0
2748

Последна спирка Аушвиц

Откъс от мемоарите на един холандски лекар, оцелял от лагера на смъртта. Книгата е издадена от „Сиела“, превод Христо Димитров.

„Последна спирка Аушвиц“ на холандския лекар Еди де Винд e свидетелство за силата на любовта и надеждата. Де Винд записва мемоарите си още в концентрационния лагер, върху листата от случайно намерена тетрадка, в дните след освобождението си преди 75 години, докато се опитва да спаси тежко болни лагерници от смъртта. 

Еди де Винд е млад холандски лекар от еврейски произход. След идването на нацистите в родината му той попада през 1943 г. заедно с любимата си Фридел в Аушвиц. Двамата са се запознали преди това, той като лекар, тя като медицинска сестра в транзитния лагер Вестербок. Той е на 27 години, тя – на 18. В Аушвиц ги разделят. Като затворник номер 150822 Еди преживява нацистките мъчения: тежката работа в жегата, проверките в студа, болестите, глада, произволните разстрели и жестокостите. Малко преди съветските войски да освободят лагера през 1945 г., Фридел е отвлечена, Еди се скрива и остава в лагера. 

След завръщането си в Холандия Еди де Винд работи като психоаналитик, помага на пациентите да преодолеят травмите си от войната. Умира през 1987 г. в Амстердам, на 71 години. Мемоарите му излизат още през 1946 г., но остават незабелязани. Въпреки че могат да се подредят до ключови текстове за културата на паметта като „Нима това е човек“ Примо Леви и „Безсъдбовност“ на Имре Кертес.

„Последна спирка Аушвиц“, Еди де Винд, ИК „Сиела“, 2020 г., превод Христо Димитров

След заминаването на толкова много санитари Ханс беше много зает, мъкнеше разни неща от камбаната сутринта чак до вечерта, когато тя удряше отново за лягане. Рано сутрин, веднага след ставането, отиваше в командата с казаните: донасяше чая, разливаше го по купите, миеше чиниите и оправяше леглата. Междувременно старшият на отделението вече беше започнал да бърше пода, тъй като всичко трябваше да е чисто най-късно в осем часа. После идваше лекарят есесовец за инспекция.

После в блока имаше всякаква работа за вършене. Един ден коридорът трябваше да бъде изцяло почистен и цяла сутрин изливаха кофи с вода, стържеха и бършеха. На следващия ден трябваше да помага на отговорника по тоалетните за почистването на нужниците. Един ден трябваше да разтоварва въглища, на другия да обезвъшли отделението на горния етаж, където пак се бяха появили въшки. Работата беше тежка, понеже в целия блок с четиристотин пациенти имаше само трийсет санитари, а половината от тях бяха важни: поляци, немци от Райха и „малки номера“, чиято единствена грижа беше да „организират“ колкото се може повече храна. Така само десет от тях вършеха най-тежката работа. После идваше ред за обедната супа и повторение на ритуалите от сутринта.

Един ден след супата от Блок 21 пристигна пратеник: транспортна команда. Трийсет души, но този път не ги чакаше фургон. Закараха ги до стария крематориум на двеста метра от лагера. Вече не го използваха. Цялото изтребление се извършваше в Биркенау, в Аушвиц имаше само „нормални“ смъртни случаи и откарваха малкото трупове до пещите в Биркенау вечерта.

В една от стаите на крематориума имаше огромни купчини с метални кутии: урните на поляците, изгорени тук. За разлика от евреите „арийците“ бяха кремирани индивидуално. На всеки труп се слагаше номер с глина, а пепелта се събираше в тенекиена урна. Семейството получаваше известие за смъртта и можеше да поиска урната. Но през годините се бяха натрупали четиресет хиляди урни и сега трябваше да ги преместят в друга стая.

Мъжете се наредиха в дълга верига пред мазетата, където бяха трите големи пещи, и си подхвърляха урните, сякаш бяха пити кашкавал или самуни хляб. През ръцете на Ханс никога не бяха минавали толкова много мъртъвци, колкото през тези няколко часа. Тенекиените кутии бяха ръждясали и ако изтървеш някоя, тя се отваряше. Това беше без значение, един от мъжете имаше метла и събираше пепелта на купчина. Кой би я поискал вече?

Върнаха се в блока тъкмо преди проверката, която продължи само няколко минути. Строиха се, лекарят есесовец дойде, старшият на блока докладва: „Блок 9, трийсет и един санитари строени за проверка, болни няма“. Лекарят им махна и ги освободиха.

След проверката Ханс трябваше да се качи горе и да помогне на д-р Валентин в амбулаторията. На стълбите се вдигна страхотен шум. Циелина, нервен както винаги, беше изригнал срещу някакъв човечец, който се опитал да отиде до нужниците без дървени налъми, бос с други думи. Това беше строго забранено. В яростта си го беше ударил в лицето, но Циелина имаше меко сърце и когато мъжът се разплака, се разстрои повече от пострадалия. Спусна бързо по стълбите и се върна с парче хляб – домашен от личния му колет – и го даде на мъжа. Годините в концентрационния лагер бяха оставили своя белег върху Циелина, но не го бяха съсипали.

В амбулаторията Валентин все се караше. Беше половин евреин, служил като лекар във флота. Не беше лош човек, но истински прусак. Щеше да се развика и при най-малката провокация, но ако отговориш, като се огледаш смаяно, избухваше в смях.
– Я виж кой още бил тук. Холандските плевни сигурно са пълни с бебета, щом така оставяш вратата отворена. Беше толкова наивен, че си мислеше, че санитарите отиват в новата болница в Буна, спомняш ли си? Е, току-що получих новини. Всички са във външна команда. Така че…
После се обърна към различните лекари, които бяха дошли да помагат с всекидневните превръзки:
– Елате с мен за малко, ще ви покажа нещо.
Заведе ги до леглото на пациент, който хълцаше ужасно.
– Вече три дни е така – изложи случая Валентин. – Нищо не помага. Освен това има висока температура, до четиресет градуса вечерта вече цяла седмица. Какво смятате?
Всички се замислиха.
– Може да е менингит – предположи Ханс. – При него често има симптоми на нервно дразнене като хълцането.
– Грешка – рече Валентин. – Това е тиф, но без обрива. Не е рядък. Той е от един заразен лагер.
– Не е ли опасно да го държим в отделението? – попита един от французите.
– Ни най-малко, в момента нямаме въшки, а той е напълно обезпаразитен. Но така или иначе не бива да го докладвам. Не за пръв път цял блок отива в газовите камери след случай на тиф. Дръжте си устата затворена.

После започна парадът в амбулаторията. Пациентите влизаха през задната врата с вдигнати долни ризи или голи до кръста, зависи каква превръзка им трябваше. Често раните им бяха ужасни – циреи и абсцеси – а най-лошото беше, че трябваше да ги превързват с хартия. След половин част амбулаторията вонеше толкова отвратително, че беше почти непоносимо. Освен това всичко беше мръсно и мазно от митигала, маслото, което използваха при краста, един от малкото медикаменти в склада.
Изведнъж нахълта Ели:
– Знаете ли, че Калкер е умрял?
Всички бяха шокирани.
– Не помогна ли? – попита Ханс.
– Не, беше твърде скъпо. Трябваше му още много сулфанамид, но никой от холандците нямаше достатъчно запаси, че да плати.
Заговориха се за това за малко, докато Валентин не избухна:
– Я си запазете бърборенето за чая. Също като у дома, и там трябваше да се грижа за всичко, ама вече няма да стане.
Влезе старшият на блока. Трябваха му четирима души и поведе и Ханс. Отидоха до Блок 21 с лекаря от SS и взеха стол за гинекологични прегледи, който трябваше да отнесат до публичния дом. Пред него се виеше дълга опашка от немци от Райха и поляци, евреи не се допускаха.

Работата още не беше започнала, горе дамите се бяха скупчили заедно и спореха с надзираващия лекар и с медицинската сестра. Лекарят трябваше да присъства, когато мъжете влизаха и плащаха една райхсмарка – печелеха райхсмарки като бонус за работата си. Той им биеше инжекция и слагаше печат на лявата им ръка и когато излизаха четвърт час по-късно, им биеше нова инжекция и слагаше печат на дясната ръка. На изхода охранител от SS проверяваше дали имат и двата печата. Това се правеше, за да се предотврати разпространяването на венерически болести.
Една от дамите цапна Ханс по ухото и му викна:
– Какво правиш тук, момче? Тук не ти е позволено.
– Ти си върши работата – подсмихна се Ханс. – Аз си гледам моята.
– Да, бе, сигурно – отвърна тя. – Arbeit macht frei… Krematorium drei!

Докато се върнат в блока, вече беше късно вечерта и както винаги, Ханс трябваше да измете стаята, преди да си легне да спи. Преди обаче да приключи, дойде старшият на блока и започна да вика защо още свети, въпреки че вечерната камбана отдавна беше ударила. Ханс се съблече бързо и си легна.

Беше дълъг ден – шестнайсет часа без почивка! И за какво? Пародийната игра на думи на дамата дълго отекваше в ушите му, преди да заспи: „Трудът ще те освободи… В Крематориум номер три!“.