0
1588

Порфирогенети

azahariev

Пурпурният цвят е труден за определяне. Не е лесен най-напред за идентифициране, тъй като нюансите му са много и трудно различими, поради което пурпурното често бива смесвано с лилавото например. Казват, че окото ни бърка пурпура с други цветове и цветови нюанси, възникващи при сближаването между червеното и синьото.

Пурпурният цвят е цветът на царското и владетелско достойнство, на величието и височайшата власт. Това е и цветът на сакралното. Пурпурът се свързва също така с благородството и благоразумието, с умереността и справедливостта. Пурпурното е цветът на съдийската тога.

Пурпурен беше и цветът на вратовръзката, която професор Огнян Герджиков носеше в деня, в който стана служебен премиер-министър на републиката.

Пурпурното и лилавото в своите различни нюанси са едни от най-предпочитаните цветове в символиката, използвана от някои български политически партии в годините от началото на новото хилядолетие до днес. Пурпурното и лилавото са особено харесвани и почитани от онези политически формации, лидерите на които употребяват понякога pluralis maiestatis.

Вратовръзката на Огнян Герджиков от 27 януари трябваше да излъчва обещанието за благородство, разум, справедливост и царствено достолепие. Тя трябваше да е свидетелство за пришествието на съдника, който идва да съди мъдро.

Но вратовръзката на настоящия служебен министър-председател всъщност е знак-знамение за приближаването на тайнственото пурпурно-лилаво бъдеще, в което скоро ще бъдем потопени. Бъдеще, доминирано от онова, което лилавото символизира. А именно, онова време на денонощието, в което денят и нощта се срещат и смесват, в което очертанията се стопяват, а отговорностите-размива. Времето, в което от ярките, алени и пурпурни предизборни обещания ще останат лилави цветоусещания.

И така след изборите пурпурното ще започне да става все по-лилаво, защото близкото ни следизборно бъдеще е замислено като такова, т.е. като изстиващ пурпур. Лилавото е цветът на дълбокото и неясното, на модрата мъдрост. Това е царството на хроматизмите, а не на диатониката. В лилавото лицата лесно се скриват и остава да личи само имперсоналното.

Това лилаво ще ни бъде представяно като уравновесеност и умереност, това безличие ще бъде маскирано като уталожване на неразумните страсти. Голяма е ползата от лилавото за някои политическите партии и личности у нас. Особено за онези, които се движат в полето на неуловимите нюанси между пурпура и лилата. Тези лица и партии обикновено са коалиционно ориентирани. Такива политически формации активно симулират центристко поведение, но всъщност са силно привлечени от идеята за своята порфирогенеза. И те наистина са заченати със самосъзнанието за богоизбраност, което, както изглежда, неизбежно се появява и укрепва в средите на олигарсите, чийто произход е свързан с късния комунистически капитал. Знае се, че е природно присъщо на тези езотерични клубове да развиват афинитет към пурпура и царственото, към хералдиката и посветеността.

Тези въобразени порфирогенети си конструират, разбира се, етиологични митове, предназначението на които е да легитимират пурпура като тяхна естествена емблема. В българския си вариант тези елити на прехода разполагат оправданията за своето самосъзнание на първенци върху картата на някакъв свой си синкретичен гностицизъм, сглобен и с части от постсъветските институти за изследване на енергията.

Части от съчлененото тяло на този пурпурен хомункулус, склонен към полилавяване при определени атмосферни условия, са и хора, които разбират себе си като осъществени в ролята на министри. Те мислят и сещат себе си в това свое служение като министри на един просветен монарх.

Боже, наистина ли това ни чака?

Нека внимаваме отблясъците на пурпура да не ни заслепят дотам, че да се оставим лилавата мъгла с преобладаващо червено в нея да ни погълне.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ ”Св.Паисий Хилендарски”. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката” и на новините на БНТ. Водещ на предаванията "Неделя X 3" и "История. бг". Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело”. Автор на книгата "Метрополитен" ("Хермес", 2015) и на стихосбирката "До поискване" ("Жанет 45", 2016).
Предишна статияВ отворената кутия на миналото
Следваща статияТъга и порив