0
1542

Популистката ситуация

„Животът на кухите фрази, Стефан Попов, изд. Нов български университет, 2020 г. Предлагаме ви откъс от книгата.

В началото на XXI век в публичната сфера започва все по-често да се използва квалификацията „популист“, „популистка партия“, „популистка реч“, „популистка програма“, „популизъм“. 20-тина години след началото на XXI век „популизъм“ е сред най-често употребяваните думи[1]. Стига се и до състояние на нещата, в което самата квалификация „популист“ става популистка, а обвинението в популизъм може да бъде популистко обвинение. Публичното говорене преиграва с честата употреба на метафори и оценъчни твърдения за популизма.

Днес думите популизъм и популистко имат отрицателни акценти и се употребяват за публична дисквалификация на политически програми и лидери. Така се прави опит те да бъдат бламирани като отклонения от нормалния политически процес. Няма ограничения кой може да бъде определен като популист в даден контекст – Тръмп, Орбан, Берлускони, Мусолини, Хитлер, Хайдер, Фараж, Льо Пен или десетки български политици. Дори Маргарет Тачър е наричана популистка, когато включва в речите си теми като патриотизъм и национален суверенитет. Така популизъм става реторическа фигура в политическото говорене и се отдалечава от теоретично си определяне. Днес преобладаващото становище по отношение на популизма има парадоксална особеност: смята се, че в света, най-вече в Европа и САЩ се е надигнала популистка вълна, но паралелно с това се твърди, че не е ясно какво е популизъм[2].

Популизъм не е термин от апарата на политическата философия на модерността, нито на ранно-класическата при Хобс и Лок, нито на зрялата при Кант и Хегел, нито в по-късната след края на XIX век до днес. Определянето му е съпроводено с различни трудности, но най-вече с обстоятелството, че зад думата няма категориални измерения, каквито имат конституция, гражданин, права на човека, разделение на властите, политическо представителство, суверенитет и много други в модерната политическа мисъл. От друга страна, от началото на XX век популизъм е сред най-употребяваните, дискутирани и анализирани квалификации. На него в последните 20 години са посветени десетки конференции и книги, дори енциклопедични справочници[3]. Разпространението на популистки политически тенденции продължава да нараства и се налага дори в традиционно най-балансираните политически контексти като Великобритания, Франция, САЩ, Холандия и др.

Употреби

В политически спорове, коментари, теоретични разработки думите популизъм и популистко днес се употребяват като осъдителна характеристика[4]. Популизъм е определение за бламиране на политическа позиция. Високото разпространение на популизъм като критична квалификация обаче е съпроводено с отсъствие на ясно разбиране защо тя е отрицателна. Значението на популизъм се приема за интуитивно ясно. Но когато голямо разнообразие от политически идеологии и платформи, партии, движения, поведения и пр. се квалифицира така, неизбежно е да се попита какво все пак се има предвид. Въпросът се налага още по-силно, ако тези квалификации се отнасят до взаимно се изключващи се политически позиции и тенденции. Тогава се установява, че неяснотата не е случайна, а принципна. Популизъм и популистко нямат стабилен понятиен статус в модерната политическа философия. Нещо повече, подобен статус в социологията не може да се твърди и за populus, за думата народ, към която популизмът често прави явна или скрита референция[5].

Предвид тази трудност трябва да се разграничават възможни употреби, съответно различни значения на популизъм[6]. Те са разпространени в публичното говорене още след средата на XIX век. Квалификацията популизъм търпи неопределено разширяване и при промяна в контекста може да се прилага неограничено. Затова някои употреби са дадени тук повече като примери.

В една първа употреба популизъм се отнася до исторически първите политически организации, които приемат име с произход от латинското populus. Това са партии и движения в края на XIX и началото на XX век, които настояват на автентичната си връзка с народа и народното; претенция, която се модифицира, но е запазена до днес. Някои автори определят този тип популизъм като класически[7]. Всяка партия разбира по своему народа и народното, а квалификацията популизъм е позитивна, елемент в популисткия манифест. Примери са земеделските партии в Източна Европа, Полша, Румъния, България[8] в началото на XX век. Аналогично в Русия през втората половина на XIX век възниква народничеството на Херцен и Чернишевски като обществено движение с по-умерени или по-радикални версии. В САЩ в края на XIX век е основана лявата Народна или Популистка партия с корени в предшестващи я аграрни движения и асоциации. Тя достига в края на века дори до номинация за президент на САЩ. В Южна Америка популистките движения от този род имат дълга традиция през XX век.

В по-ранните случаи се налага идентификацията на народ със земеделски кръгове. Автентичният народ има в земята своя изконна основа и изпитва тежестта на индустриалната революция. Първите движения и партии, макар предтечи на модерния популизъм, имат по-тесни програмни амбиции и социална база. Те не са непременно изрази на популизма в съвременния му вариант за автентичното представителство на народ или нация. Определянето на съвременни политически проекти като популистки не произтича и няма особена връзка с ранните популистки движения. За разлика от съвременните популистки движения, които нямат определен социален профил, прото-популистките организации имат по-ясно очертана социална основа.

Втора употреба мисли популизма като технология, тактика в политическото поведение, политически PR или маркетинг. Тази употреба на квалификацията популистко е тривиална и много разпространена, тя отговаря и на всекидневното разбиране за популизма. В обичайната публична реч, особено в медиите или парламента, популизъм е название и етикет за типове поведения, на които се приписва лицемерие и ловкост. Това е прибързана, импулсивна употреба. Тя е водена от непосредствени интуиции, които разпознават в популизма политически стил и го свеждат до външна форма.

Нетривиални следствия възникват, когато това разбиране за популизъм се обвърже с проект за маркетингова партия или партия-фирма. Такава стратегическа идея залага на допускането, че изборният процес има характеристики от порядъка на фондовия пазар. Но за да бъде успешна стратегията на партия-фирма, трябва да са налице определени условия в контекста. Подобна политическа технология предполага специфична структура на средата, в противен случай ще се окаже безполезна. Тя например няма шансове в българския контекст през 1990-те и особено ранните години след 1989-та. Гражданската приповдигнатост и ангажираност с публичния процес не би дала възможност на откровен пазарно-потребителски възглед за политическия процес. Той е неизменна част от всяко планиране на изборна кампания. Но критическата чувствителност на средата го ограничава и не му позволява да се радикализира и да направи откровената партия-фирма доминираща форма.

В трета употреба популизмът се лансира като идея, идеология, политическа платформа с широк спектър ценностно-нормативни характеристики. Тук се открива голямо разнообразие от възможности. В дилемата модерно-традиционно популизмът по-скоро апелира към традиционни форми, в които открива изконни ценности. В дилемата градско-аграрно би се увлякъл по селски ценности, движения, локални комуни. В опозицията институции-общество би бил на страната на общественото срещу абстрактно-държавното. Вътре в самото обществено, в опозицията между общество-общност, популизмът апелира към автентичната, изконната общност, например на „българите” от хилядолетия насам, или на „арииците” (немският Райх лансира идея за народ и общност). В опозицията процедура-ценност популизмът е на страната на ценностите и е подозрителен към процедурите (отново: хилядолетният Рай е идея за общност на ценности, а не на правни норми и процедури). В алтернативата на системно/сложно и примитив/неразчленено, популизмът е позиция на опростяването, често опираща се на митологически примитив, например „природната селска мъдрост” или „изконните добродетели на българина”. В опозицията бъдеще/проект, от една страна, и минало/носталгия, от друга, по-скоро е обърнат към минало и носталгия (разбира се, минало-носталгия е политически проект, в който бъдещето ще върне на общността изгубеното минало). В противостоенето статукво-промяна популисткото говорене настоява за промяна, често драстична. В двойката ние-те популизмът лесно построява образа на чуждия и има ксенофобски уклон.

Популизмът е силно антиинтелектуален и моралистичен. Той настоява на деполитизация в името на национални свръх-ценности (разбира се, всеки апел за над-политичност или деполитизация е политически апел). Затова в двойката елит-народ, народът е постулиран като свръх-ценност, докато елитът е безнадеждно провален и корумпиран[9]. И така нататък, могат да се изброяват още бинарни опозиции. За разлика от традиционни идеологии популизмът няма стабилен идеологически профил. Макар да се придържа към изброените посоки, той е гъвкав, опортюнистичен и формира позицията си в зависимост от промени в контекста. Затова и не намира място в двойките ляво-дясно, консервативно-либерално и други традиционни деления. Той може да е всяко от тях. В своята опортюнистичност може да се придържа към някои от изброените характеристики, които се изключват.

Тези подходи към популизма и съответните употреби на израза имат общ недостатък. Те не дават сведения по какъв начин един популистки тласък се оказва масиран и ефективен, как може да се организира в политическо движение, да привлича значителен брой избиратели, да има шансове за овладяване на държавното управление. Остава неясна и характерната възможност популизмът да използва ресурси от всички партии, да ги пренарежда произволно и еклектично и да застане срещу самите партии и цялата система на представителство. И при трите употреби, а могат да се изредят и още, популизмът се схваща като самостойна позиция, чиято публична основа не е определена и се предполага като очевидна. Но тя съвсем не е очевидна. Напротив, в нея е тайната на успеха на популизма и в трите посочени употреби на организация, технология и идейна платформа[10].

Популизмът като ситуация

Четвъртата употреба, която отделям от останалите, разбира популизма като ситуация. Това разбиране се опитва да застане зад трите значения по-горе и да обясни при какви условия те имат смисъл, валидност и успех. Думата ситуация е от порядъка на среда, контекст, свят, епоха, езикова игра, или дух на времето, Zeitgeist, по хегелианския израз на Кас Муде[11] и т.н. При популизма, разбиран като ситуация, се излиза отвъд PR-стратегии и политически технологии, но също и платформи, идеологии и партийни организации. Популисткото се наблюдава като проектирано върху средата, която започва да се организира цялостно като игра на тенденции, които определяме като популистки. Тя систематично произвежда популизъм, заглушава рационално-промислените съобщения и осигурява висока чуваемост на послания, които започваме да наричаме популистки[12]. Така се очертава отношението, по силата на което популизмът като ситуация е условие за успех на популизма като технология, идеология или политическа партия. Вижда се също как известните персонажи оценявани като популисти стъпват на вече подготвената сцена, на която са засилени тенденциите към популистки устроена публичност. Видян като ситуация популизмът може да се определи по-ясно и конкретно.

Популизмът е ситуация, констелация, тенденция, в която гражданско-критическите модуси на публичната комуникация губят сила и легитимност и се изместват от масови психо-сетивни нагласи, настроения, очаквания, характерни за всекидневния свят извън публичната сфера. Мисленето за популизма като начин на структуриране на публичността има особености и следствия, които го разграничават категориално от популизма в предишните употреби и значения. Преди вглеждане в структурата на това определение добре е да се посочи в какво то типологично, като подход и стил на мислене се различава от приведените по-горе.

При тази употреба популизмът става системен фактор на средата, а не особеност на персона/политик, на политическа партия или движение, нито специфична платформа или идеология. Факторът популизъм е вписан в ситуационна структура, преди в нея да се оформят политически позиции и проекти. Така той влияе на цялото пространство на широко публични и по-тясно политически отношения. В България сигналът за тази формираща роля за пръв път бе даден от трусовете в представителството през 2001 година. Връщането на монарха, създаването на НДСВ и абсолютното мнозинство в кампания от два месеца говорят за трансформация на политическата сфера, а не за технологични трикове, негативни и протестни вотове, подвеждане и субективни заблуди, лансирани от коментаторите в този период.

Схванат като тип ситуация популизмът дава нова формулировка на политическото. Когато популизмът се разгърне в характеристика на контекста, политическата сфера се изгражда като конфликт на различни популизми. Тенденцията тогава е всички, които се занимават с електорално значима политика, да са популисти. Тези, които не са, не се занимават с политика, а с нещо друго и остават по периферията на политическата сфера. Такава крайна хипотеза е уязвима пред фактическа проверка и трябва да се разбира като тенденция и посока на развитие. В по-слаб вариант тя твърди, че при налагане на популистка тенденция средата дава по-високи шансове на едни и по-ниски на други. Тя предварително разпределя нивата на успех на политическите оферти по начин, който би изглеждал странен в контекста на класическата идея за представителство, особено в утвърдена ляво-дясна схема. Разпределението на шансове е работа, която самата среда извършва зад гърба на политическите играчи. Тяхното осъзнато схващане на промяната не е необходимо. Съществено е, че те се настройват към нея и практикуват последвалите изисквания.

Популизмът като ситуационна структура дава кодове за интерпретация на упадъка на традиционните либерално-демократични деления, разпадналата се граматика на ляво-дясното, видимото отслабване на граждански енергии и готовност за действие и пр. Открива се и възможност да бъдат интерпретирани жизнените цикли на ляво-дясното деление особено в Източна Европа и България. Те имат конкретен смисъл и структура в контекста на трансформацията, но започват да се размиват в края на 90-те. Границите им започват да се заличават, губи се специфичната форма от началото на демократичния период. В контекст на промяна от началото на 1990-те бившите социалистически партии са консервативни, макар да се придържат ревниво към левия си профил. Обратно, партиите, заявени като десни, са лидери на промяна, което наглед противоречи на консервативния им профил. Тези и други противоречия избледняват след първите десетина години при излизане от период на интензивни промени. Подобна е ситуацията в други страни на Източна Европа.

Популизмът като ситуация дава обаче само начална ориентация за бъдещ анализ, а не резултат и отговор на повдигнатите въпроси. Последващи анализи трябва да разчленят дадена популистка ситуация, да очертаят вътрешната ѝ структура и факторите, които определят играта на популистките тенденции. Вътре в разчленената ситуация могат да се опишат популистки визии, да се отделят характерните сценарии, да се стигне до измеримост на техните шансове, в крайна сметка да се прецени по-ясно какви форми имат предимства пред други.

Концептуални условия

Смяна на перспективата и схващане на популизма като ситуация променя въпроса за характера му, но не го решава. Новият въпрос е какво поражда тази ситуация и каква е нейната структура. Структурирането на популизма като ситуация е непряко следствие на начина, по-който политическата философия още през XVII век изгражда за пръв път идеята за модерното политическо представителство. Такава възможност е заложена неявно още в концептуалните основи на представителството. Но тя може да бъде подмината или игнорирана в теорията, както става в класическата фаза на европейската политическа философия. Въпросът по-скоро се свежда до политическа практика и до действителността на политическото. Поради това възможността за формиране на популистка ситуация остава скрита зад общите въпроси на обществения договор, политическото представителство и конституиране на суверенитета. Независимо от това, тъкмо от тях трябва да започне и изясняването на тази възможност. Условията на представителството я правят неизбежна, а оттук – макар това да изглежда неправдоподобно и неприемливо за просветения гражданин – и естествена.

Политическото представителство е изяснено за пръв път от Томас Хобс като фундаментално условие на политическата организация на общността в ранната модерност[13]. Хобс започва своето разсъждение с допускането, че редът в обществата е изкуствено състояние, резултат на усилие. Първичен е хаосът, който той нарича естествено състояние (state of Nature) на война на всеки срещу всеки (war of all against all). В това въображаемо пред-обществено състояние няма група, общност, а само човешки индивиди със способност за мислене. Индивидите съзнават, че състоянието на война на всеки срещу всеки заплашва с унищожение всички. Така формирането на политическа общност предполага първично-природното състояние на хаос, съществуване на индивиди, чувство за не/сигурност.

Първата стъпка отвъд състоянието на хаос е изграждането на политическо представителство. На това равнище представителството възниква като фигура с онтологически статус, а не като технологична форма[14]. То е резултат на неотменна грижа за съхранение на общността и има екзистенциално измерение. Индивидите формират политическо представителството, което ще установи ред и ще гарантира сигурността и оцеляването им. Действието по преодоляване на естественото състояние на война на всеки срещу всеки Хобс нарича обществен договор. Общественият договор се свежда до конституиране на суверен. При Хобс това е самата държава, която поема изпълнението на основната функция по набавяне на сигурност за общността.

В тези конструкции на Хобс общественият договор се мисли чисто концептуално, а не като фактически действително събитие. Общественият договор се предпоставя само като условие на обществения ред. Такъв договор не е актуално сключван, не е действително събитие, а импликация на всеки обществен ред. Сякаш човешките индивиди имат съгласие по основни въпроси, засягащи сигурността им. Ако този минимум съгласие отсъства, индивидите са в състояние на война и самоунищожение. Редът предполага съгласието, а символната фигура, чрез която то се мисли е общественият договор. Този функционален характер на условието изключва въпроси от фактическо естество[15].

Общественият договор на всеки с всеки излъчва суверенна власт. Отношението всеки с всеки е референция към неограничено множество човешки индивиди. Отвореното множество също няма времеви и пространствени измерения, а чисто концептуален характер. С тази фигура се твърди, че доколкото редът се съхранява, всеки потенциален член-индивид е страна на договора. Какво става в действителност е въпрос, който на това равнище не може да се повдига, както не може да се пита 2+2=4 за кои точно предмети се отнася. Всеки с всеки е универсално измерение без наглед във време-пространствения свят, т.е. момент в самата логика на обществения ред. Този момент се изисква за конституиране на политическо представителство, чрез което индивидите решават общия за всички тях въпрос за сигурност, мир, ред.

След Хобс идеята за политическото представителство се развива, но типологически, в съществените си страни продължава да се мисли по идентичен начин, с така описаните произход и структура. Концептуалната схема на Хобс не търпи сериозни промени до днес. Значителна обаче е промяната в начина, по който се мислят страните на договора, фигурата на всеки с всеки.

При Хобс участниците в договора са абстрактни атомарни същества, без връзки помежду си, в естественото състояние на война и преживяване на екзистенциална заплаха (за съществуването си). Абстрактните индивиди обаче притежават един минимум капацитет за рефлексия и разбират своето първоначално условие. Индивидите са и абстрактно множество, не дори група, още по-малко общност. След Хобс тази пределна абстракция започва да се измества от съдържателно по-плътни фигури. В една посока са развити конструкциите на гражданин, гражданско общество, а в перспектива и политическата форма на гражданската нация. В друга посока се формират представите за народ и съответната политическа форма, в която народ и нация се идентифицират. В тези основни термини са развити различни измерения на политическата общност. В тях са заложени и следствия по отношение на феномена на популизма.

В посоката на гражданин абстрактният индивид на Хобс се трансформира в човешко същество с характеристики като свободен, еманципиран, самосъзнателен, рефлексивен, просветен, признаващ свободата на другите, критичен, политически ангажиран и прочие. Така гражданинът на модерността не е изолиран индивид, а обществено същество, член на човешка група. Групата, на свой ред, се развива до политическа общност, която може да поеме общите дела в свои ръце. Затова в класическата политическа мисъл гражданите формират тип общество, гражданско общество, а не обикновена неразчленена съвкупност, маса индивиди. Като свободни, еманципирани, рефлексивни индивиди те не пребивават в пред-обществено състояние като индивидите на Хобс, а имат изначално обществено битие, живеят в модуса на битие-с-другия.

Мислени като народ, множеството на абстрактните индивиди става символна инстанция на политическа общност, която достига зрялост да поеме общите си дела в свои ръце. Като символна фигура народ е онова колективно само-отнасящо се Аз, което може да произнесе думите „Ние, Народът…“ и така да се обозначи като субект на конституционния акт. В този модус народът, макар частично конкретизиран („Ние, Народът на Съединените щати“ например), не е специфична общност. Такава общност не може да се локализира и наблюдава в своята цялост, тъй като няма емпирично съответствие. Народ не е понятие от социологически ред, няма вътрешна структурираност и обозначава тоталност от човешки индивид, които застават свободно зад идеята за конституционен, т.е. либерално-демократичен ред. Като символна фигура народ е въображаемият субект-условие на конституцията, писана или не. Русо променя отношенията на представителство, зададени един век по-рано от Хобс, и измества суверенитета към идеите за обща воля и за народа[16]. Народът е колективно същество, носител на общата воля, поради което автентичен суверен. Но тези модификации не променят основното положение, че тоталността народ няма емпирично битие и размерност, не е тук-и-сега, няма брой (подобно на население) или място (подобно на жители).

Както гражданин, така и народ са, от една страна, концептуални конструкции, но от друга, условия на нова конструкция. Най-общо това е феноменът на либерално-демократичната общност и нейната политическа форма, конституционната държава. И на това равнище на конкретизация двете конструкции са високо идеализирани, те остават идеално-типични схеми. Като мисловни фигури, а не фактични образувания, те подлежат на класическа трансцендентална интерпретация. В трансцендентална стилистика те се мислят само като условия за възможността на либерално-демократичния свят, но не се обективират.

Тоталността на гражданите дава идея за общество, общество на граждани, гражданско общество, а не народ. Гражданите не се унифицират в неопределена тоталност, каквато е народът. И съответно, народът е абсолютната тоталност на човешки индивид, които пораждат и поддържат конституционната държава. Гражданите запазват свобода и индивидуалност, връзките между тях са живи, те са ангажирани в комуникационен обмен, поради което са условие за развита публична сфера. Народът обаче остава абстрактна инстанция, която символизира пределното основание на конституционния ред. Народът, напомняйки за схемата на Хобс, е сякаш постигнатият консенсус за рамката на общото устройство. Затова народът като гранично условие на конституционната държава е символна фигура, лишена от вътрешна структурираност.

Гражданин и народ са съдържателно по-плътни фигури от абстрактните индивиди-атоми. Но те запазват своя отвъд-фактичен, концептуален характер без емпирични референти в актуалния обществен и политически процес. Така гражданин е функция, която актуалните човешки индивиди се очаква да развият, съхраняват, проявяват и да се придържат към нея. Но между гражданин и действителен човешки индивид диференциалът/различието не е преодолимо, то е характерно за модерното политическо битие. Народ, на свой ред, не е население, избиратели, номинални граждани, обозрима група, конкретна общност, а въображаемата тоталност от членове на политическата общност, включително бъдещи, която застава зад конституцията. Между народ като мислима, но не актуална тоталност и народ като хора, конкретни индивиди, вписани в свят на всекидневието, също има диференциал/различие, което не е преодолимо.

Структурни измерения

В контекста на тези разсъждения може да се очаква, че определението на популизма, дадено по-горе, ще си набави повече яснота от гледна точка на структурните си аспекти.

Популизмът е ситуация, констелация, тенденция, в която (а) масови психо-сетивни състояния, характерни за всекидневния свят навлизат в публичната сфера, (б) изместват гражданско-критичните измерения в публичната комуникация и (в) пораждат възможността за подмяна на символно-абстрактната фигура на народа с маса от сетивно-емпирични индивиди.

От гледна точка на описаните по-горе конструкции в модерната политическа философия, популистката ситуация се структурира под две условия: на мястото на идеализацията за гражданина се появява вписан във всекидневен свят индивид с конкретни психо-соматични особености; на мястото на концептуалната абстракция народ се появява жива маса от човешки индивиди. Трансформацията може да се резюмира и по следния начин: концептуалните условия на модерната политическа форма се натурализират, стават факти и състояния на нещата. Процесът е неизбежен за политическата практика и ще бъде споменат по-долу по повод съвместимостта на демокрация и популизъм. В политическото всекидневие на тази практика не се наблюдават концептуални схеми, каквато е гражданинът, нито символни схематизации, каквато е народът. Политическите послания, на свой ред, не се адресират към идеализацията на гражданина или символната инстанция на народа. Тези пределни условия са предположени в политическа култура на европейската модерност, но те нямат всекидневно битие и плът. Във всекидневната си практика обаче политици и техните организации срещат човешки индивиди и големи групи, маси в различни жизнени контексти.

Така описана ситуация предполага парадоксален процес на преминаване от публично към частно. Парадоксът е в това, че се извършва оттегляне от характеристиките на публичността, но не от нейното пространство. Публичната сфера остава населена със състоянията, характерни за частния човек. Те са силно психо-сетивни и в много ниска степен граждански-рефлексивни. За разлика от човека от частната сфера гражданинът присъства в полето на публичните дела през засилена активност по критическо наблюдение над общите дела и проектиране на бъдещи състояния. Високата динамика на съвременната либерално-демократична публичност се дължи главно на този проективно-критически процес. Чрез него публичният свят живее като среща на аргументи, които си оспорват правото да обосновават и подготвят решения, засягащи бъдещето на общността, тоест политики.

Ефектът на популистката ситуация е свързан със степени на затихване на критичния разговор на общността, в който се раждат проекти за бъдеще. Той се подменя от неартикулирани, непосредствени, някак естествено сетивни състояния, характерни за частния човек. Протича скрита промяна и размиване на границата публично-частно, без която идеите за либерално-демократичен свят не са възможни. Трансформацията засяга средата, а не отделни политически стратегии или организации. Публичността се формира през непосредствените тревоги, страхове, опасения, фантазии, омрази, възбуди и пр. неопределен брой състояния на човека от частната сфера. В резултат, общността не се конституира като политическа през обмен на аргументации. Тя „се струпва”, „насипва се“ като вътрешно недиференциран масив от подобни състояния. Обстоятелството, че популизмът предполага масовост само означава, че публичната сфера е масово населена с такива нагласи.

Под условието на публичен свят, който е агрегат на индивидуални психо-сетивни състояния, се откриват най-разнообразни сценарии за развитие. Преди всичко политическото се структурира около форми без ясен смисъл в сферата на управлението. Те могат да се разгъват в извънредно широк регистър – от примитивни обещания за светкавично благоденствие до митове за спасение на нацията; от внушаване на масови страхове за провал и апокалипсис на общността до пакети от репресивни политики за прочистването ѝ от вътрешни врагове и всевъзможни други.

При злокачествени екстремни варианти агрегатът, масата се обвързва с някакъв мобилизиращ мит, например мита за хилядолетния Райх, и се подчинява на неговия тежък императив. В по-меките, ориенталско разсеяни версии, каквато изглежда се наложи в България след 2001 година, процесът спира до различни степени на раздробяване на социалната тъкан, разпад на политически чувствителни граждански общности, поява на нестабилни групи, дезориентация в публичния свят, висока мобилност на нагласите, честа смяна на позиции към сферата на политическото, флуидни електорати, стаено очакване „нещо да се случи”, поява на медийни парти с лидери-клоуни и пр. Политическите оферти могат да се търгуват през подозрителност, страхове, фантазии, въобразени врагове, чувство за несигурност, рецепти за оцеляване и прераждане и др. Какви точно ще бъдат те, каква оферта ще завладее ума масите, не може да се предвиди.

Популизъм и демокрация

Определението чрез ситуация и структурна промяна в публичната сфера показва, че популизмът не е специфична платформа, идея, програма и няма предварително дадени очертания. В политическата практика всяка платформа може да се окаже популистка и да неутрализира гражданско-критическите рефлексии над себе си. В дадена ситуация определена платформа може да се разгърне като популистка, в друга не. Затова популизмът трябва да се схваща като ситуационно отношение между даден политически апел и подкрепящите го маси, чиито интереси, нагласи, очаквания могат да варират широко. Вътре в това отношение интензитетът на граждански просветения публичен дебат пада. Популисткият глас го подминава и се насочва директно към психологически възбудените нива в масовото съзнание.

Оттук лесно се вижда, че популизмът не е изключение в демократичния процес, не е негова алтернатива и не му противостои. Напротив, популисткият момент предполага модерното демократично условие на политическото. Преди всичко той разчита на масова подкрепа и публично извоюван мандат, а не на узурпиране на власт. Затова и проблемът за популизма е повече подкрепата, която получава, а не собствените митове, фантазии, апели и екстатични поведения на даден политик и организация. До момента, в който не бъдат публично подкрепени, определени политически оферти могат да бъдат смятани за налудничави и несериозни. Такъв е случаят с Хитлер и Мусолини, докато са извън властта. Днес подобна е ситуацията с Тръмп от гледна точка на огромното мнозинство просветени американци, както и с повечето европейски популистки платформи. Обикновено те се организират около защита на националното – било то идентичност[17], интерес или сигурност.

Рационално мислещият гражданин разпознава популиста като ексцентрик, който разиграва нелепи спектакли, има скандално поведение, говори объркано и противоречиво, държи се като отклонение от разума и нормалността. Това обаче не го прави анти-демократичен. В една експанзия на популисткото условие тъкмо обратното се случва. Практикуващият популистко говорене е по-разбираем, по-близък и фамилиарен, поради което може да изглежда по-надежден от усложнените системни политики, които управлението провежда. Независимо какво е неговото послание, то е неимоверно по-просто, отколкото експертната основа, на която се вземат решенията в публичните институции. Простото послание може да е утопично и примитивно, но убедително. Най-често то е насочено срещу статуквото, политическата класа, корумпираните институции, центровете на власт, продажните овластени партии и пр. Популистката ситуация се изгражда върху подобни реторически основи, те имат за нея решаващо значение.

Думите демокрация и популизъм имат сходен корен в думата народ, популизъм от populus в латинския, демокрация от demos в гръцкия. Това не е само случайна езикова близост, а съществен момент на взаимодействие между популизъм и демокрация. Популизмът не само е демократичен в основата си. Той налага и изисквания към политическите позиции в демократичен контекст. Ако съвременните политики, провеждани в управлението, са експертно неразбираеми или неимоверно трудни за схващане от редовия гражданин, популисткият момент става задължителен. Политикът става говорител-преводач на онези сложни неща в управлението, за които иска мандат. Той трябва да ги обяснява по прост, телеграфен, разбираем, а в крайна сметка и привлекателен начин на избирателите си.

Тук границата става твърде подвижна. Разбираемостта налага употреба на език, който е ясен и близък на хората, при това в масови електорални мащаби. Този език трябва да се доближи до психологическия профил на онзи, от когото търси подкрепа. При тези комуникационни условия и изисквания политическата реч неизбежно включва популистки елементи. Въпросът е дали ситуацията се е структурирала в популистки модус и дава възможност за експанзия на този тип поведения, послания и стилистики.

Това състояние не дава широки възможности за избор на един или друг политик и организация. Те са свободни да се придържат към просветено поведение, което се организира около въпроси на управлението по разумен, реалистичен и критичен начин. Но подобен избор може да им струва електорален провал. Популистката ситуация функционира като пазар на послания, който налага свои изисквания. И може да ги налага по императивен начин, от който отклонението е отказ от участие. Изходът от подобни контексти може да се набави от трансформации в публичната сфера взета в най-широк смисъл. Трансформацията обаче трябва да започне в най-голяма степен отдолу, от медии, комуникационни процесии, асоциации, мобилизация на граждани, в крайна сметка от разочарование и непоносимост към популисткото условие в неговата цялост. Такава идея за излизане отвъд популистката ситуация подсказва защо феноменът на популизма няма категориален статус в социалното знание.

Популистката ситуация в България

В българската история има традиция на популисткото говорене и съответно завоюване на влияние, позиции и власт. Още в Учредителното събрание популистката ситуация е ясно видима в основни конфликти като този за двукамарен парламент. Популисткият апел умело е лансиран от Петко Славейков за блокиране на предложението за втора камара. По-късно влиятелна е популистката платформа на Александър Стамболийски, който намира подкрепа в аграрния манталитет на българина от началото на века. С необходимите уточнения за революционния терор и постоянни репресии, социализмът също е популистки проект. В своята идейна автентичност той е проект за всеобщо благоденствие, развит върху утопични основи за опростяване на живота, ликвидация на държавата и правото, връщане към едно фантазно-примитивно състояние на общо щастие.

След 1990-та година квалификацията за популизъм получи масова употреба най-напред във връзка с Жорж Ганчев, който забавляваше хората с комедийни спектакли. Но по-сериозен тласък употребата ѝ получи по повод Симеон Сакскобургготски поради предизборното обещание за магическите 800 дни, в които България ще бъде променена и възродена. След него популисткият момент се модифицира, разпространи и обхвана повечето партии. Независимо от факта, че 30 години след 1989-та е по-тясна характеристика на определени партии – главно с крайни националистически възгледи – той е стандартно поведение на всяка по-голяма партия. Това не е трансформация на демокрацията, нито разграждане на политическото. Тенденцията е повече свързана с промяна на логиката на публичната комуникация, засилени масови страхове, недоверие към усложнените експертни схеми в управлението, корупционното условие, недоверието към Европейския съюз и много други.

Ако периодът от 1990 г. до днес трябва да се вмести в синтетична формула, която да пояснява и неговото политическо естество, в нея централна ще бъде идеята за граждански устроена публичност. Пробуденият гражданин, измаменият гражданин, разбунтуваният гражданин, представеният гражданин и т.н. са характерните герои на 90-те години. Фигурата на гражданина и пространството на гражданската среда са свързани с усилие и риск, които се поемат при излизане от частната сфера и навлизане в публичния свят. Усилието на 90-те е пряко, често дори театрално наблюдаемо: човек излиза навън, заявява себе си, отхвърля десетилетни репресивни схеми, заговаря за бъдещето, обявява проекта си, налага, изисква и пр. Така възниква новата българска публичност.

В тези актове няма нищо естествено, те не са, така да се каже, в природата на хората. Това е и характерна инвестиция, да преминеш от естествено човешкото и неговата аморфност към граждански организираното и неговата критично-проективна активност. Значителни групи хора през 90-те се оказват в това състояние на отделяне от естеството и инерцията, заставане в центъра на кризите и мислене през проект. Публичният контекст на 90-те пое тези характеристики, те стават определения на средата, а не на индивидуални героични актове. Светът на 90-те, при всички вътрешни обрати, които преживя, е граждански напрегнат, рисков и критично-проективен. Благодарение на това в него се открояват фундаментални проблеми на бъдещето, а оттам и стратегически избори за решаването им.

Между 2001 и 2005 г. тази доминираща характеристика на контекста се трансформира и това е достатъчно основание да говорим за нов цикъл[18].

Цикълът на популизма започва през 2001 г. по един кротък начин. Откъм видимата си страна той е свързан с монархическата персона и създаването на политическо движение около Кобурга. Изрази на тази тенденция са натрошеният синтаксис, отказът от говорене, призивите да се върши работа, вместо да се приказва, подмяната на усложнения политически аргумент с призив за доверие към монарха, лансиране на питагорейски формули на благоденствието с пророческо позоваване на N-стотин дни, всичко това огряно в аура на смиреност, благост и съчувствие. Но тези белези дават подвеждаща персонификация и подменят сериозния въпрос за трансформацията на средата. В този план персоната на монарха е сигнал, че гражданската публичност е била изместена. Да се припознава обаче монархът като автор на публичен процес е нереалистично, отношението е тъкмо обратното.

Публичният свят на България сам приема да се върне към едно състояние, в което усилието и рискът да поддържа активни граждански перспективи затихват. Не отделни политически организации, а самото пространство на критична публичност се дезинтегрира. Бавно и без сътресения в него нахлуват масиви от езиково неартикулирани, лишени от аргументация, силно психологизирани и телесни състояния, в крайна сметка състояния на човека от частната сфера. Те не преминават през филтъра на дискурсивния обмен на аргументи, а попадат непосредствено в централните зони на публичността, в които се формират големите политики на общността.

В периода 2001–2005 автентичният популистки ефект на монарха-премиер започва да се умножава не толкова на ниски социални нива, а директно в политическата сфера. Днес има поне два видими примера за системно влияние над средата. От една страна, в тази нова ситуация станаха възможни две безпрецедентни политически кариери – на Волен Сидеров и на Бойко Борисов. От друга, възникна коалиционният бегемот, който държи конституционното мнозинство в парламента. И двата сюжета, както техният произход, така и тяхната легитимност, са проблематични в либералнодемократична перспектива. Преди всичко една изострена критическа публичност не би допуснала масивът от противоречия, който те носят, да пребивава трайно в нея. Но те стават напълно естествени в публична сфера, устроена като игра на популистки тенденции.

Дори да отдалечава съвременния полис от разума, въплътен в конституционната държавност, това развитие трябва да се приеме за естествено. То показва един вроден, концептуален дефект на съвременната демокрация, която е масова и предполага равенство на всички членове на общността. Такава политическа форма носи рискове да се обърне срещу себе си и срещу собствения си замисъл. Демокрацията може да се изроди в популистка ситуация и да породи уродливи развития като нацистката диктатура. Превенцията срещу подобни развития не идва от самата демокрация, а от комбинирането ѝ с либералния принцип на индивидуалните права. Модерната конституционна държава се формира от тази комбинация, но нейната стабилност живее постоянно в режим на изпитание.

* * *

Независимо дали са изказани в политическа реч, или като коментар, в непосредствената си употреба квалификациите популизъм и популист са лишени от смисъл, не набавят особено интересна информация и по-скоро повдигат въпроси. С тях не се казва повече от това, че двата фактора, посочени по-горе, са се наложили и доминират в публичната сфера.

От една страна, гражданинът се е оттеглил от позиция в публичната сфера и е оставил своята емпирична индивидуалност с нейните психо-сетивни особености да съди, решава и действа в полето на политическото. Това състояние е по-естественото, тъй като гражданинът не е просто човек, дори изобщо не е човек. Той е усилието на човешкия индивид по трансцендиране на естествено-човешки характеристики, доминиращи във всекидневния свят и достигане до по-високото равнище на просветена рефлексивна подготвеност, която се изисква за участие в аргументативен дискурс.

От друга страна, отворената (безкрайна, бихме казали с необходимата условност) общност, която поддържа конституцията и либерално-демократичния ред, се е редуцирала от символното народ до маса от индивиди в тяхната непосредствена психо-телесна природа. Такава маса клони към тълпа[19], тя е лишена от структурните особености, които да я имунизират срещу постоянни колебания, необясними страхове, несигурност и уязвимост, разнообразни вътрешни дефицити, а оттам и податливост на всевъзможни политически внушения.

Тези две измерения в описанието на популизма като ситуация са неизменно свързани с масовата демокрация. Тя е концептуално, макар скрито зададена още в ранната модерност през идеята за обществен договор. По-късно, след XIX век се налага, но не в политическата теория, където и днес няма ясно положение, а през политически практики. Под условието на масовата демокрация либерално-демократичното общество и неговите политически форми са винаги в риск от имплозия и сриване в популистка ситуация. За разлика от рационалните анализи, оценки и действия в политиките по управление на риск, тук рисковете са всеобхватни и засягат съвкупната публичност. Рискът от формиране на популистка ситуация е риск от срив на либерално-демократичната публичност, характерната за нея комуникация и деградацията на комуникативната общност[20] до неразчленена маса индивиди, хора, сраснати със своите всекидневни състояния.

На въпроса каква превенция би била ефективна срещу пораждане на популистки момент еднозначен отговор няма. Склонен съм дори да твърдя, че изобщо няма отговор. Факторите са много, те участват в структуриране на публичната среда и са отвъд контрола на отделни граждани и дори колективни проекти. Вероятно единственият шанс за относително възпиране от пропадането в популистки ситуации е усилието към разбиране и рефлексивният капацитет, който набавя отговор на въпроса какво става с нас тук и сега, всеки момент. Но както популистките ситуации имат характер на събития, така и усилието за разбиране е събитие на разума, а не обикновена препоръка или рецепта. Разбира се, то е дълг на просветения еманципиран гражданин, но самата фигура на гражданина е събитие.

Стефан Попов (1957) е доктор по философия и социални науки от New School for Social Research, Ню Йорк (1996), и доктор на философските науки от СУ „Климент Охридски” (2015). Има едногодишни специализации по международни наказателни трибунали (Виена, 1994), международни режими за сигурност (Вашингтон, 1999), конституционна политика (Фрибург, 2003), понятия на публичната политика (Виена, 2011–2012). Автор е на книгите Obiectum Purum: Увод във феноменологията на Рене Декарт (2015), Публичен процес. Статии. Том I и II (2015), Витгенщайн: Аналитика на мистическото (2008), Глобални режими за сигурност в ХХI век (2002). Директор на РискМонитор от 2007 г.

–––––––––––––––––––––––

[1] Интересът към популизма и опитите за концептуализация започват по-рано, след средата на XX век, по-късно се засилват през 1960–1970-те години. Вж. напр. Ionesco, G., Gellner, E. Eds. Populism. Its Meaning and National Characteristics. Weidenfeld and Nicolson, 1970. Поради аналитичния характер на настоящия коментар, чиито фокус е самото понятие, не е нужно да се приема историческа отправна точка. Но все пак референтна политическа реалност са ситуации след Студената война и главно последните 20-тина години в Европа и САЩ. В тази връзка виж Judis, J. The Populist Explosion. How the Great Recession Transformed American and European Politics. Columbia Global Reports, 2016.
[2] По-ранни анализи на популизма установяват тази неопределеност: „Не много термини са били употребявани толкова широко в съвременния политически анализ без да бъдат дефинирани така неточно“, казва Ернесто Лаклау в статия от 1977 г. Виж Laclau, E. PostMarxism, Populism and Critique. Howarth, D., Ed. Routledge, 2015, p. 111.
[3] Вж. напр. тритомника с показателно заглавие, с което авторите заявяват, че популизмът е криза на демокрацията; твърдение, което тук ще бъде поставено под въпрос. Fitzi, G., Mackert, J., Bryan S. Turner, B. S. Populism and the Crisis of Democracy. Vol. I-III. Routledge, 2019.
[4] Редки са случаите, в които „популизъм“ има позитивни значения, както в работите на Ернесто Лаклау. Виж Laclau, E. On Populist Reason. Verso, 2005.
[5] В академични среди широко разпространени са опитите да се дефинира популизма през референция към „народ“, като амбиция да се говори от името на народа. Виж Müller, J-W. What is Populism. University of Pennsylvania Press, 2016. Идентификация с народ се приема като стандартна и в речници, вж. напр. статиите за популизма в Bealey, F., Johnson, A. The Blackwell Dictionary of Political Science. Blackwell Publishing, 1999, p. 262, Garrod, J., Lawson, T. Dictionary of Сociology. Routledge, 2001, p. 286.
[6] Тук приемам умерена версия на диктума на Витгенщайн за значението като употреба. Дори да сме скептични към тази редукция, в политически процеси значенията се доближават максимално до употребите и са изводими от тях.
[7] Вж. Miscoiu, S. “From Populism to Neo-Populism? Empirical Guidelines for a Conceptual Delineation.” In Gherghina, S., Miscoiu, S., Soare, S., eds. Contemporary Populism: A Controversial Concept and Its Diverse Forms. Cambridge Scholars Publishing, 2013, pp. 16–30.
[8] На българския случай на аграрен популизъм е посветена главата „Аграрния партиец и неговата партия“ в настоящата книга. Вж. също Стамболийски, Ал. Политически партии или съсловни организации. София: Земеделско знаме, 1909.
[9] Тази опозиция е основа на интерпретация, известна като идеационен (ideational) подход. Виж Mudde, C; Kaltwasser, C. Populism: A Very Short Introduction. Oxford: Oxford University Press, 2017.
[10] Ернесто Лаклау предлага класификация на определения по друг признак, в която отделя четири разпространени употреби на термина. Вж. Laclau, E. PostMarxism, Populism and Critique. Howarth, D., Ed. Routledge, 2015, p. 112 ff.
[11] Вж. Mudde, C. „The Populist Zeitgeist,” in Government and Opposition. Volume 39, 2004, pp. 541–563.
[12] Вж. напр. Попов, Ст. „Популистката ситуация“. В Публичен процес, Том I. Сиела, 2015, стр. 32–38; „Популизъм и политически анализ“. В Публичен процес, Том I. Сиела, 2015, стр. 38–45.
[13] Вж. Хобс, Т. Левиатан. Прев. Русев, Р. София: Наука и изкуство, 1970, глава XXVII.
[14] Широко разпространена, дори в професионални среди, е заблудата, че представителната демокрация има алтернатива в пряката, която се осъществява в референдуми, плебисцити и пр. Представителството обаче е онтологическа структура, начин на битие на политическата общност, и няма алтернатива, дори в един технологичен смисъл да изглежда, че има. „Всяка истинска република е, и не може да съществува другояче, освен като система на представителството на народа.“ Kant, I. Metaphysik der Sitten. Verlag der Durrschen Buchhandlung, 1870, & 52.
[15] Това е форма на класически трансцендентален аргумент, в който се пита за необходими условия за възможност, а не за фактически състояния на нещата.
[16] Вж. Русо, Ж.-Ж. За обществения договор. Меламед, Д., прев. София: Лист, стр. 35–36.
[17] Тук избягвам безразборното прибягване до идентичностната реторика; в нея може да се разположи всичко, което пожелаем, а това я прави безполезна.
[18] Нямам обаче предвид безполезното говорене по въпроса дали преходът, каквото и да означава това, е приключил, кога е приключил, и дали не продължава.
[19] На български думата тълпа има отрицателни конотации, каквито например в английския няма. Тук думата е употребена само за да засили акцента, който присъства и в думата маса.
[20] В смисъла на Апел, Хабермас и съвременната етика на дискурса. Вж. напр. Apel, K.-O., “Is the Ethics of the Ideal Communication Community a Utopia? On the Relationship between Ethics, Utopia, and the Critique of Utopia,” Habermas, J., “Discourse Ethics: Notes on a Program of Philosophical Justification,” in Benhabib, S., Dallmayr, F. The Communicative Ethics Controversy. Cambridge: The MIT Press, 1990, p. 23 ff.