0
2409

Последната тайна на Дикенс

150 години от смъртта на писателя

TNikolov

В началото на юни 1870 г. Чарлз Дикенс, макар и да не се чувства добре, продължава да работи над последния си роман – „Загадката на Едуин Друд“, – с който сякаш „скача“ в криминалния или сензационния жанр, хвърляйки ръкавицата на предизвикателството към по-младия си приятел Уилки Колинс ( „Лунният камък“ излиза година по-рано и има огромен успех). Замисълът на книгата е амбициозен, в него се събират в едно множество теми от предишните му творби.

През последните пет-шест години от живота си Дикенс видимо позабавя темпото. Чуват се гласове, че изглежда се е „изписал“. Работата е там, че той доста залага на „публичните четения“ в Съединените щати и Англия, които му носят сериозен приход (той е на върха на славата си!), а и сцената наистина го влече. В писма до своя литературен агент писателят не крие гордостта си от печалбата, но и от удоволствието от публичните изяви, което трудно се поддавало на описание. Дори скептикът Марк Твен, присъствал на едно от тези четения, е принуден да признае, въпреки резервите си към „британската емфаза на персонажа“, че е попаднал под „механичното му очарование“, виждайки как, докато чете той, „колелата трополят по пътя или крякат птиците в задния двор“. Особен успех имат четенията му на откъси на „Оливър Туист“, ала независимо, че е превзел с „литературен щурм“ Бирмингам или Единбург, Дикенс започва да усеща тегнещата умора, чувства се съсипан, няма сили за писане.

През август 1869 г. все пак подписва впечатляващ договор за своя петнайсети (и последен роман) и то на обща сума, а не на „свезка“ (подлистник), както е прието тогава. Хонорарът му е огромен – 7500 лири за първоначален тираж от 25 000 бройки. Въпреки всичко романът „Загадката на Едуин Друд“ излиза в подлистници, които са с различна големина.

Интересът сред читателите е огромен, хиляди хора поглъщат всяко ново продължение на „Едуин Друд“. Ала ненадейно, както съобщава в. „Гардиън“, „на 9 юни 1870 г. в 18.10 ч., без да дойде в съзнание, Чарлз Дикенс умира на петдесет и осем годишна възраст“.

Така последният му роман си остава незавършен. И оттогава „загадката на Едуин Друд“ продължава да вълнува поколение след поколение (през 2019 г. романът излезе за първи път на български език в превод на Йордан Костурков). Книгата има множество реплики и екранизации, през 2012 г. Би Би Си пусна минисериал със своя разгадка на финала. Още през 1878 г. Уилки Колинс предлага свое продължение на творбата, а италианските писатели Карло Фрутеро и Франко Лучентини имат своя версия на „сагата Едуин Друд“, озаглавена „Случаят Д“.

Защо „загадката Едуин Друд“ в такава степен вълнува всеки, посегнал към недовършената творба на Дикенс? Заради характера ѝ на завещание, заради предизвикателството да бъде „дописан“ големия писател или заради отворения финал, предоставящ възможност за „интроспекция“ от страна на читателя?

Всъщност историята е за една несъстояла се любов и за тайнственото изчезване на нейния главен герой. Тя се разгръща „в сянката на катедралата“, но пък тръгва от пушалня за опиум, където читателят за първи път среща вуйчото на Едуин Друд – Джон Джаспър, диригент на църковния хор, през когото минават много от сюжетните линии в романа, описан като човек със „съзнание, разпиляло всички фантасмагории“. Опиумни видения, разбиващи се в сивата правоъгълна кула на старата катедрала. Покварата и вярата неизбежно се изправят една срещу друга. За което свидетелства и началната препратка в романа към стих от англиканската литургия, останал в българския превод без конкретно посочване. Става дума за следния цитат: „с дохождане на нечестивеца дохожда и презрение, а с безславието – позор“ (Притч. 18:3), който пряко кореспондира с казаното в книгата на Иезекиля: „и беззаконник, ако се обръща от беззаконието си, що е вършил, и извършва съд и правда, – ще върне душата си към живот“ (18:27).

Обрати, напълно в духа на викторианската литература и на творчеството на Дикенс, изследващо нравствената промяна в човека.

Накратко, сюжетната линия е следната. В Клойстърхам, въображаем град, вдъхновен от Рочестър, графство Кент, където е минало и част от детството на Дикенс, младият Едуин Друд наследява прилично състояние от своя покоен баща, но под попечителството на вуйчо си Джон Джаспър. Пак по силата на завещанието младежът е „вречен“ на очарователната Роза Бъд, „розовата пъпка“, галена ученичка на Дома на монахините, ръководен от стриктната г-жа Туинкълтън. Едуин, който има инженерно образование, прави очакваното предложение на Роза, съобщавайки ѝ, че мечтата му е да заминат заедно за Египет. Всичко в живота им било предвидено в клаузите на общото завещание, направено някога от покойните родителите на двамата млади. Ала скоро нещата се забъркват. Оказва се, че водещият двойствен живот Джаспър на свой ред се влюбва в младата Роза. И това не е всичко. В Клойстърхам се появява друга необичайна млада двойка – брат и сестра, дошли от далечен Цейлон. Става дума за Хелена и Невил Ландлес, „стройно младо момче и едно необикновено красиво, фино момиче – лика прилика, и двамата тъмнокоси и мургави, цигански тип, с нещо диво в погледа, като преследвани животни, гъвкави и бързоноги, някак плахи, но и непокорни“. Хелена Ландлес пристига в града, за да постъпи в пансиона в Дома на монахините. Там се запознава с Роза и двете бързо се сприятеляват.

Ала скоро „искрата на раздора“ пламва: Невил Ландлес от пръв поглед се влюбва в Роза Бъд и влиза в открит конфликт с Едуин Друд. В същото време научаваме, че и Джон Джаспър е загубил ума си по годеницата на своя племенник, на която дава уроци по музика. Действието още повече се заплита. Невил Ландлес опасно се нахвърля срещу Едуин Друд, а Джаспър влиза в ролята на „помирител“, канейки ги в дома си. След което Едуин Друд изчезва! И то на Рождество Христово. Подозренията естествено се насочват към Невил и отново Джон Джаспър е този, който влиза в ролята на обвинител. Скоро обаче изплуват на повърхността обстоятелства, които още повече заплитат нещата: става ясно, че малко преди изчезването на Едуин той и Роза са решили да разтрогнат годежа си. Мотивът на Роза е в нейния личен бунт срещу договорената ѝ „по завещание“ сватба, а Едуин изглежда привлечен от екзотичния чар на Хелена Ландлес, което пък до голяма степен обезсилва обвинението към брат ѝ Невил. При това разкритие Джон Джаспър губи съзнание. Междувременно на сцената се появява съдържателката на опиумната пушалня, която иска да направи важно заявление, а пък в Клойстърхам ненадейно изниква още един странен персонаж, някой си Дачъри, който започва да проучва обстоятелствата около изчезването на Едуин Друд. Ала младият Едуин е изчезнал и всички издирвания на „тялото“ му остават без резултат. Джон Джаспър продължава да ръководи църковния хор, под чийто покрив се среща с младшия каноник Криспаркъл, гледащ го с подозрения, без нито един от двамата да отвори дума за съдбата на изчезналия младеж. Дачъри продължава да разнищва обстоятелства около изчезването на Едуин и така научава, че в съдбовната Бъдни вечер той е бил засичан от портиера на пушалнята за опиум. Казал името си и че няма любима… Дачъри отива на утринна служба в катедралата, където съзира тайнствена непозната, криеща се зад колоната. След което води непонятен разговор за „разпознаване“ с нея, отива в странноприемницата отсреща и там добавя с тебешир една плътна, дълга и черна черта към сметката…

Тук романът свършва и идва ред на хипотезите на „друдистите“, силно набъбнали през последните 170 години.

Убит ли е Едуин Друд или само тайнствено е изчезнал? И ако има престъпление, кой е виновникът? Вуйчото Джаспър (което би било най-тривиалното решение)? Невил Ландлес? Или някой друг?

Защо Едуин Друд и Роза Бъд разтрогват годежа си? Поради неразбирателство между тях или тук се крие някаква „по-страшна тайна“, каквато често срещаме във викторианската литература?

Класическата версия за „убийство“ клони към виновността на Джон Джаспър. В нощта, когато Едуин изчезва след скарването си с Невил, има страхотна буря. Дикенс подробно описва силните ветрове, каквито не били духали от толкова много зими. Хората се захващат за стълбовете, за да се задържат на крака. Дори стрелките на катедралния часовник са се откъртили, налага се да ги поправят на Коледа сутринта. А в центъра на всичко е пребледнелият Джаспър, който не мръдва от мястото си, вкопчил се в перилата на дома на каноника, взирайки се с мрачен взор около себе си с един-единствен въпрос на уста: „Къде е племенникът ми?“. Нима всичко това не буди съмнения?

Да, разбира се. Но пък противниците на „каноничната версия“, на свой ред, задават множество други въпроси. Как в една толкова страшна буря вуйчото Джаспър би могъл да се отърве от „тялото“ на племенника си? Къде би могъл да го скрие, щом на практика не е могъл да се отдалечи от катедралата? И защо продължителните и щателни издирвания от следващите дни и седмици така и не дават никакъв резултат?

Тогава може би няма „убийство“, а само „изчезване“, допускат други. И тъкмо тук е „загадката“. Версията е широко използвана в някои от екранизациите на романа. Откъдето тръгват и нови, още по-заплетени интерпретации. Фамилията „Ландлес“ означава „обезнаследени“. Натрапва се някакъв необичаен паралел между Едуин Друд и Роза Бъд спрямо Хелена и Невил Ландлес. Едните са „завещани“ един на друг, другите бягат от Изтока, откъдето са „обезнаследени“.

Да не би тук да се крие някаква страшна тайна „по рождение“, обвързваща Едуин и Роза? Което прави още по-странна фигурата на вуйчото Джаспър, за когото, при едно от посещенията му на гробището, става ясно, че той дори не знае къде са гробовете на неговата покойна сестра и на нейния съпруг. Да не би Джаспър да не е „Джаспър“, а да е някой друг, присвоил си попечителството над състоянието на Едуин Друд? Или да се окаже, че Едуин и Роза са всъщност в някакви странни родствени връзки? Версията за самоубийството на майката на Едуин също се приема с подозрение…

„Страшната тайна“ е позната движеща сила в романите на Дикенс, където никога няма съд над негодяите, а най-често ги застига неумолимата съдба („Домби и син“, „Никълъс Никълби“).

И накрая – третата версия, свързана с „проклятието на Изтока“. Едуин Друд отчаяно се стреми към Египет, където е работил баща му. Да не би над семейство Друд да има някакво проклятие с нарушена или осквернена светиня, което братът и сестра Ландлес идват да накажат във викторианска Англия? Версия, ползваща се с неизменен успех в най-новите дописвания на романа.

Интересното е, че първото заглавие на творбата на Дикенс е „Загадката на семейството на Едуин Друд“, което придава още по-специфичен фокус на сюжетната канава. При по-внимателен прочит лесно се обособяват и тематичните „клъстъри“ на романа, в някаква степен съвпадащи със съвременните „донаписвания“ на Дикенс.

Първият от тях е за „опиума и беззаконника (нечестивец)“ или за многото лица на вуйчото Джаспър, силно наподобяващ на „доктор Джекил и мистър Хайд“. Описание на бездната и катедралата едновременно (казано на съвременен стил – сближаване на Греъм Грийн с Антъни Тролъп).

Вторият „клъстър“ е темата „Каин и Авел“. Особено след въпроса на Джаспър „Къде е моят племенник“ и отговорът на Невил: „Защо ме питаш това?“, пряко препращащи по звучението си (от „Крал Джеймс версията“ на Св. Писание) към питанията: „где е брат ти Авел?“, „не зная; нима съм пазач на брата си?“ (Бит. 4:9)…

Третият клъстър според мнозина изследователи препраща пряко към „Макбет“ на Шекспир – с общото усещане за виновност и тегнещо престъпление, както и с редица по-скрити или по-явни цитати в десетата и последната глава на недовършения роман.

Без да забравяме, разбира се, темата за „двойничеството“ (кой е Едуин Друг, кой е Джаспър, кой е Невил?), както и за „скритото присъствие“ на самия Дикенс и непрестанната му битка срещу злото и престъплението.

И не на последно място, нима отвореният финал на „загадката на Едуин Друд“ не е всъщност най-добрият възможен финал? В едно свое есе Хенри Джеймс настоява, че чрез „Едуин Друд, колкото и това да е парадоксално, прозата на Дикенс постига изразност чрез „отсъствието на движение“. Така самият роман, който върви от пауза към пауза и където почти нищо не се случва – въпреки прекомерните очаквания – сякаш наркотизира читателя, прекарвайки го през опиумната мъгла на нашето всекидневие. В което е и голямата ирония на творбата: действието, което уж се разгръща от „хора на катедралата“, получава завръзката си в опиумния бордей, който тя е приютила в сянката си; престъплението витае в навечерието на Рождество, но на 25-и декември няма „труп“, а имаме „загадка“; историята на живота на Едуин Друд всъщност е „история на основополагащото престъпление“, за което няма доказателства. В резултат на което имаме вина, но нямаме виновник. Дали писателският гений на Дикенс, който продължава да е сред най-четените автори на всички времена, не е тъкмо в това му умение – да описва „тежките времена“ на живота във вид на „големи надежди“.

„Аз съм добър баща, пише в едни свои бележки Дикенс, за всички деца на моето въображение“. Във великолепната си биография на Дикенс, Г. К. Честърътън стига до следното свое заключение за „Загадката на Едуин Друд“: „докато прелистваме тези енигматични страници, една мисъл неусетно започва да блуждае в съзнанието ни; тя тревожи всеки истински почитател на Дикенс. Дали той печели, или губи от техническото съвършенство на последните си творби? Последните му герои все повече заприличват на истински хора; ала първите му герои не са ли по-скоро безсмъртни? Сега той великолепно знае как да разгърне поантата; ала къде е Дикенс, който някога правеше невъзможното?… Дали тук не се крие обяснението защо в този си последен роман, в мрачната и тайнствена история на Едуин Друд, Дикенс, колебаещ се, но великолепен, не се решава да стори своя последен поклон, подобно на артист, искащ да се сбогува с човечеството“.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияПотъналите и спасените
Следваща статияГорчиви успоредици, премеждийни носталгии