0
2956

Пориви към съвършенство в Кан

„Френският диспечер“

От Кан, специално за Портал Култура 

След бляскавото начало на фестивала в Кан и относително бавното набиране на филмова скорост през първата половина на неговото 74-то издание най-сетне се появиха и заглавия, за които определението „шедьовър“ не е преувеличено. Дългоочакваният „Френският диспечер“, десети филм на неподражаемия Уес Андерсън, който трябваше да открие миналогодишния Кан, но заради пандемията от КОВИД-19 не успя, сега застана на правилното място и мигновено събра колекция от суперлативи. Причината е не само в избора на случки от задкулисния живот в редакцията на един американски всекидневник във Франция, но и в желанието на неговия главен редактор (в ролята Бил Мъри) да го списва професионално и свободно. Времето на действие е през миналия век и обхваща няколко десетилетия, а мястото е измислен град във френската провинция (екстериорите са снимани в градчето Ангулем, а интериорите – в немската студия „Бабелсберг“ с бюджет от близо 20 милиона долара). Кастингът е зашеметяващ, като се почне от Тилда Суинтън, Бенисио дел Торо, Леа Сейду, Кристоф Валц, Уилям Дефо, Сесил дьо Франсе, Анджелика Хюстън, а изброените имена са само малка част от звездния актьорски ансамбъл. Всички се вписват в уникалната визуална концепция на филма, стилизирана в ретро стил и изобилстващи черно-бели кадри. Главните истории са три и формално се опират на статиите на трима автори. Андерсън е избрал да структурира филма си като съвършена, но напълно субективна хроника, която определя като „анализ на всекидневието на международната политика, изкуствата, криминални и други случки“. Заглавието на Андерсън е до такава степен изпипано и иронично, че един френски журналист публично си пожела видео разпространението му да започне час по скоро, за да може да го гледа десетки, а ако се наложи и стотици пъти.

„Петрови в грипа“

Съвсем различен по стил, но не и по амбиции се оказа и „Петрови в грипа“ на станалия много популярен в Кан руски театрален и филмов режисьор Кирил Серебренников, който през 2018 г. показа тук рок операта си „Лято“. Най-новият филм на Серебренников, над когото поради обвинения в корупция продължава да тежи забрана за напускане на страната, е силно провокативен, груб, необичаен, на места дори отвратителен. Всичко обаче е направено в името на крайно субективното, но искрено усещане за живеенето в посткомунистическа Русия. В центъра на разказа стои семейство (Петрови), зловещо окарикатурено, в което бащата, майката и малкият им син стават жертви на грипна епидемия. Заради непрекъснатото кашляне от екрана, журналисти в Кан се пошегуваха, че филмът е пророчески, тъй като „натъртвал“ на главния симптоми на пандемичната болест. Шегата настрана, но във филма наистина има от всичко: висока температура на заразените с грип, тонове алкохол, мъгли никотинов дим. А също и отвратителни типажи: кондукторка в автобус с позлатени зъби, служителка в студентско общежитие с режещ глас, грозно подскачащи „артисти“ около кичозна новогодишна елха, самоунижаващ се писател… Налудничавата галерия се върти на шеметни обороти и е нарочно поддържана в неотклонна ексцентричност. (Има сцени, в които се случват разстрели на улицата без ясен повод и причина, а също и пародийни убийства с кухненски нож.) Изградената с могъщество и замах черна пародия на една възмутителна и възмущаваща действителност е нарочният избор на Серебренников, чрез който той споделя обида, срам и възмущение. 

„Бенедета“

Друг опит за скандал, но в съвсем друга посока бе направен чрез най-новия филм на Пол Верховен „Бенедета“, в който през далечния XVII век едно момиче, способно да „прави чудеса“, израства в манастир. Вече голяма, попада под опасния чар на новопристигнала монахиня. Поради доста обилната и натрапчива реклама, изсипала се най-вече от различни телевизионни канали, филмът е натрапван като еротичен хит, какъвто той, за съжаление, не е. Една от причините за това е отсъствието на каквато и да е амбиция от страна на Верховен да поработи за изграждането на поне някаква мистика за времето, в което „най-големият враг на човека е собственото му тяло“.

Много по-тънка и изненадваща еротика се видя в норвежкия „Жюли“ на режисьора Йоахим Трир, в който млада жена от съвременен Осло се опитва да задържи емоционалната си привързаност към поредния интимен партньор. Влюбванията ѝ са все зашеметяващи и бързи, но приключват безславно. Неустойчивостта, крехкостта, липсата на емпатия към партньорите оставят младата жена в самота. Трир, който тази година връща репутацията на норвежците в киното, в своя филм е наистина нежен и чувствено интелигентен.

Нещо подобно се е опитал да постигне иначе прелестният италианец Нани Морети, който в „Три етажа“ разказа за сложните взаимоотношения между три нестандартни семейства, обитаващи типичен блок в съвременен Рим. Проблемите са различни, но резултатите сходни: неразбирателство между родители и деца, отсъстващи съпруг или съпруга, неволни изневери, смърт на възрастни хора, бягства на младежи по широкия свят. Човешката мозайка е интригуваща, най-вече в интродукциите на отделните истории, които обаче не се запомнят за дълго, освен тази, в която самият Морети играе глупаво праволинеен баща, загубващ близостта със сина си. Но Морети може да е спокоен: завоювал си е такова място в Кан, че няма кой да му се сърди, че не се е оказал на собствената си висота.

Независимо от доста по-простодушната режисура в „Денят на флага“ небезвестният Шон Пен постига повече. Във великолепен актьорски дует с дъщеря си Дилан Пен той прави всичко възможно, за да се отлепи от социалното дъно, до което се е свлякъл. Винаги симпатичният и социално ангажиран Пен изсипа в Кан доста критики срещу бившия президент Тръмп, които обаче веднага спираха, щом станеше дума за чудния актьорски талант на дъщеря му.

„Денят на флага“ © 2021 Metro-Goldwyn-Mayer Pictures

Добре се прие и френският „Всичко мина добре“ на Франсоа Озон, в който две сестри правят невъзможното, за да помогнат на своя 85-годишен баща да се раздели с живота по собствено желание. Тъй като във Франция евтаназията е забранена, всичко се организира в Швейцария, където в ролята на собственичка на специализирано за целта заведение се появява голямата немска актриса Хана Шигула. Близо до медицинските теми, но с повече динамика и смях се оказа „Фрактурата“ на Катрин Корсини, в който различни представители на френското общество и най-вече участници в демонстрациите на „жълтите жилетки“ се озовават в тясното пространство на спешното отделение на типична публична болница. Настръхнали, хората критикуват и протестират, често и с основание, но в крайна сметка извиращата от невидимите пластове на народната душа добронамереност оправя нещата. Така, вместо озверели и обезумели, повечето си тръгват не само оздравели, но и духовно пречистени.