мъчилище за покойници, но с уговорката, че става дума за една от многото брънки, засега още невъзстановима, които иберийският меч и верският фанатизъм са изтръгнали от индоамериканските култури. Премеждията на победените Хун-Хунахпу и Уукуб-Хунахпу и на отмъстителите за смъртта им, техните синове Хунахпу и Шбаланке, се разглеждат като борба между злото и доброто и крайното възтържествуване на доброто. В преносен план се тълкува и играта на топка. Двамата братя не случайно отиват на небето след победата над господарите на Шибалба, някои ги отъждествяват със Слънцето и Зорница.

Нека забележим, че усилията на боговете да направят човека се увенчават с успех едва когато откриват подходящо градиво. В крайна сметка не върховната повеля, не божественото духване обуславят въжделената сполука, а царевичното брашно. Казано иначе, не духът, а материята е решаваща. Това не означава, че в кичеанския мит е подценено съзнанието. Напротив, именно разумът е главното мерило на боговете дали творението им излиза добро или лошо. Нещо повече, умът ги плаши, кара ги да виждат в своята рожба нежелан съперник в разбирането, в проницателността.

Християнският Бог създава както небето, така и земята. В Библията единствено за водата не се казва изрично, че е Божие творение, Божият дух се носел над водите. Съпоставено с Всевишния, маянското върховно същество е с по-ограничени възможности или намерения. Миросъздаването у християните оставя впечатление за абсолютното всемогъщество на Господ, идващо от бързината и непогрешимостта му; той е извисен непостижимо. Отредено е изключително място на словото. Преди да пристъпи към създаването на каквото и да било, Бог изрича думи, с които изразява волята си, и пак до словото прибягва след сътворението, за да назове нещата и да ги благослови. Кичеанският мит не показва миросъздаването тъй стройно, лесно, бързо, непогрешимо, ролята на словото като творяща сила е по-малка, но в замяна на преден план са изнесени обмислянето, съветването, а всемогъществото е чувствително по-неизявено. Поради тия различия – съмнения, колебания, неуспехи – сътворението в „Попол Вух“ изглежда по-човешко, ако вземем предвид, че на простосмъртните е по-присъщо да грешат и да лъкатушат в постигането на своите предначертания, отколкото на безсмъртните.

Любопитна отлика е, че вместо обичайната двойка мъж и жена първите кичеански люде са четирима, и то мъже. Съпругите им биват извикани за живот допълнително. Не трябва много въображение, за да се предложат тълкувания от рода на тия, че се подчертава първенстващата роля на мъжа, нещо съвсем естествено в онова общество, че първите хора са четирима, тъй като маянците имали четиристранна представа за света. Но с по-голямо основание изследователите съзират в митическите четирима човека исторически личности, предводителите, оглавили кичеанското преселение. Възможностите, които „Попол Вух“ разкрива за възстановяването на древната история на маянците, още не са изучени докрай.

Маянската история обхваща три епохи: предмаянска епоха (до IV в.), Стара (317–987) и Нова империя (987–1697). Първата империя процъфтявала в Петен и в Чиапас, а втората – на полуостров Юкатан, където тия народи се преселили след чувствителен упадък, започнал вероятно в началото на X в. Културата им се развивала в досег с други индоамерикански култури, най-вече на толтеките и на мешиките. Толтекското въздействие върху маянците е пряко свързано с Кецалкоатъл, великия владетел, жрец, цивилизатор и бог, който през X в. напуснал престолния Тулан (Тула) и отишъл в Новата маянска империя, където придобил изключителна слава под името Кукулкан, а кичеанците и какчикелите го знаели като Гукумац и Накшит. Сред кичеанците влиянието му било толкова голямо, че, както проличава в „Попол Вух“, самодръжците им предприемали пътувания на изток, в Юкатан, за да бъдат облечени във власт там.

Кичеанците основали своя държава между 1200 и 1300 г. Произхождали от маянците на Новата империя, вече смесени с толтеки. В първите три десетилетия на XV в. установили своята последна столица сред Високите земи на Гватемала и я нарекли Кумаркаах (науатълското й название е Утатлан). Там дошли от север, от земите на днешните мексикански щати Веракрус и Табаско, движейки се покрай Мексиканския залив и прекосявайки после Юкатан. Затова в „Попол Вух“ се разказва за прехода, пълен с изпитания, на кичеанци, тамубовци и илокабовци от изток. Според същия източник какчикелите извървели заедно с кичеанците пътя от Тулан до днешните си земи в Гватемала и до края на XV в. живели съвместно, а после уредили своя държава. На Кумаркаах било отсъдено да остане столица около в. През първата половина на XVI столетие от владенията по земите на Гватемала най-силно било кичеанското. Близо до град Мексико и досега се издигат развалините на Тулан, основан около 900 г. от толтеките, чиято култура (IX–XII в.) е дала много на месоамериканската. Според „Попол Вух“ маянските народи се разселили от Тулан. Исторически това е невярно, в народната памет толтекското предание е изместило действителното първоначално местонаходище на хората, които по-късно се именуват кичеанци, рабинали, какчикели и пр. Осезаемото въздействие на туланската култура върху маянската Нова империя е карало някои изследователи да привеждат съображения, целящи да докажат, че „Попол Вух“ е толтекско произведение. Привеждали са се следните доводи: в книгата средоточие на маянското разселване е Тулан; боготвори се толтекската перната змия; жреците и жертвоприносителите са „яки“, сиреч мексиканци; жертвоприношенията следват примера на северните съседи и др. Но това са вторични напластявания, също както през X в. толтеките влияят върху маянците, без да променят същината на тяхната култура.

Ако тръгнем в обратна последователност през онова, което в крайна сметка е изкристализирало под перото на незнайния автор или съставител, ще стигнем до един предполагаем, йероглифен, предколумбовски, „истински“ „Попол Вух“. Допускайки неговото съществуване, непосилно е да определим датировката му. Но с положителност може да се приеме, че тя ще се вмества в хронологическите рамки на християнската писменост. Някои изследователи прекрачват отвъд варосаните листове на дипляните и твърдят, че текстът, поет от шарените писмена, се е родил много преди тях като епическа поема и към нея после били прибавени нови неща. Адриан Чавес отстоява мнението, че поемата е възникнала преди четирийсет века и е била предавана от уста на уста до съставянето на писмената. Не само Чавес вижда в тази свещена книга предписмена драматическа поема. Изявеният маянист Мънро Едмъндсън преведе на английски целия „Чичикастенангски ръкопис“ в стихове, за което е упрекван в крайност. Според някои учени съотношението между стихове и проза е едно към десет. Швейцарският антрополог Рафаел Жирар, без да стига до четирийсетвековна давност, също изразява убеждението си, че в тая творба е залегнало най-древното свидетелство за човешката история. Тук е мястото да отбележим, че кичеанският текст, независимо кога и къде се е зародил устно, е бил прехвърлен върху хартия в колониално време и макар като цяло да остава несъмнено чужд на европейското мислене, все пак тук-там съдържа леки християнски наноси. Тяхното присъствие изисква предпазливост в намирането и прокарването на бързи и лековати успоредици спрямо други космогонии, митологии, народни творчества, за да не подведат към погрешни изводи относно например всемирния потоп, вавилонското стълпотворение и прочие библейски събития. Отсяването на християнските наноси може да стане единствено въз основа на проверка за тяхното отсъствие в други индиански източници, предания, поверия, археологически сведения.

* * *

Може би защото световното внимание е привлечено много силно от блестящите постижения на маянците в областта на знанията и изкуствата (едно опростителско европоцентрично схващане ги окачествява като „гърците на Америка“), може би защото по време на завоюването вече са били превалили своя възход, но в очите на европееца те минават за търпеливи, покорни. Истината е друга. Войнстващите мешики, принудили толкова народи от Тихия до Атлантическия океан да им плащат дан, били разбити бързо-бързо от жадните за злато испанци благодарение на психическия срив, предизвикан в ратта на Монтесума от вярването, че трябвало да се бият не с простосмъртни хора, а със завърнали се богове. Духовно изтънчените миролюбиви маянци оказали много по-продължителна и упорита съпротива. Шейсет години били потребни за сломяването на юкатанците, ицайският народ бил победен едва през 1697 г., а гватемалските индианци не са сложили оръжие до ден днешен. В началото на XX в. била потушена т.нар. кастова война, избухнала през 1847 г. Броженията започнали по времето, когато Съединените щати заграбили ни повече, ни по-малко от два милиона и четиристотин хиляди квадратни километра мексикански земи – петдесет и пет на сто от площта на своя съсед. САЩ насърчавали отчаяните от нищетата и безправието маянци, въоръжавали ги, надявайки се да откъснат от Мексико и полуостров Юкатан. За шейсетте години кастова война били избити триста хиляди маянци. И те като дедите си имали в далечна Европа славата на търпеливи, покорни люде.

Понастоящем кичеанците наброяват, както посочихме, близо милион и живеят предимно в едноименния окръг Киче с главен град Санта Крус, издигнат на мястото на сринатия през 1524 г. Кумаркаах. За да смажат борбата на свободолюбивите и непокорни индианци, гватемалските военни прилагат между другите мерки и насилственото изселване в „образцови села“, чието название не случайно напомня за системата на апартейд в Южноафриканската република. Мнозина бягат зад граница, предимно в Мексико, за да спасят живота си. Политиката на методично и жестоко народоизтребление засяга както броя на говорещите кичеански, тъй и разпределението им. Поради тази драматична причина кичеанският звучи и извън окръга Киче, и извън Гватемала.

За нас всичко маянско идва прекалено отдалече, прекалено съсредоточено в едно отколешно величие. Но маянската култура не е нещо, съществувало единствено в отдавна миналото и завинаги изчезналото. Унищожавана и унижавана отявлено или прикрито, тя е жива и днес. Шест милиона души говорят сега езиците на хората, въздигнали самобитни градове из селвата, несравнимо повече са ония, които вече говорят друг език, но в жилите им тече маянска кръв. От 1954 г., когато в Гватемала бе извършен продажнически преврат срещу правителството на Арбенс, са убити или изчезнали над сто и петдесет хиляди души, повече от двеста и петдесет хиляди са принудени да избягат от родината си, а други сто и петдесет хиляди – насилствено преселени в гетообразните „образцови села“.

Гватемалският народ води героична въоръжена борба, в която кичеанците заемат челно място. И ако за нас „Попол Вух“ е чудновато полупонятно четиво, за тях, които от четири века не са се примирили с участта на поробени, онеправдани, той е знаме в съпротивата.

На тях, днешните потомци на митическите герои Хунахпу и Шбаланке, победили кървавото подземно царство Шибалба, на кичеанците и гватемалците. които северноамериканските монополи не могат да купят, а оръжието на техните марионетки не може да надвие, с обич и вяра посвещавам този превод.

 

Румен Стоянов

 

За българския превод на „Попол Вух”

 

 

„Попол Вух“ бе преведен на български от испанския текст на Адриан Ресинос (1886–1962). По-точно от седмото (1964) издание на превода, който Ресинос извършва от кичеанския ръкопис и издателство „Фондо де Култура Економика“ отпечатва в град Мексико за пръв път през 1947 г. Трудът на гватемалския учен вече близо седемдесет години след появата си продължава да е най-утвърденият пряк испански превод на „Попол Вух“, непрекъснато търпи преиздания и е най-широко използван от обикновени читатели и от изследователи. Седмото издание се различава от първото по това, че през 1964 г. са отпаднали някои обяснителни бележки и вместо увод и обширен предговор е поместен доста по-кратък встъпителен текст. Не използвах обясненията към първото издание, защото съкращенията в тях са били направени приживе на Ресинос и вероятно той самият е намерил основание да ги възприеме като окончателни за многобройните по-сетнешни издания. Бележките на Ресинос към седмото издание запазих непокътнати дори в случаите, когато изискват очевидни промени или допълнения с оглед нуждите на българския читател или новите сведения, с които разполага днес маянистиката. Това бе най-почтеното, което можех да сторя. Каквито и добронамерени усилия да положех, всяка моя намеса в тях би означавала „разтури къща и направи колиба“: щом не знам кичеански език, не е по силите ми да съставя по-добри обяснения от Ресиносовите. За да уважа неговия труд и за да не си приписвам несъществуващи заслуги, предпочетох да прибавя нови бележки, със съответно обозначение, предвид необходимостта на българина от много повече опорни точки за един по-задълбочен прочит, отколкото на гватемалеца, на мексиканеца или въобще на испаноамериканеца. А дори за отвъдморския читател, несъмнено облагодетелстван от познаването на своята или близка нему действителност, тълкуванията към въпросното издание са твърде оскъдни, особено за по-взискателното око. При изготвянето на бележките съм ползвал главно разясненията, които друг гватемалски учен, Агустин Естрада Монрой, е приложил към преиздание на класическия (първия) превод на Франсиско Хименес (издателство „Хосе де Пинеда“, гр. Гватемала, 1973 г.).

Основната мисъл, от която се ръководех, работейки над „Попол Вух“, бе, че това е книга, повеляваща да бъде пресъздадена с пределна точност, която обаче да не е в ущърб на поетичността, още по-малко да се прибягва до каквото и да било разхубавяване. Ала аз тръгвах не от първообраза, а от испанския превод. И непрекъснато ме терзаеше съмнението, подхранвано от други преводи, как ли ще е това или онова на кичеански. Усещането, че се движа опипом, навремени ставаше непоносимо и ме принуждаваше да прибирам страниците в чекмеджето. Единственият изход се оказа да вървя колкото може по-близо до Ресинос. Не исках да изпадам в самоволности, каквито ме очакваха, в случай че се отдалеча неоправдано от неговите думи, а нямах пряка връзка с първообраза, впрочем трудноразбираем дори за ония, чийто роден език е кичеанският, ала не притежават здрава филологическа и палеографска подготовка върху негова основа. От друга страна, както отбелязахме, авторът или съставителят на „Чичикастенангския ръкопис“ на много места съзнателно е предавал неясно съдържанието на текста, който като цяло ще продължава да бъде обект на задълбочени проучвания. Стремях се да работя по превода на тоя исторически паметник със съзнанието за неговата изключителна ценност като източник на сведения от първа ръка за маянската, месоамериканската и предиспанската култура, изискващ пренасянето на друг език да става с пределна вярност както спрямо всяка дума поотделно, така и спрямо смисловите единици, които думите образуват. Поради това съм се придържал и към съображението, че, доколкото е възможно, „Попол Вух“ не бива да се „осъвременява“, което в дадения случай ще рече да се осакати постройката на първоначалния изказ, тъй както е оцелял у Ресинос. Не ми даде сърце да се презастраховам стилово, заглаждайки първичната хубост на тия дошли от тъй далечно време и място словесни построения, и в името на някакви уж общозадължителни предписания да преиначавам изрази. Не мисля, че изречение като „Уукуб-Какиш имаше едно голямо нансово дърво, чийто плод беше храната на Уукуб-Какиш“ звучи грозно заради повтореното собствено име и трябва да се „пипне“ само защото стои встрани от царския път на оная презастраховаща стилистика, чието прокрустово ложе би отрязало второто „Уукуб-Какиш“, заменяйки го с местоимение. Не мисля, че изречение като „Улавяха някого, когато вървеше самичък, или двама, когато вървяха, и не се знаеше кога го улавяха, и веднага отиваха да го жертвопринесат пред Тохил и Ауйлиш“ е толкова непривично и невъзприемливо за нас, че трябва да се „оправя“. Мисля, че е по-трудно да се опази привкусът на далечност, на чуждост – а езикът ни с възхитителните си възможности го позволява, – отколкото текстът да се нагоди към неоправданото и страхливо „на български да звучи добре“. „Щом стигна жената пред старицата, рече жената на бабата“ – четем у Ресинос. Ясно, би могло да се избегне повторението на „жената“ или да се замени „бабата“ с „й“, ала едва ли би трябвало да го променям, след като и Ресинос го е запазил в превода си на испански. А щом е възможно в съвременния испански, няма никакво основание да не е възможно и в съвременния български. „И като рече, каза“ – срещаме в старобългарската книжнина. Нима би трябвало да се „редактира“! Познавачи твърдят, че „Попол Вух“ е един от най-старите паметници на човешката мисъл, предаван с векове от поколение на поколение, преди да бъде записан. А някои го възприемат дори като първия по древност. Така или иначе несъмнено е, че тук обичайните съображения за „гладкост“ на езика са неоправдани и „грапавостта“ на първообраза е задължителна и в превода. „Попол Вух“ не е четиво за любители на салонна езикова изящност. Честите, едва ли не „прекалени“ повторения, които съм запазил изцяло, са част от художествения похват паралелизъм, характерен за кичеанската творба, и би било повече от неуместно да се посегне на тях.

Още от самото заглавие на тази книга кирилицата постави въпроса как да се изписват индианските имена. Когато се превежда с латиница, затруднения от такова естество няма или са значително по-малки, защото обикновено думите запазват вида, който имат на кичеански и на испански. И все пак езиците, ползващи латиница, се оказват понякога доста по-неточни – една унгарска, полска, шведска дума на испански се пише както в оригинала, ала често не се знае какъв е нейният правилен изговор. Кирилицата изисква възможно най-голямо уточняване между знак и звук. Трудностите в случая произтичат от буквите „h“, „v“, „x“, z“, застъпени и в испанския, и в кичеанския, но с различни стойности. Според испанските правила „Popol Vuh“ би трябвало да се чете „Попол Ву“ (както може погрешно да се чуе у някои неосведомени испаноговорещи). Обаче възприето е „h“ в кичеански думи да бележи звук, равнозначен на българския „х“. Оттам у някои познавачи вместо общоприетото „Popol Vuh“ срещаме „Popol Vuj“, „Popol Buj“, „Popol Wuj“. В испанския текст „Mahucutah“ подвежда незапознатия да го произнася „Маукута“, докато правилното е „Махукутах“. В кичеански думи буквата „v“ бележи българския звук „у“. Следователно „Popol Vuh“ е правилно да се чете „Попол Уух“. Затова можем да го видим някъде и като „Popol Uuj“, „Popol Wuh“, „Popol Wuj“. В кичеанския език буквата „x“ не трябва да се чете по испански като нашето „кс“, а като „ш“ – „Xpiyacoc“ е „Шпиякок“. В никой от поне двайсет и шестте маянски езика няма звук „з“. Поради това, макар в кичеански имена да е застъпена буквата „z“, употребявана и днес по наследство от колониалния испански, действителната ѝ равнозначност на български е „с“, а не „з“. Например „Zipacna“ е „Сипакна“, а не „Зипакна“.

На български предадох имената съобразно звученето им на кичеански език, поради което „Vucub-Came“ е „Уукуб-Каме“, „Hun-Hunahpu“ е „Хун-Хунахпу“, „Huracan“ е „Хуракан“, „Zaquiya“ е „Сакия“, „Uvila“ е „Ууила“. Единствено изключение допуснах спрямо заглавието. Вместо правилното кичеанско „Попол Уух“ то си остана „Попол Вух“, защото именно така е придобило световна известност. Двойните съгласни (в науатълското „comalli“ или в кичеанското „Zaccabаha“) предадох с по една буква, както изисква българската традиция, още повече, че само в един маянски език, мамски, съществуват шест фонеми „к“, които можем да предадем на български само с неуместна тук фонетична транскрипция. Впрочем в кичеанския фонемите „к“ са четири.

Собствените имена преведох според текста на Ресинос. В преводи от първообраза се срещат по-големи или по-малки различия (употреба на други букви, допълнителни знаци, сливане, разделяне на думи). Бургес и Шек изписват имена като Шпиякок, Шмукане, Шбаланке и прочие без улесняващото изговора на испански език начално „и“ (както е у Ресинос: Ixpiyacoc, Ixmucane, Ixbalanque), а така е и у Франсиско Хименес, сиреч в запазения препис на първообраза. В тези случаи българският превод също се е съобразил с нашите фонетични норми.

Ударението в кичеанския език има постоянно място – върху последната сричка. Затова не съм го отбелязвал писмено в имената. „Popol Vuh“ би трябвало да се произнася „Попòл Уỳх“. Не съм обозначил ударението и в науатълските думи: в тях то пада неизменно върху предпоследната сричка. Обяснителните бележки указват кои имена са науатълски. И понеже останалите са кичеански, става ясно къде стои правоговорното ударение на всяко име.

Изхождайки от друга традиция, чужда на съвременния български, Адриан Ресинос предава с главна буква редица имена (някои от тях звания): Господар, Галел, Ахпоп, Ахпоп-Камха, Ахцик-Уйнак и др. Когато не са част от лични имена, привел съм ги в съответствие с нашите изисквания, отреждащи в случая малка буква. Гватемалският маянист е отличил с курсив собствените имена – както обяснените от него, така и оставените без пояснения. В българския превод това е избягнато с мисълта, че не подпомага усвояването на материала, нито го прави по-прегледен. В текста всички добавки в скоби са на Ресинос.

За улеснение на читатели, имащи достъп до „Попол Вух“ или до книгописа за него на латиница, и за по-голяма точност в бележките към всяка обяснена дума е поставена нейната съответка, както е изписана в оригинала.

Маянските езици, включително кичеанският, разполагат с граматически залог, който отсъства в романските и в славянските. По значение стои най-близо до познатите ни страдателни залози и е много използван. По тая причина Ресинос прибягва твърде често до страдателни глаголни форми. На български в повечето случаи са употребени действителни, защото подобна честота е необичайна за нас.

Тълкуването на собствените имена е трудна задача, тъй като ономастиката на кичеанския език е неразработена (Ресинос не случайно е крайно предпазлив). Поради това, че „Попол Вух“ е бил записан с несъобразена с фонетичните особености азбука, много от тънкостите са се изплъзнали в приблизителното улавяне на звуци, внасяйки възможности за разнопосочно и противоречиво разчитане на съставните имена. Нещата се усложняват и поради обстоятелството, че подобно на други свещени писания, в тази книга имената на божества или свръхестествени същества са нарочно недостъпни или с объркващи значения. Но днес основната пречка за разчитането им е липсата на ономастични изследвания и въобще непроучеността на кичеанската култура. Съзнавайки наличните опасности, все пак предпочетох да прибавя към сдържаните бележки на Ресинос някои от ономастично разточителните на Естрада Монрой и настоящият превод се придържа към разчитането на собствените имена. Съображенията бяха следните.

Естрада Монрой прави своите тълкувания трийсет години след Адриан Ресинос. Това предполага възможност за по-големи сполуки в ономастиката на кичеанския език. Ако четящият испански поиска да узнае значението на едно или друго име, би могъл да ползва обясненията на Ресинос, на Естрада Монрой или на друг учен. Макар че въпросното издание е труднодостъпно извън Гватемала и широките кръгове се задоволяват с предложеното от Ресинос, възможността да се надзърне отвъд кичеанските имена е по-реална. За нас тая врата е плътно затворена. И в близко бъдеще единственият път да стигнем до някакви тълкувания – добри или лоши – на тези имена ще са бележките към настоящия превод. На тях обаче трябва да се гледа не като на окончателната дума на маянистиката, а като на податки, като на „по-добре малко, отколкото нищо“, като на „тръгване“, а не „стигане“. В едно съм убеден: ако в научно отношение трябва да подхождаме внимателно към някои от приложените ономастични разчитания, от поетическо гледище те обогатяват текста, защото позволяват да доловим образността на кичеанското светоусещане и пределната сбитост на езика.

За нуждите на този превод и въобще за едно по-трайно боравене с нови за нас понятия се наложи да се съставят думи. Тъй като въпросът е принципен, ще обясня как съм постъпил.

Българската култура и българският език много бързо навлизат в области на човешкото знание, които доскоро ни бяха съвсем далечни, за да не река недостъпни. Такъв е случаят с предколумбовските народи и всичко сътворено от тях. Преводът на „Попол Вух“ е само малка крачка в тази насока, но немислима без употребата на ред чужди думи, които неизбежно ще влязат в родния ни език и трябва да опитаме да им дадем още отначало такъв облик, че да ги почувстваме като добре прилягащи му, а не като чужди нему тела, и най-важното – податливи за извличане от тях на други думи съобразно българското словообразуване. В испанския, следващ различно развитие, е естествено да се използват едни и същи форми както за съществителни, така и за прилагателни имена. В българския тази възможност е рязко ограничена, ако го сравняваме с испанския, където например думата „киче“ е и съществително, и прилагателно. Но за нас е неприемливо да я оставим в този й вид, защото, ако в отделни съчетания е относително приложима (расата киче, народът киче), оказва се тромава в случаи като „los quichés“, което би трябвало да преведем с „хората киче, мъжете киче“, ако държим да я запазим непокътната, както е на английски, на френски и пр. По тази причина от „киче“ образувах „кичеанец“, защото, освен че отговаря точно на традицията за имена, обозначаващи принадлежност към определен народ, народност и т.н., позволява да извличаме облици и за женски, за среден род, за множествените им числа: кичеанка, кичеанки, кичеанче, кичеанчета, кичеанци, каквито в превода не стана нужда да използвам, но в бъдещото все по-задълбочено изучаване на доколумбовските култури ще е неизбежно. Същевременно кичеанец е добра основа за извличане на прилагателни – кичеански, кичеанска, кичеанско, кичеански.

Същия подход – от чуждото слово да се изкове българска основна дума, позволяваща извеждането на производни, съм следвал и в останалите случаи: от „мая“ – маянец, и съответно маянка, маянче, маянски, маянска, маянско, маянски; от „какчикел“ – какчикелец, какчикелка, какчикелче, какчикелски и т.н.; от „науатл“ – науатълец, науатълка, науатълче, науатълски… Естествено е една новосъздадена дума да подразни нечие ухо, особено любители на криворазбрани верноподаничества към чужди езици. Но съм убеден, че ако не се постъпва така – смело да ковем думи според българското словообразуване, – езикът ни ще се затлачи от множество трудноподвижни имена. За да не бъда голословен – ако запазим на български „науа“ в този му „неизопачен“ вид, ще трябва да говорим и да пишем тромаво, да търпим чужди кръпки: народи науа, култура науа. Нашето словообразуване допуска единствено науаски или от равнозначното „науатл“ – науатълски.

В случая с двете разновидности на испански език „рабинал“ и „рабиналеро“ прибягнах към уеднаквяване (рабинал) с оглед да можем да казваме също рабиналка, рабиналче, рабиналски и пр. Някои маянски имена на родово-териториални общности срещаме у Ресинос като: los de Tamub, los de Ilocab, los de Cavec и т.н. (Тук по всяка вероятност е оказало влияние обстоятелството, че маянските езици не образуват множествено число посредством морфологично изменение на самото име, а посредством придружаващото го числително: не „три къщи“, а „три къща“.) Ако се робува на чужди езикови средства, би трябвало да преведем: „тия от Тамуб“, „тия от Илокаб“, „тия от Кауек“. Случаят е тъй въпиещо чужд на нашия език, че едва ли е необходимо да се изказват каквито и да било доводи против. Преведох ги с „тамубовци“, „илокабовци“, „кауековци“ все с мисълта, че така ще можем да разполагаме с тия имена и в мъжки, женски, среден род, с прилагателни, с форми за множествено число. Изключение допуснах с „тия от Шибалба“, а също и с други, които се срещат единично или рядко. Някои нарицателни съставих, за да избегна употребата на думи, които по една или друга причина биха се оказали нежелани в този текст: вместо „баня“ – „къпалище“, вместо „жертвеник“ – „жертвоприносилище“, и пр.

Тоест извличах нови думи с оглед не толкова ограничените нужди на този превод, а гледайки напред, към един бъдещ ден, когато ще ни потрябват и производни от чуждите слова. Ако още в първата среща с тях не създадем добри основи за допълнително словообразуване, по-късно ще бъде трудно да променим нещата. Например: навремето не сме се погрижили да въведем правилно тъй неудобното ни „мая“ и все още ни притеснява да казваме маянски, маянец, маянка, а сме принудени да си служим с патерици – народите мая и прочие убогости.

Ще отбележа още една трудност за българския превод, несъществуваща за езици, в които думи от латински и гръцки произход са залегнали много по-рано, много по-широко, отколкото в родната ни реч. На дело тая разлика означава, че редица слова, които в други езици спокойно могат да бъдат използвани за текст от XVI в., в българския, макар също да се употребяват, биха стояли като нови кръпки върху старовремска дреха, защото са присъщи за чувствително по-нов пласт в езика ни (субстанция, плазма).

 

Попол Вух

 

Глава I
Това е разказът как всичко беше в безизвестност, всичко в покой, в безмълвие; всичко неподвижно, смълчано, и празна небесната шир.

Това е първият разказ, първата реч. Още нямаше нито един човек, нито едно животно, птици, риби, раци, дървета, камъни, пещери, оврази, треви, ни гори; само небето съществуваше.

Не се изявяваше лицето на земята. Имаше само спокойно море и небе в цялата своя шир.

Нямаше нищо наблизо, което да вдига шум, нито пък нещо, което да се движи, нито да мърда, нито да вдига шум в небето.

Нямаше нищо, което да е изправено; само водата в покой, тихото море, самотно и спокойно. Нямаше нищо, дарено с битие.

Имаше само неподвижност и безмълвие в тъмнината, в нощта. Само Творецът, Образувателят, Тепеу, Гукумац, Първородителите бяха във водата, обгърнати от виделина[1]. Бяха скрити под зелени и сини пера[2], затова ги наричат Гукумац. На големи мъдреци, на големи мислители е тяхното естество. По тоя начин съществуваше небето, а също и Сърцето на небето, че това е името на бога. Тъй разказваха.

Дойде тогава тук словото, дойдоха заедно Тепеу и Гукумац, в мрака, в нощта, и говориха помежду си Тепеу и Гукумац. Говориха прочее, допитваха се помежду си и размишляваха; споразумяха се, обединиха своите слова и своята мисъл.

Тогава стана ясно, докато размишляваха, че когато съмне, трябва да се появи човекът. Тогава разпоредиха сътворението и растежа на дърветата и увивните растения и зараждането на живота, и сътворението на човека[3]. Тъй бе разпоредено в мрака и в нощта от Сърцето на небето, който се казва Хуракан.

Първият се казва Какулха-Хуракан. Вторият е Чипи-Какулха. Третият е Раша-Какулха. И тия тримата са Сърцето на небето[4].

Тогава дойдоха заедно Тепеу и Гукумац; тогава се посъветваха за живота и виделината, как ще се направи, че да се развидели и съмне, кой ще създава храната и издръжката.

– Тъй да бъде! Нека се изпълни празнината! Нека тая вода се отдръпне и да освободи (пространството), нека възникне земята и да се затвърди! – Тъй рекоха. – Да се развидели, да съмне на небето и на земята! Не ще има нито слава, нито величие в нашето сътворение и образуване, докато не просъществува човешкото създание, образуваният човек. – Тъй рекоха.

После те сътвориха земята. Наистина тъй стана сътворението на земята:

– Земя! – рекоха, и мигом тя стана.

Като мъгла, като облак и като прах беше сътворението, когато от водата изникнаха планините; и в миг пораснаха планините.

Само по чудо, само с магическо изкуство се образуваха планините и долините, и мигом кипарисовите и боровите гори покълнаха заедно на повърхността.

И тъй се изпълни с радост Гукумац, та рече:

– Добро бе твоето идване, Сърце на небето; ти, Хуракане, и ти, Чипи-Какулха, Раша-Какулха!

– Нашето дело, нашето сътворение ще бъде завършено – отговориха.

Първо се образуваха земята, планините и долините; разединиха се водните течения, ручеите потекоха свободно между хълмовете и водите останаха разделени, когато се появиха високите планини.

Тъй стана сътворението на земята, когато бе образувана от Сърцето на небето, Сърцето на земята, че тъй са наричани ония, които първи я оплодиха, когато небето беше в безизвестност, а земята беше потопена във водата.

По тоя начин се усъвършенства творението, когато го извършиха след размисли и разсъждения за щастливото му завършване.

 

Глава II

После направиха малките горски животни, пазачите на всички гори, планинските духове[5], елените, птичките, пумите, ягуаритеА, змиите, змийчетата, кантилите (пепелянките), пазачите на увивните.[6]

И рекоха Първородителите:

– Само безмълвие и неподвижност ли ще има под дърветата и увивните? Уместно е занапред да има кой да ги пази.

Тъй казаха, когато размислиха и говориха веднага. Тозчас бяха създадени елените и птиците. Веднага разпределиха обиталищата на елените и на птиците:

– Ти, елене, ще спиш в долините на реките и в овразите. Тук ще бъдеш сред буренака, сред тревата; в гората ще се множите, на четири крака ще ходите и ще се крепите.

И както им бе казано, така стана. После определиха и обиталищата на малките птички и на големите птици:

– Вие, птичета, ще обитавате по дърветата и увивните растения, там ще правите своите гнезда, там ще се размножавате, там ще се люлеете по клоните на дърветата и на увивните.

Тъй бе речено на елените и на птичките, за да направят, каквото трябваше да направят, и всички те заеха своите обиталища и своите гнезда.

По тоя начин Първородителите дадоха обиталища на животните по земята.

И когато сътворението на всички четириноги и птици бе завършено, Творецът и Образувателят и Първородителите рекоха на четириногите и на птичките:

– Говорете, крякайте, цвърчете, тръбете, говорете всеки според вида си, според разновидността на всеки.

Тъй бе речено на елените, птичките, пумите, ягуарите и змиите.

– Казвайте прочее нашите имена, хвалете нас, вашата майка, вашия баща. Призовавайте прочее Хуракан, Чипи-Какулха, Раша-Какулха, Сърцето на небето, Сърцето на земята, Твореца, Образувателя, Първородителите; говорете, призовавайте ни, боготворете ни! – рекоха им.

Ала не можа да се постигне те да проговорят като хора; само пищяха, кудкудякаха и грачеха; не се изяви обликът на техния език и всеки крещеше различно.

Когато Творецът и Образувателят видяха, че не е възможно да проговорят, казаха си: „Не бе възможно те да изрекат нашето име, нашето, на техните творци и образуватели. Това не е добре“ – казаха си Първородителите.

Тогава им се каза:

– Ще бъдете променени, защото не се постигна да проговорите. Променихме си гледището: ще имате своята храна, своята паша, своето жилище и своите гнезда, ще бъдат овразите и горите, защото не можа да се постигне да ни боготворите или да ни призовавате. Все още има кой да ни боготвори, ще направим други (същества), които да бъдат послушни. Вие приемете своята участ: вашата плът ще бъде стривана. Тъй ще бъде. Тази ще бъде вашата участ. – Тъй рекоха, когато накараха малките и големите животни, дето ги има върху лицето на земята, да узнаят тяхната воля.

Сетне поискаха отново да опитат късмета си, поискаха да направят нов опит и поискаха отново да опитат да бъдат боготворени.

Ала не можаха да разберат своя език помежду си; нищо не успяха да постигнат и нищо не можаха да направят. По тази причина тяхната плът бе жертвопринесена и всички животни, които съществуват върху лицето на земята, бяха осъдени да бъдат ядени и убивани.

И тъй, нужно бе Творецът, Образувателят и Първороди­телите да направят нов опит да сътворят и образуват човека.

– Да опитаме пак! Вече наближават разсъмването и зората. Да направим тоя, който ще ни издържа и храни! Как да направим, та да бъдем призовавани, да бъдем помнени на земята? Вече опитахме с нашите първи създания, нашите първи творения, ала не можа да се постигне те да ни възхваляват и да благоговеят пред нас. Да опитаме сега да направим покорни същества, уважителни, които да ни издържат и хранят. – Тъй рекоха.

Тогава стана сътворението и образуването. От земя, от кал направиха плътта (на човека). Но видяха, че не е добре, защото се разпадаше, беше мек, неподвижен, нямаше сила, падаше, беше разводнен, не си изправяше главата, лицето му беше килнато на една страна, погледът му беше замъглен; не можеше да вижда назад. Отначало говореше, ала нямаше ра­зум. Бързо се навлажни във водата и не можа да се крепи.

И рекоха Творецът и Образувателят:

– Ясно се вижда, че не може нито да върви, нито да се множи. Да се посъветваме относно това – рекоха.

Тогава разтуриха и развалиха своето дело и своето творение. И веднага рекоха:

– Как да направим, та да усъвършенстваме, та да излязат добри тези, които ще ни боготворят, тези, които ще ни призовават?

Тъй рекоха, когато отново се посъветваха помежду си:

– Да кажем на Шпиякок, Шмукане, Хунахпу-Ууч, Хунахпу-Утю: опитайте късмета си пак, опитайте да направите сътворението! – Тъй рекоха помежду си Творецът и Образувателят, когато говориха на Шпиякок и Шмукане.

Веднага говориха на ония гадатели, бабата на деня, бабата на зората[7], че тъй бяха наричани от Твореца и Образувателя, и чиито имена бяха Шпиякок и Шмукане.

И рекоха Хуракан, Тепеу и Гукумац, когато говориха на прорицателя и на образувателя, които са гадатели:

– Трябва да се съберем и да намерим средства, та човекът, когото ще образуваме, човекът, когото ще създадем, да ни издържа и да ни храни, да ни призовава и да си спомня за нас.

– Посъветвайте се прочее, бабо, дядо, наша бабо, наш дядо, Шпиякок, Шмукане, направете да се развидели, да съмне, да бъдем призовавани, да бъдем боготворени, да бъдем помнени от сътворения човек, от образувания човек, от смъртния човек, направете тъй да стане.

– Представете вашето естество, Хунахпу-Ууч, Хунахпу-Утю, дваж майка, дваж баща[8], Ним-Ак, Нима-Циис, господарят на смарагда, златарят, ваятелят, резбарят, господарят на красивите блюда, господарят на зелената чаша, майсторът на смолата, майсторът Толтекат[9], бабата на слънцето, бабата на зората, че тъй ще бъдете наричани от нашите творения и нашите създания.

– Хвърлете жребий с вашите зърна от царевица и ците[10]. Тъй да стане и ще се узнае, и ще се разбере дали ще издяламе, или изваем неговата уста и неговите очи в дърво.

Тъй бе речено на гадателите.

После дойде гадаенето, хвърлянето на жребий с царевица и ците.

– Късмет! Създание! – рекоха им тогава една старица и един старец. И старецът беше тоя с късметите от ците, тъй нареченият Шпиякок[11]. А старицата беше гадателката, образувателката, която се наричаше Чиракан-Шмукане.

И започвайки гадаенето, тъй рекоха:

– Съберете се, съвкуплете се! Говорете, та да ви чуваме, казвайте, заявете дали подхожда дървото да се събере и да се извае от Твореца и Образувателя? Дали той (дървеният човек) е този, който ще ни издържа и храни, когато се развидели, когато съмне! Ти, царевице, ти, ците, ти, участ, ти, създание: съберете се, съешете се – рекоха на зърната царевица, на зърната ците, на участта, на създанието. – Ела да жертвопринасяш тук, Сърце на небето, не наказвай Тепеу и Гукумац!

Тогава проговориха и казаха истината:

– Добри ще излязат вашите направени от дърво кукли, ще говорят и ще разговарят върху лицето на земята.

– Тъй да бъде! – отговориха, когато проговориха.

И мигом бяха направени издяланите от дърво кукли. Приличаха на хора, говореха като хора и населиха повърхността на земята.

Просъществуваха и се размножиха; добиха дъщери, добиха синове дървените кукли; ала нямаха нито душа, нито разум, не си спомняха за своя Творец, за своя Образувател, ходеха без посока и пълзяха.

Вече не си спомняха за Сърцето на небето и затова изпаднаха в немилост. Това бе само опит, усилие да се направят хора. Говореха изпърво, но лицата им бяха изпити; ходилата им и ръцете им не бяха устойчиви; нямаха ни кръв, ни същинаА, нито влага, ни мазнина; бузите им бяха сухи, сухи бяха краката им и ръцете им, а плътта им – жълта.[12]

Поради тая причина вече не мислеха за Твореца и за Образувателя, за ония, които ги извеждаха в битие и се грижеха за тях.

Тези бяха първите хора, които съществуваха много на брой върху лицето на земята.

 


[1]  Бяха във водата, защото кичеанците свързвали името на Гукумац с водната стихия. Епископ Нунес де ла ВегаA казва, че Гукумац е змия с пера, която ходи из водата. Какчикелският ръкопис разказва, че един от първобитните народи, преселили се в Гватемала, бил наречен гукумац, понеже спасението му било във водата.

A  Вега, Нунес де ла (ок. 1642–1706) – доминикански монах, законодател и писател, роден в Нова Гренада, сегашна Колумбия. От 1684 г. до смъртта си бил епископ на Чиапас (днес мексикански щат). Основното му произведение „Епархийски устройства на Чиапаското епископство“ било предназначено да ръководи индианците по християнски път. Първата част на книгата е написана през 1689 г., а втората между 1693 и 1695 г.; публикуват се през 1702 г. в Рим.

[2]  На маянски гук (guc) или к’ук (q’uc), кук (kuk) е птицата, която днес се нарича кецал (Pharomacrus mocinno); същото име се дава на красивите опашни пера на тая птица, които се наричат кецали (quetzalli) на науатълски. Рашон (raxón) или рашом (raxom) е друга птица с небесносиня перушина според БасетаB: птиче с „мъхестоцветна гръд и сини криле“ според „Речника на францисканските отци“. Ранчон (ranchón) на простонародния език в Гватемала е Cotinga amabilis, с тюркоазеносин цвят и лилави гърди и гърло, наричан от мексиканците шюхтототъл (xiuhtótotl). Перата на тия две тропически птици, които изобилстват особено в областта Верапас, от най-древни времена били използвани у маянците за церемониални украшения на владетелите и на главните господари.

B  Басета, Доминго де – монах, автор на „Речник на кичеанския език“ (1698), неиздаван. Ръкописът се намира в Парижката национална библиотека.

[3]  С присъщата на кичеанския език сбитост авторът разказва как в ума на Образувателите се родила ясно мисълта, как се разкрила необходимостта да бъде създаден човекът, последна и върховна цел на Съ­творението според финалисткитеA представи на кичеанците. Идеята да бъде създаден човекът била възприета тогава, но, както ще се види в хода на повествованието, била приложена на дело много по-късно.

A  Финалистки – от финализъм, тоест телеология: идеалистически мироглед, според който всички явления са целенасочени, а развитието в света е осъществяване на предопределена крайна цел.

[4]  ХураканA (Huracán) – един крак; Какулха Хуракан (Caculhá Hura­cán) – еднокрака мълния, тоест светкавицата; Чипи КакулхаB (Chipi Caculhá) – малка мълния. Това е тълкуването на Хименес. Третият, Раша КакулхаD (Raxa Caculhá), е зелената мълния според същия писател и светкавицата или гръмотевицата – според Брасьор. Прилагателното раш (rax) има между другите си значения това на внезапен или неочакван. На какчикелски рашхана-хих (raxhaná-hih) е светкавица. Освен всичко това на кичеански и на какчикелски ракан (racán) означава голям или дълъг.

B  Хуракан – ху (hu) – раздухвам главните, намесвам се, слагам едно нещо върху друго; рат (rat) – вихрушка; ракан (racan) – крак. Едно­краката вихрушка, която разбърква нещата според Естрада Монрой.

C  Чипи Какулха – чи (-chi) – уста; пи (pi) – свистя; ка (ca) – мелничен камък; ха (ha) – вода, река. Вода, която свисти, движейки мелничния камък.

D  Раша Какулха – раш (rax) – зелен, синкав. Зелено-синкава вода, която движи мелничния камък.

[5]  Буквално – горското човече. Древните индианци вярвали, че горите се обитават от тия същества пазители, вид горски духове, подобни на алуш (alux) у маянците.

[6]  А  Вместо „пума“ и „ягуар“ навсякъде в превода си Ресинос пише „лъв“ и „тигър“ – имената, дадени погрешно на тия животни от първите европейци.

[7]  Р’атит ких (r’atit quih), р’атит сак (r’atit zac). Тук думата „атит“ трябва да се разбира в събирателен смисъл, обхващащ двамата деди Шпиякок и Шмукане, които в текста после са наречени с имената си. Същият израз се чете по-нататък.

[8]  Авторът нарича дваж майка Хунахпу-Ууч и дваж баща Хунахпу-Утю, определяйки по този начин пола на всекиго от членовете на творческата двойка.

[9]  На това място в текста, изглежда, се изброяват обичайните занаяти на тогавашния човек. Авторът призовава ахкуал (ahqual), който очевидно обработвал изумрудите или зелените камъни; ахяманик (ahyamanic), сиреч златаря или сребраря; ахчут (ahchut), ваятеля или скулптора; ахцалам (ahtzalam), дърворезбаря или столаря; ахрашалак (ahraxalac), сиреч който произвеждал зелените или красивите блюда; ахрашасел (ahraxazel), който изработвал чашите, зелени и красиви, понеже думата раша (raxá) има и двете значения; ахгол (ahgol), който обработвал смолата или копалаA, и накрая – ахтолтекат (ahtoltecat), който несъмнено бил сребрарят, толтекът. ТолтекитеB наистина били големи майстори в сребрарското изкуство, на което според преданието били научени от самия Кецалкоатъл.

A  Копал (copal, испански, от науатълски copalli) – смола, добивана от различни видове едноименно дърво, Cuphorbia heterophylia; най-ценното и главното от маянските благовония. Извлича се посредством нарези по стъблото и клоните. Така обаче назовавали и други смоли. На маянски е известен с имената пом (pom) и пасим (pasim). С него търгували, плащали данък, употребявали го за лечение. Обикновено жреците му придавали различни форми: на човек, животни, идоли, сърца, топчета. Жълтите стъкловидни късчета и досега се използват в Гватемала и в Мексико като благовоние, горено върху жарава.

B  Толтеки – народ от науатълското семейство, установил се през VIII в. по земите на Централното Мексиканско плато със столица Тула Шикоктитлан. През X–XII в. толтекската култура достига своя разцвет и упражнява силно влияние върху много народи, сред тях – астеките и маянците, у които толтек означавало човек на изкуството.

[10]  Ците (tzité) – цитово дърво, Erythrina corallodendron. На мексикански език е цомпанкуауитъл (tzompanquahuitl). В селата се използва за направа на огради. Плодът му е шушулка, съдържаща червени зърна, прилични на бобовите, с които индианците открай време си служат заедно с царевичните зърна при своите гадания и вълшебства.

[11]  Ах ците (ah tzité) – който отгатва съдбата по цитовите зърна; Басета тълкува думата като „вълшебник“ и такъв е в случая Шпиякок.

[12] А  Тук Ресинос употребява думата „субстанция“, означаваща и „вещество, същност“; у Бургес и Шек тя е преведена с „плазма“.