0
1171

Портретът на неговия брат

Тази картина наскоро Никола Енев пусна във фейсбук без никакъв коментар, само със своето заглавие – Портрет на моя брат. Първо ми се стори свръхнеобичайно, защото Никола работи главно със стъкло, прави фигури или скулптори или най-точно видения от стъкло, не зная каква друга дума да кажа за неговите произведения, те не могат да се изразяват с думи, така както трудно се разказва музика с думи. Но със стъкло можеш. Със стъкло можеш да изразяваш най-вече музика.

Познавам Деян Енев и неговия брат близнак Никола от деца. Никола е не по-малко известен от брат си, но е художник и не се появява по медиите въобще. Учихме заедно в английската гимназия, после те служиха в казармата (май един след друг), после пътищата ни се разделиха, после нашите пътища с Деян пак се пресякоха и щастливо продължават да се пресичат и досега. Когато познаваш един човек от дете, знанието ти за него е някак много по-различно, отколкото ако го познаваш само като възрастен. Трудно ми е да определя каква е точно разликата. Но най-общо – запазва се нещо от лекотата, очарованието и лъчезарността на детството, не забелязваш остаряването, защото в съзнанието ти е запечатан детският образ, жестове, усмивка, звучност на гласа. Деян и Никола продължават (по някакъв начин) да бъдат онези деца-близнаци, които всички харесвахме. И двамата са художници – единият рисува с думи, а другият успява дори без думи.

Има картини, които те заковават пред себе си от първия миг. Предизвикат лавина от въпроси, на които нямаш и идея за отговор, но въпреки това ти вече си видял цялата картина и си я разбрал. Знаеш я. И не само сега, но и отпреди  я знаеш, винаги си познавал тази картина, още преди да я видиш, още преди да е била нарисувана дори. Знаеш предисторията ѝ така, както нейният автор я знае. И с хората е така. Сприятеляваш се от първия миг с някого, внезапно и изцяло, като че ли винаги преди това си го познавал. За всичко можеш да си говориш с него, всичко да му разказваш, със същия интерес да го слушаш, темите да се преливат и преплитат, картините да се движат динамично, тоналността да се сменя, всичко това да се повтаря, а повторенията да са винаги интересни. И с книгите е така. И с филмите. И с музиката, която слушаш.

Най-напред, при първото виждане, картината прикова вниманието ми. Наистина е необичайна. После забелязах, че няколко дни наред мисълта ми ме връщаше към нея. Имаше някаква загадка, на която не можех да си отговоря. Започнах да разглеждам тази картина с искрено любопитство. Първо ме порази колко е красива, колко е одухотворена, колко е катедрална и иконична. Тези издължени сводове – в храм ли са, в манастир ли, замък ли, светлината от прозорците, смълчаните и смирени мъжки фигури, те пеят ли, разговарят ли, вслушат ли се в нещо? Един с друг ли общуват или искат да чуят нас? И накрая златната фигура. Кой е това? Иисус ли? И кой е Деян тогава? Този от лявата му страна, наистина той най-много прилича на него. Или някой от другите? Апостолите ли са това, но кои, кои точно? И как така е озаглавена най-озадачаващото Портрет на моя брат, след като портрет означава да е нарисувано едно лице, една фигура, а не пет отделни фигури, макар и слети като една.

Но защо златният човек не прилича на Иисус? Или Никола е нарисувал различни възрасти и отделни ипостаси на своя брат? Когато ти познаваш своя брат-близнак още от майчина утроба, ти виждаш в него различните ипостаси, през които преминава неговото развитие. Виждаш в него отразен себе си, както в себе си виждаш него. Художникът вижда света по различен начин, неговият поглед запечатва образи, състояния, мигновения, детайли, които на повечето хора убягват. Художникът вижда не само с очите си, при него очите са не толкова зрително, колкото духовно сетиво. И после ръката само отразява това, което се е запечатало в духовното сетиво на брата-близнак.

Тези пет фигури са портрет на един човек в пет негови духовни ипостаси – вглъбен, концентриран, умислен, осиян, покрусен. Всеки минава през подобни състояния, във всяко едно ние сме като различни човеци. Никита Михалков снима със своята дъщеря филма-експеримент „Анна: от 6 до 18“, в който проследява промяната при нейното израстване. При Никола Енев е съвсем различно – той е запечатал всичко в един „кадър“, на едно платно, в една фигура в пет нейни ипостаси или една цялостна ипостас в пет свои състояния.

Не случайно се зачудих дали една от фигурите не е Иисус. Лицето не прилича, но не само заради иконичната дълга златна одежда усещането ми ме води натам. Всъщност всички ние споделяме една ипостас с Бога, който прие човешка плът. Христовият образ в нас съществува винаги и тъмнината на нашият грях не може да затъмни блясъка на небесното злато, с което сме дарени. Затова в картината златният отблясък се отразява във всичките пет фигури. Но златото на човека може да бъде видяно само когато го гледаш с очи на брат-близнак.

Такъв полиипостасен портрет може да нарисува само брат на брата, защото е необходимо да го познава и да го изобразява с братска любов, да го познава отвътре и отвън, да го вижда като дете и с побеляла брада, да го усеща в лъчезарност и в униние,  да го улови в мига, когато току що е изял цяла лъжичка боровинково сладко или си е спомнил за Мима, приятелката на копривата, на котетата и на всички тайни места.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статияВойната като преживяване
Следваща статияМонсерат Кабайе, която магнетизираше пространството