2
950

Поправките

Световната критика определи книгата като „първия велик американски роман на XXI век”. Българското издание на „Поправките” излиза на 25 март, 12 години  по-късно, благодарение на изд. „Колибри”. Предлагаме откъс от него.

Тази трагикомична дисекция на американското семейство и на съвременното общество, както я нарече „Ню Йоркър”, пресъздава живота малко преди спукването на балона на „най-дълго продължилия икономически разцвет” при президента Клинтън и преди суровата действителност да внесе своите „поправки” в илюзиите на американския стремеж към щастие.

franzen copyДжонатан Франзен е роден на 17 август, 1959 г. в Чикаго, Илинойс, в семейство на швед и американка. Израства в предградията на Мисури. Завършил е образованието си в Германия. Има шест книги, но придоби статут на звезда благодарение на романите „Поправките” и „Свобода”. „Поправките” (2001) печели Националната награда за белетристика на САЩ , а авторът се подрежда сред величия като Томас Пинчън, Филип Рот и Дейвид Фостър Уолъс. Понастоящем Франзен живее в Манхатън, пише за списание „Ню Йоркър” и буни духовете в социалните мрежи.

 

„Поправките”, Джонатан Франзен, изд. „Колибри” 2013 г., превод Владимир Молев, 25 лв.

 

„Поправките” е роман, изобилстващ от информация, подобно на мистерия или трилър. Той ни осведомява за финансовите пазари и найлоновите чорапи, за ресторантьорския бизнес и болестите на нервната система, дори за литовските политически партии. И ако на автора понякога не му е толкова лесно да балансира сатирата и реализма, то семейство Ламбърт стои изумително автентично във всеки един епизод.

„Салон”

Бликащо от енергия и ерудиция комично наблюдение. „Поправките” би бил смразяваща сатира, ако не прозираше любов към персонажите, независимо от техните недостатъци. Франзен успява първо да подпали, а после да попари отчаянието от модерната епоха.

Рон Чарлс, „Монитор Ревю”

 

Поправките

 

 

franzen corrections1 copyПрииждаха тромаво по дългия коридор – Инид накуцваше, щадейки болящата я тазобедрена става, Алфред загребваше въздуха с провиснали ръце, несигурните му нозе щапукаха по летищния балатум; и двамата носеха раници „Нордик Плежърлайнс” и се взираха съсредоточено в краката си, измервайки опасното разстояние три крачки напред. За всеки, който видеше как отклоняват очи от устремените край тях тъмнокоси нюйоркчани или пък зърнеше сламената шапка на Алфред, извисила се на височината на айовска царевица в Деня на труда, или пък опънатите по отпуснатите бедра на Инид жълти вълнени панталони, беше очевидно, че са провинциалисти от Средния запад и са изплашени. Но за Чип Ламбърт, който ги чакаше до бариерата, те бяха непоносима досада, смъртна заплаха.

Чип, който беше скръстил ръце отбранително, вдигна едната и подръпна обицата от ковано желязо на ухото си. Страхуваше се, че може да я изтръгне от меката възглавничка – и най­-силната болка, която можеха да предизвикат нервните окончания по ухото му, нямаше да е достатъчна, за да го накара да се стегне. Застанал до металодетектора, той гледаше как една девойка с небесносиня коса изпреварва родителите му, синьокоса девойка на двайсетина години, апетитна непозната с халки по устните и веждите. Мина му през ума, че ако я вкараше в леглото си за миг, то щеше да успее да се изправи уверено пред родителите си; ако се любеше с нея постоянно, докато те бяха в града, щеше да преживее посещението им. Чип беше висок, с атлетично от фитнеса тяло, бръчици край очите и рядка жълтеникава коса; ако девойката го забележеше, сигурно щеше да си помисли, че е малко старичък за кожените дрехи, с които се беше облякъл. Докато тя го отминаваше забързано, той подръпна обицата си по­-силно, за да заглуши болката от изчезването й от живота му завинаги и да съсредоточи вниманието си върху баща си, чието лице се озаряваше, съзрял сина си сред толкова непознати. Клатушкайки се, сякаш газеше във вода, Алфред стигна до Чип и сграбчи дланта и китката му, все едно бяха спасително въже.

– Е! – рече той. – Е!

Инид докуцука след него.

– Чип – извика тя, – какво си направил с ушите си?

– Тате, мамо – процеди през зъби Чип, като се надяваше, че синьокосата девойка е твърде далече, за да ги чуе. – Радвам се да ви видя.

След миг бунтовен размисъл за раниците им – може би „Нордик Плежърлайнс” изпращаха такива раници на всеки клиент с циничната идея за евтина реклама по улиците или като практичен вариант за обозначаване на пасажерите за по­лесно следене при слизането им на брега, или пък с благородната цел за създаване на сплотена дружеска атмосфера, а може би Инид и Алфред нарочно бяха запазили раниците от предишно пътуване с „Нордик Плежърлайнс” и от криворазбрано чувство за лоялност бяха решили да ги вземат и за този круиз; и в двата случая готовността на майка му и баща му да се превърнат в проводници на корпоративна реклама смайваше Чип, – той ги нарами и се нагърби с тежестта да види летището „Ла Гуардия”, Ню Йорк, живота, дрехите и тялото си през разочарованите очи на родителите си.

Като че ли чак сега забелязваше мръсния балатум, размахващите табелки с имена шофьори с вид на убийци, вързопа кабели, провиснал от дупка в тавана. Съвсем ясно чу думата „копеле”. Пред големите стъклени стени на чакалнята двама бангладешци бутаха угаснало такси през дъжда и воя на гневни клаксони.

– В четири трябва да сме на кея – заяви Инид. – Баща ти се надяваше да види бюрото ти в „Уолстрийт Джърнъл”. – Тя повиши глас: – Ал? Ал?

Въпреки че вече се беше попрегърбил, Алфред все още изглеждаше внушително. Косата му беше бяла, гъста и лъскава като козина на бяла мечка, яките мускули на раменете му, които Чип помнеше как се напрягат, когато баща му посегнеше да шляпне някое от децата си, обикновено самия Чип, все още изпълваха сивото му спортно сако.

– Ал, нали каза, че искаш да видиш къде работи Чип? – извика Инид.

Алфред поклати глава.

– Нямаме време.

Лентата за багажа се въртеше празна.

– Изпи ли си хапчето? – попита Инид.

– Да – кимна Алфред. Затвори очи и бавно повтори: – Изпих си хапчето. Изпих го. Изпих го.

– Доктор Хеджпет му предписа ново лекарство – обясни Инид на Чип, който беше сигурен, че баща му изобщо не е проявявал интерес към работното му място. И тъй като Чип нямаше нищо общо с „Уолстрийт Джърнъл” – изданието, на което сътрудничеше, и то без заплащане, беше „Уорън Стрийт Джърнъл: месечник за трансгресивно изкуство”; освен това току­ що беше завършил един сценарий и работеше почасово като коректор в „Браг Нътър и Спей” от почти две години, откакто беше загубил мястото си на преподавател по текстови артефакти в колежа Д. в Кънектикът заради нарушение на правилника, свързано с една студентка, което се размина на косъм с повдигане на обвинения в съда и което, макар родителите му така и да не бяха узнали за него, сложи край на поредицата от успехи, с които майка му се хвалеше у дома в Сейнт Джуд; Чип беше съобщил на родителите си, че се отказва от преподаването, за да се посвети на писането, и когато майка му го притисна за повече подробности, спомена „Уорън Стрийт Джърнъл”, Инид не чу хубаво името и веднага разтръби новината сред приятелките си Естер Рут, Беа Мейснър и Мери­Бет Шумпърт; Чип беше имал множество възможности да я поправи при ежемесечните си телефонни обаждания у дома, но вместо това той съзнателно подхранваше погрешното й убеждение; от това нещата доста се усложняваха не само защото „Уолстрийт Джърнъл” се продаваше и в Сейнт Джуд, а майка му нито веднъж не беше споменала, че е потърсила името му във вестника и не го е открила (което означаваше, че тайно в себе си тя прекрасно знаеше, че той не публикува там), а и също така, защото авторът на статии като „Креативна изневяра” и „Възхвала на мръсните бардаци” се стремеше да съхрани в майка си точно тази заблуда, която „Уорън Стрийт Джърнъл” целеше да разруши, а той беше на трийсет и девет години и винеше родителите си за това, в което се беше превърнал, – той се зарадва, че майка му не настоя повече.

– Сега е по­-добре, треперенето намаля – добави Инид по­-тихо, така че Алфред да не я чуе. – Единственият страничен ефект е, че са възможни халюцинации.

– Това е доста значим страничен ефект – отвърна Чип.

– Доктор Хеджпет твърди, че всъщност заболяването е в много лека форма и почти изцяло може да се овладее само с лекарства.

Алфред наблюдаваше отвора на лентата за багаж, край която се посбутваха за по­-предни позиции бледи пътници. По балатума, посивял от прашните частици, смъкнати от дъжда, се виждаха преплетени следи. Светлината беше с онзи цвят, който човек вижда пред очите си, когато му стане лошо в колата.

– Ню Йорк! – възкликна Алфред.

Инид намръщено разглеждаше панталоните на Чип.

– Не са кожени, нали?

– Напротив.

– И как ги переш?

– Това е кожа. Те са като втора кожа на тялото.

– Трябва да сме на пристанището най­-късно в четири – рече Инид.

Лентата изплю няколко куфара.

– Чип, помогни ми – повика го баща му.

След малко Чип се влачеше с четирите куфара на родителите си в развявания от вятъра дъжд. Алфред щапукаше напред с резките движения на човек, който знае, че ако спре, трудно ще потегли отново. Инид изоставаше, щадеше тазобедрената си става. Беше напълняла и като че ли се беше смалила на ръст от последния път, когато Чип я беше виждал. Тя беше красива жена, но за Чип Инид беше най­-вече личност и почти нищо друго, дори когато се вгледаше право в нея, пак не можеше да каже как изглежда.

– Какво е това, ковано желязо? – попита Алфред, докато пред тях едва­ едва пълзеше опашката от таксита.

– Да. – Чип докосна ухото си.

– Прилича на стар нит.

– Аха.

– Как се слага? На винт ли е? Или се зачуква като нит?

– Зачукан е – отвърна Чип.

Алфред потръпна, дробовете му изсвистяха при поемането на дъх.

– Избрахме луксозния есенен круиз „Пъстър листопад” – занарежда Инид, когато тримата се пъхнаха в жълтото такси и поеха през Куинс. – Отиваме до Квебек и след това по обратния път насам ще се наслаждаваме на листопада. Предишния път на баща ти много му хареса. Нали, Ал? Чудесно беше на онзи круиз, нали?

Дъждът плющеше гневно по павираните алеи по брега на Ийст Ривър. Чип съжаляваше, че не се беше паднал слънчев ден, който да предложи ясен изглед към забележителностите и синята вода. Но тази сутрин единственото цветно петно на пътя бяха неясните червени светлинки на стоповете.

– Това е един от най­-великите градове на света – заяви развълнувано Алфред.

– Как си, тате? – насили се да попита Чип.

– По­-добре, отколкото ще съм в рая, и по­-зле, отколкото в ада.

– Много се радваме за новата ти работа – обади се Инид.

– Един от най­-великите вестници в страната – рече Алфред. – „Уолстрийт Джърнъл”.

– Не ви ли понамирисва нещо?

– Близо сме до океана – отвърна Чип.

– Не, от теб идва. – Инид се наведе и зарови лице в ръкава на Чип. – Якето ти вони на риба.

Той се дръпна.

– Мамо, моля те!

Проблемът на Чип беше загубата на самочувствие. Отдавна бяха минали дните, когато можеше да си позволи да скандализира буржоата. С изключение на апартамента в Манхатън и красивата си приятелка Джулия Вре вече не разполагаше с почти нищо, за да се убеди, че е истински голям мъж, нямаше успехи, с които да се сравнява с брат си Гари, който беше банкер и баща на три деца, нито пък със сестра си Денис, която на трийсет и две години беше главен готвач на известен ресторант от висока класа във Филаделфия. Чип се беше надявал, че към този момент ще е продал сценария си, само че беше довършил черновата в полунощ във вторник, а след това пое три четиринайсетчасови смени в „Браг Нътър и Спей”, за да си плати наема за август и да разсее опасенията на собственика за вноските за септември и октомври, после трябваше да напазарува за обяда, да изчисти апартамента и накрая, по някое време призори тази сутрин, глътна един отдавна кътан ксанакс. Междувременно беше минала почти цяла седмица, без да види Джулия и да говори с нея. В отговор на притеснените му съобщения, които беше оставил на телефонния й секретар през последните четиринайсет часа с молба да се срещне с него, родителите му и Денис в апартамента в събота на обед и моля, ако не е проблем, да не споменава пред майка му и баща му, че е омъжена, Джулия поддържаше пълно мълчание по телефона и електронната поща, от което дори и по­-стабилен мъж от Чип би си извлякъл обезпокоителни заключения.

В Манхатън валеше силно, дъждът оливаше фасадите и се пенеше в решетките на шахтите. Пред сградата на „Източна Девета” Чип взе подадените от Инид пари, протегна ръка през прозорчето и още докато тюрбанлията шофьор му благодареше, осъзна, че бакшишът е твърде малък. Извади от портфейла си две банкноти по един долар и ги размаха над рамото на шофьора.

– Достатъчно е, достатъчно е! – изпищя Инид и посегна да го спре. – Той нали ти благодари!

Само че парите вече ги нямаше. Алфред се мъчеше да отвори вратата, като дърпаше дръжката на прозореца.

– Ето тук, тате, това е дръжката – надвеси се над него Чип.

– Колко бакшиш му даде? – попита Инид, когато се скриха под козирката на входа, докато шофьорът сваляше багажа.

– Около петнайсет процента – отвърна Чип.

– По­-скоро двайсет – измърмори Инид.

– Хубаво, нека се скараме за някакъв си бакшиш!

– Двайсет процента е прекалено, Чип – избоботи Алфред. – Не е разумно.

– Желая ви на всички приятен ден – рече шофьорът без осезаема ирония.

– Бакшишът се дава за обслужването и държанието – занарежда Инид. – Ако обслужването и държанието са изключително добри, може и да дам петнайсет процента. Но ако винаги даваш…

– Цял живот съм страдал от депресията – заяви Алфред или поне така прозвуча.

– Какво? – сепна се Чип.

– Голямата депресия ме промени. Промени значението на парите.

– Говориш за икономическата депресия?

– Защото в такъв случай, когато обслужването е изключително добро – или пък лошо – продължи Инид, – няма как да го покажеш в парично изражение.

– Един долар все още е много пари – каза Алфред.

– Петнайсет процента само ако обслужването е изключително, наистина изключително.

– Чудя се защо си говорим точно за това – рече й Чип. – Защо точно за това, а не за нещо друго.

– И двамата много искаме – отвърна Инид – да видим къде работиш.

Портиерът на Чип, Зороастър, изскочи да помогне с багажа и вкара Ламбъртови в често запецващия асансьор. Инид каза:

– Онзи ден срещнах в банката твоя приятел Дийн Дриблет. Всеки път ме разпитва за теб. Много се впечатли, като му казах къде работиш.

– Дийн Дриблет ми е съученик, а не приятел.

– Неотдавна му се роди четвърто дете. Нали ти казах, че той и жена му си построиха огромна къща на „Перъдайс Вали”, Ал, ти беше преброил осем спални, нали?

Алфред се взираше ококорено в нея. Чип натисна копчето за затваряне на вратата.

– С баща ти отидохме на празненството по случай нанасянето им през юни – продължи Инид. – Беше невероятно. Бяха поръчали кетъринг и имаше пирамиди от скариди. Скариди, подредени на пирамиди. Не бях виждала такова нещо.

– Пирамиди от скариди – измърмори Чип.

Вратата на асансьора най­-сетне се затвори.

– Но къщата е много хубава. Има най­-малко шест спални и както е тръгнало, нищо чудно да ги напълнят всичките. Дийн е невероятно преуспял. Започна с фирма, която предлага грижи за градината, защо то погребенията не били за него, нали знаеш, че пастрокът му е Дейл Дриблет, „Погребална агенция Дриблет”, а сега навсякъде има негови реклами и дори е направил здравен фонд. Четох във вестника, че е най­-бързо растящият здравен фонд в Сейнт Джуд, казва се „Ди Ди Кеър”, също както фирмата му за грижи за градината, и сега има реклами и за здравния фонд. Ето това за мен е истински предприемач.

– Мнооого бавен асансьор – отбеляза Алфред.

– Сградата е отпреди войната – обясни обидено Чип. – Хората се избиват да живеят в нея.

– Знаеш ли какво е замислил той за рождения ден на майка си? Иска да я изненада, но на мен ми каза. Ще я заведе в Париж за осем дни! Два билета първа класа, осем нощувки в „Риц”. Ето такъв е Дийн, цени семейството. Можеш ли да повярваш, такъв подарък! Ал, ти каза, че само къщата струва поне един милион, нали? Ал?

– Къщата е голяма, но зле направена – отсече изненадващо разпалено Алфред. – Стените са като от картон.

– Всички нови къщи са такива – рече Инид.

– Нали ме попита какво мисля за къщата? На мен ми се стори твърде претенциозна. И скаридите също ми се видяха претенциозни. Не ми харесаха.

– Може да са били замразени.

– Хората лесно се впечатляват от такива работи – продължи Алфред. – Месеци наред обсъждат пирамидите от скариди. Нали виждаш – обърна се към Чип, все едно той беше безпристрастен наблюдател, – майка ти още говори за тях.