0
769

Популизмът като избор

Winter
Снимка: Wikipedia

Да провеждаш политика без популизъм — това е илюзия. Откакто по древногръцките площади се прави политика, най-важното средство на един политик е реториката. Той трябва да канализира недоволството от настоящето и да го използва за своите лични цели. Популизмът се храни от недоволството, то е неговото най-важно гориво. В цяла Европа популисти от различни течения са тръгнали в настъпление. Очевидно недоволството в богатите и високо развити страни в Европа е по-голямо, отколкото преди 20 години. Защо е така? Днешният популизъм е израз на страх у мнозина, че политиците от утвърдените партии ще изхвърлят през прозореца богатството и средствата, които социалната държава предлага.

Граждани, които се поддават на модерния популизъм, вярват, че са свидетели на това как утвърдени политици пренасочват общите блага (към развиващи се страни или имигранти, например), как финансират престижни обекти, като почти винаги надхвърлят бюджета, как преминават от една добре платена служба към друга добре платена служба и как създават непристъпни крепости за взаимно облагодетелстващи се „посветени”. Според мен модерният популизъм е реакция на една форма на представителната демокрация, която в наше време е застрашена да погине от собствения си успех.

В Холандия в момента популистката Партия на свободата на Герт Вилдерс е най-силното политическо течение според социологическите допитвания. Ако сега имаше избори, Партията на свободата щеше да получи между 20 и 25% от гласовете. Това са протестни гласове срещу съществуващия политически порядък. Партията на свободата е движение, не е партия с членове — тя наистина е организация само с един член: Герт Вилдерс. Много трудно можем да си представим, че тя може да поеме пълна отговорност за правителството. Нейната програма не е насочена към участие в едно правителство, а към протест. Вилдерс се застъпва за забрана на Корана — смешно настояване, което показва, че той иска да остане извън нормалния политически дебат.

Левият събрат на Партията на свободата е Социалистическата партия. Първоначално тя беше малък клуб на маоистки революционери, които започнаха дълъг марш през институциите и днес се причислят повече или по-малко към порядъчната левица. Техните искания за равенство на доходите е толкова преувеличено, а придържането им към мита за марксистката идеална държава толкова нереално, че и те са преди всичко протестна партия, без намерение да влязат като партньор в едно правителство. Ако днес в Холандия трябва да има избори, Социалистическата партия би получила най-малко 15% от гласовете, може би дори повече.

Защо има толкова много недоволство и фрустрация в свободна и либерална Холандия? Демократичните модели в Европа произхождат от XIX в. Представителната демокрация е съвършен начин да се разглеждат в парламента исканията на различни групи от населението. Ала най-доброто време на този модел, по мое мнение, е отминало. Две тенденции оказват натиск върху представителната демокрация: всеобщото образование, една от перлите на европейската социална държава, възникнало през 50-те години на миналия век; и технологичният прогрес, чрез който всеки самоосъзнал се  гражданин разполага с невиждани потоци от информация в интернет.

Представителният парламентарен модел изисква от гражданина ограничено политическо участие. В Холандия веднъж на четири години той може да отиде до урните. Може да избира между партийни програми, в които само отчасти открива себе си. Той би предпочел да състави свой собствен списък от програмите, които партиите му предлагат, но това е невъзможно. Всеки ден от медиите и интернет го заливат с компромиси и решения, които се отклоняват от наличната програма, или с политически процеси в Брюксел, с които той изобщо няма връзка. Той вече не се чувства близък с нито една партия и при нови избори може да изрази своята ангажираност само чрез протестен вот.

Популистките партии не са само израз на недоволство, а според мен и индикатори за края на една славна глава от европейската история: на представителната демокрация.

През XXI в. повечето граждани са добре образовани и в състояние да изразят своите искания. Въпрос само на време е в цяла Европа да възникнат форми на пряка демокрация. Съществуващите политически организации ще направят опит да осуетят това, защото пряката демокрация ще редуцира ролята на представителите. „Не”-то на популисткия избирател по мое мнение е реакция на отсъствието на пряка лична политическа отговорност на модерния гражданин, който вече не вярва на своите политици. Намаляващият престиж на Брюксел, където неизвестни политици взимат решения с широк обсег, е знак за амбициите на модерния гражданин, който гласува популистки от безсилие пред факта, че не може да говори от свое име. Докато плодовете на доброто образование и модерните технологии не намерят място в политическия процес на взимане на решения, популистките партии ще останат атрактивни като движения „анти”.

Превод от в. Welt: Людмила Димова

Леон де Винтер е един от най-известните холандски писатели. Роден е през 1954 г. в Хертохенбосх в семейство на холандски евреи. От 1976 г. е писател и филмов продуцент на свободна практика. Живее и работи в Амстердам и Лос Анджелис. Дебютира с „Търсенето на Айлийн В.” и „Площадът на Бастилията”(и двата романа са филмирани), големият му пробив към читателската публика с „Каплан” през 1986 г. Следват „Гладът на Хофман” (филмиран като 4-серийна поредица по холандската телевизия от самия Де Винтер), „Супер Текс”, „Вселената на Соколов” и др.  Най-новият му роман „Добро сърце” е посветен на убития холандски режисьор Тео ван Гог. test