0
4281

„Портобело роуд“

„Запитах един от продавачите защо всичко тук е имитация, а той ми отговори: „Че какво друго е животът, господине, ако не имитация!“ Едно от британските есета на Георги Марков от поредицата му за Би Би Си. Публикува се за първи път.

Няма да сбъркам, ако кажа, че името на тази улица в лондонския квартал „Нотинг хил гейт“ е твърде популярно не само в Англия, но и на континента и сред младите хора. И в Германия, и в Италия приятели ми препоръчваха непременно да видя „Портобело роуд“ в някой ранен съботен следобед. Какви са корените на тази популярност, за мен беше и си остава тайна.

От станцията „Нотинг хил гейт“ до „Портобело роуд“ имаше десетина минути път, който прекосяваше жилищни квартали от по-ново време и очевидно принадлежащи на значително по-богати хора, отколкото бяха жителите на стария „Излингтън“, „Фулъм“ или „Челси“. Всички фасади бяха боядисани в приятни светли цветове, които малко напомняха на болнична чистота и ред. В замяна на това самата „Портобело роуд“ ме върна към познатата и за мен предпочитана непосредственост на XIX век.

Видях сравнително стръмна, тясна улица, която се спускаше надолу, за да се спре накрая под огромен пътен мост. От двете страни почти в безпорядък бяха струпани къщи от разни времена и с разни лица. Но като че ли във всичко имаше повече ориенталски дух, отколкото типична английска атмосфера. Толкова повече, че в съботния следобед тук беше истинско вавилонско стълпотворение.

По протежение на цялата улица, от двете ѝ страни бяха наредени плътно сергии, върху които се продаваха предмети, които претендираха да бъдат антики на изкуството. В най-добрия случай бяха прилични имитации на познати образци и стилове. Известността на „Портобело роуд“ беше започнала с множеството магазинчета за антични предмети, които постепенно, с налагането на модата бяха заменили оригиналността на стоката си с всевъзможни панаирджийски заместители, често пъти грозно ефектни. Затова пък те придаваха на цялата улица онзи невероятен колорит, който предизвикваше всяко любопитство. Още в самото начало на улицата, сред знамена и флагове, манекени в крещящи униформи приемаха шествието на публиката, купища стари, излезли от модата женски дрехи преграждаха пътя на хората, отливки от антични бюстове се предлагаха на всеки, който искаше да притежава гръцки бог или римски император, за да дойде внезапния блясък на купища нови бакърени съдове, които едва ли някой знаеше за какво точно служат и толкова добре познатите от българските панаири сергии с грозни евтини гривни и пръстени. Може би единствената оригинална сергия беше тази с пеещите часовници. Запитах един от продавачите защо всичко тук е имитация, а той ми отговори: „Че какво друго е животът, господине, ако не имитация!“

Следваха маси с телено-тенекиеното производство на хипитата и дребни стъклени фигурки, грамадни снимки на стари градове, плакати с известни остроумия и купища стари грамофонни плочи. Постепенно обаче в долната част на улицата сергиите и магазините за изкуство отстъпваха мястото си на плодовете и зеленчуците, на италианските сирена и френските вина.

Независимо от стоката обаче тук имаше много повече посетители и клиенти, отколкото в чистата антична атмосфера на „Камдън пасидж“. На места улицата беше почти задръстена и беше невъзможно да се продължи.

И сега стигаме до онова, което всъщност представлява действително интересния свят на „Портобело роуд“ – хипитата и младите екстравагантно облечени хора. Този следобед, както всеки съботен следобед, пред няколкото английски кръчми по протежение на улицата стояха истински тълпи от млади дългокоси, брадати и космати хора, облечени предизвикателно неугледно, които демонстрираха своето пренебрежение, а може би и презрение към удобствата на ординерния живот. Те стояха, почти не приказваха, пиеха английска бира или сайдер, приличаха на скучаещи актьори в омръзнало им представление. От време на време към тях се присъединяваше някоя нова, ефектна особа като момичето с фрапантната рокля от конци, но жертви на философията, че никой не може да учуди никого с нищо, другите дори и не я поглеждаха. Не зная точно какви са причините на хипитата да се събират в събота следобед на „Портобело роуд“. Може би все пак суетното разбиране, че пренебрежението не е пренебрежение, ако не се покаже.

От друга страна, тяхното присъствие ми разкри друга страна на английското разбиране на свободата – толерантността. В края на краищата всеки е свободен да върши каквото си иска, стига да не вреди на другите. И в този смисъл присъствието на другите на „Портобело роуд“ има повече екзотичен оттенък, отколкото някакъв сериозен обществен смисъл. След като някому харесва да носи брада, нека си я носи, след като на друг му харесва да се облича в невероятни дрехи, нека се облича. Това, разбира се, не може да не ни напомни за ония страни, където държавата или обществото са си свършили всичките други задължения и са се заели да регулират дължината на косите или широчината на панталоните на своите граждани. Или пък за ония смешни моменти, когато вкусът на един министър трябва да разреши безапелационно спорът между мини и макси модите.

Без да се спирам на идейното и социално значение на хипитата, трябва да кажа, че те приемат стоенето на „Портобело роуд“ като своеобразно доказателство, че свободата винаги е съдържала правото на избор.

Вниманието ми беше привлечено от пристигането на един млад гражданин с облекло от звънци. Дрехите му, панталоните му, обувките му бяха покрити с разни звънчета, които изглежда доста тежаха и той пътуваше в пространството като подвижен магазин за звънци. Но което беше още по-странно, той нямаше никакъв успех, мнозина дори не го забелязваха, а тия, които го срещаха, дори не се и обръщаха. Предположих, че в края на своята разходка той ще се откаже от неособено удобните украшения. Неволно си помислих, че на площад „Славейков“ появата на подобно явление би било равно на сензация и вероятно обществото би се занимавало дълго време с проблема за звънците.

Не зная точно причините, които са предизвикали появяването и оформянето на движението на хипитата като форма на протест. Възможно е всичко да идва от романтичната идея да се промени някак света и живота или поне човек да промени себе си. Възможно е всичко да произтича от твърде удобното състояние да не се работи и да не се прави нищо. Британската телевизия, чрез един от най-опитните си коментатори Фрост, се опита да предизвика хипитата към публична дискусия, но от това не излезе нищо, защото младите хипита сами не знаеха какво искат. Склонен съм да приема, че част от тях са жертва на най-чисти пориви. Спомням си думите на чудесната песен, която едно момче с китара пееше в дъното на „Кингс роуд“:

Някой откри звездите,
някой откри планетите,
някой откри Луната,
никой не откри човека
.

Направи ми впечатление, че и между момчетата и момичетата на „Портобело роуд“ изобилстваха красиви и интелигентни лица и техните отношения бяха съвсем коректни.

Другата част от публиката, която изпълваше цялото пространство между сергиите и тротоарите, преобладаващо бяха чужденци, които също като мен бяха помамени от шумната популярност на „Портобело роуд“. Те бяха любопитните търсачи на интерес, те бяха невзискателните купувачи на евтини сувенири и вероятно те бяха същите онези, които след това разнасяха малко пресилената слава на тази лондонска улица.

Влязох в голямата кръчма точно в центъра на улицата, където имаше и най-много посетители, предимно хипита. Докато чаках да получа своята бира, чух един откъслечен разговор, който двама младежи водеха наблизо. Едно от момчетата каза: „Но разбери, Маркс е едно, Маркузе – друго, аз – съвсем различно!“.

Не може да не се уважава опита на всеки човек да идентифицира сам себе си, защото всички идеи и стремежи трябва да преминат през ума и сърцето, а не да бъдат налагани от силата на обстоятелствата. Дори да се съгласим с несъмнения чар и смисъл на някаква идея, трябва да си кажем, че приемането ѝ като таблетка аспирин, предписана от строг доктор, не значи нищо, без процеса на собственото търсене и намиране.

А това може да стане само в атмосферата на действителна свобода и толерантност, които са най-характерните белези на английските взаимоотношения между човек и общество.

В този най-хубав смисъл „Портобело роуд“ е още едно доказателство.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияРоманистката
Следваща статияМомичето от златния Запад в Метрополитън опера