0
1775

Последните дни и часове на Стамболов (II)

Преди 125 години

Какво можем да кажем за първите разкази, спомени и оформили се партизански видове памет за Стамболов веднага след неговата кончина преди 125 години.

Най-ранната „историография“ на покушението

Още във вторник, на 4 юли 1895 г., опозиционната стамболовистка „Свобода“ излиза със заглавие на първа страница и единствен материал, посветен на извършеното предишния ден покушение на ул. „Раковски“, озаглавен „Злодейците изпълниха желанието си“. Публикацията определено внушава, че се е случило нещо очаквано напоследък[1]. Читателят научава как е съсечен с ятагани на улицата „най-видният и най-заслужившият за отечеството българин“, който „въздигна Отечеството ни на почит пред целия образован свят“[2]. След като разказва накратко как е станало покушението, „Свобода“ описва резултата: „Стамболов лежи сега в дома си тежко ранен по главата и без две ръце, посред неутешими плачове на семейството, роднините и приятели“[3]. Още сега стамболовият печатен орган бърза да заяви по отношение на евентуалните убийци: „От седем-осем месеца насам ний постоянно твърдим, че правителството е напуснало нарочно убийците на Вълковича и Белчева с цел да убият Стамболов. Министърът на външните дела даде служби на някои от тях и ги приемаше всеки ден в къщата си. Миналото лято, през август месец, беше устроено да го повикат при Следователя, и там нарочно пратените убийци го нападнаха с камъни, а приятелят на Начевич, Коста Павлов, го удари с бастун в ръката, от който удар той не можа да работи цели 15 дена. Но подир тая несполука да го убият правителството захвана чрез своя орган „Мир“ да подстрекава убийците“[4]. Вестникът също припомня и за своите предупреждения, че убийци под охраната на полицията се готвят да свършат със Стамболов, а противната страна само изтъквала как бившият премиер станал „манияк и бълнувал само комплоти“[5]. Заключението e твърдо, че който и да е убиецът на Стамболов, то „моралният виновник е Княза и правителството Му“[6]. Със силен емоционален тон и твърдейки, че пролятата кръв на бившия премиер „иска удовлетворение и отмъщение“, стамболовият вестник се провиква: „Тържествувайте сега вий, изроди на българския народ, злодейци в официално облекло! Радвайте се, че успяхте да отсечете ония свещени ръце, които запазиха България и туриха на Княза короната на българските царе! Веселете се, че постигнахте целта си и отрязахте ръката, която ви препятстваше да предадете Отечеството“[7].

Вестникът е категоричен отсега и за паметта на бъдещите поколения: „Потомството ще се отвращава от това безпримерно възнаграждение на направените заслуги и тежко ще проклина днешните властители в България, които след като търсиха всички средства да унищожат най-великия досега български патриот, най-сетне, като не намериха такива, които да спазват до каква годе степен вънкашността на законите, прибягнаха към уличното убийство“[8]. И в материала, специално посветен на фактическите обстоятелства около извършеното в понеделник вечерта покушение, „Свобода“ е категорична за отговорността на „днешните ни управници“.

В последните седмици преди покушението народняшкият правителствен „Мир“ нарича с подчертана ирония Стамболов – вземайки прозвищата му от стамболовисткия печат – „Българския Бисмарк“, „отечествоспасителя“, „престолосъздателя“, и сериозно го описва като един parvenu[9]. Непрекъснато се отправят тиради срещу „стамболовщината“, представяна като олицетворение на всичко грозно в българския политически живот, а противниковият печатен орган „Свобода“ е обрисуван като „вертепа на Стамболовщината“[10]. Въпреки това още във вторник, на 4 юли, „Мир“ излиза с категорично заглавие: „Едно подло нападение“[11]. „Това е станало в една минута само – пояснява авторът на вестникарския материал, – стражарите се пущат по стъпките на убийците, но не е известно още дали са успели да уловят някого от тях.“ Печатният орган на правителството осъжда споменатото „зверско нападение“, извършено от „тия разбойници“. Говори и за носещ се „слух“, че извършителите на покушението са „пострадали лично през бившия режим“ и сега, преди да заминат за Македония, се готвели да извършат един според тях „патриотически акт“. „У нас понастоящем – добавя „Мир“ – има много отчаяни хора, които са готови за нищо и никакво да извършат най-голямото престъпление.“ Но вестникът отново е категоричен, изтъквайки как „нашата душа е препълнена от най-дълбоко възмущение към подобен род варварства и зверства“[12]. „Г-н Стамболов може да е направил много лоши работи през своето управление – добавя авторът на материала, – може да е много виноват; но това дава ли право на частни лица да се разправят с него и да търсят удовлетворение по един толкоз подъл и зверски начин. Какви са най-после тия дивашки нрави у нас да се туряме в засада и посред улиците да се убиваме един други по един най-подъл и най-безобразен начин и защо са тогава съдилищата и установените власти, когато ще се разправяме помежду си като хищни зверове“[13]. На финала на материала се отправя апел към „правителството“ да хване „тези злодейци“, „тези престъпници“ и да ги накаже с „позорна смърт“ за „назидание“[14].

Явно негативно изразяваното публично отношение чрез страниците на „Мир“ наистина отразява определени настроения и разбирания сред високите партийни среди в консервативната Народна партия. Още в писмо от 7 юли 1895 г. на Иван Евстатиев Гешов до Евлогий Георгиев се казва: „Покушението върху живота на Стамболова е едно злощастие. Той може да го е заслужил, но добрий българский народ не заслужава да се създават такива прецеденти и да се дава на чужденците това мнение, че той е един варварский народ. Най-добро беше хилядо пъти да се оставеше той жив, за да осъди Камарата и съдът. Но що да правиш, когато има и у нас – особено македонците – арнаутски обичаи да си отмъщаваме със саморазправии“[15].

Следва една грозничка уводна статия в следващия брой на „Мир“ от 5 юли как Стамболов, Петков и Гунчо „търтили“ да бягат, като се прави и едно открито внушение, че бягайки, Петков оставил Стамболов, и чак като избягали похитителите, той отишъл при жертвата. „Мир“ твърди още, че по първоначалните сведения се мислело, че и Петков е ранен, тъй като „всичко това било измислица, за да се прикрие бегът“. Вестникът е категоричен, че единствено „следствието и съдът“ ще се произнесат за случилото се вечерта на 3 юли[16]. На базата на самия разказ на Д. Петков от страниците на стамболовистката „Свобода“ – наречен „най-добрия историограф на покушението“ – народняшкият печатен орган излиза с твърдението, че той първоначално е избягал и едва след събирането на хора се върнал обратно. Вестникът изказва и едно второ твърдение, според което гоненето на един от убийците от телохранителя Гунчо „много прилича на бягство“. „Понеже е известен за убиец – продължава „Мир“ заядливо, – всякий, който го видеше да тича с револвер из улиците, щеше да си предположи, че той гони някого със зло намерение“[17].

Освен стамболовисткият и народняшкият печат не може да не реагира на вестта за покушението и социалистическият. Още на 5 юли в. „Социалист“ излиза на първата си страница със съобщение, озаглавено „Стамболов изпосечен с ятагани“. Началото му издава несекващата злоба на изданието спрямо предишния премиер: „Бившият диктатор на България, Стефан Стамболов, който смяташе да увековечи своето царувание с кръв и насилие, днес лежи обезобразен в къщата си, тежко ранен на много места по главата и с отрязани ръце“[18]. Социалистическото издание разказва в детайли как, излизайки на 3 юли от Юнион клуб, Стамболов е бил „придружен от постоянния си съучастник в престъпленията Д. Петков“[19]. И тук е налице нотка на известно разбиране към дейците на покушението. „И така – четем на финала на съобщението, – кръволокът сам дойде до там, за да пролеят неговата кръв. Умразний тиран, безподобния мъчител на цял един народ доживя да види своята отплата от отмъстителната ръка на някой оскърбен. Седемгодишните повторения на изтезания, мъчения и убийства се свършиха с насичане на главния им виновник. „Който вади нож, от нож умира“ – казва една стара приказка“[20]. С почти задоволство от възмездието, отново извиквайки образа на Стамболов, изграден малко преди падането му от власт, вестникът добавя: „Стамболов без ръце! Ръцете, които убиваха свободите на народа, които крадеха из народния джоб, които изнасилваха невинностите – тези ръце ги няма вече!“[21]. Разбира се, не може изданието да не си дава сметка за неприемливия, варварски характер на акта в една конституционна страна. Затова вестникът продължава и по-нататък: „Колкото и да е жалка и безчеловечна постъпката на убийците, които са насекли тиранът, но уви, кой може да изброи колко хиляди от ония, кръвта или честта на които вика за отмъщение; ония, които лично са кръвно оскърбени и чувството на отмъщение на които е задушило всяко друго чувство и иска смъртта на тирана!“[22].

Току-що появилият се и видимо свързан с македонските среди и готвеното движение в Македония в. „Революция“ говори за Стамболов като вече убит, преди още бившият премиер да е издъхнал. Едва на четвърта страница читателят може да се натъкне обаче на заглавието „Стамболов тиранина убит!“[23]. В поместения материал четем на практика – за разлика от правителствения „Мир“ и по-близо до разбирането на „Социалист“ – едно открито и нестеснително одобрение на случилото се: „Да, най-сетне беше убит този, който беше убиец, който беше официален разбойник, който по зверствата си беше надминал и средновековните испански инквизитори“. Всъщност улицата, според следващите думи на вестника, просто е свършила онова, което съдът е трябвало отдавна да свърши: „Всякой българин с хладнокръвие гледаше как правосъдието стои далеч и повече от година стана и не му отдаде справедливото възмездие! Народният глас викаше за отмъщение, но нямаше кой да го чуе“[24]. В същия тон изданието продължава: „Кой е този Стамболов, името на когото се споменува с отвращение от всякой човек? Стамболов беше тиранинът, Стамболов беше безчестникът и блудникът, Стамболов беше убиецът, Стамболов беше шпионинът, той беше всенародният грабител и притеснител“. „Революция“ говори решително, подобно и на другите нестамболовистки печатни органи, за „кървавия осемгодишен и злопаметен негов режим“, за „варварски гнет“. Според изданието Стамболов управлявал с „диви“ средства единствено с цел „лично щастие“ и поради една „безподобна амбиция“. В резултат на неговите действия са паднали към „стотина жертви“ под неговия „варварски гнет“. Ето защо и „падналите в гроба от Стамболовия режим“ са представени като „мъченици за българската свобода и независимост“, а на тях е противопоставен от македонстващия печатен орган самият Стамболов, обрисуван като „безподобен джелат и кръвник“, като „крадец и разбойник“. Всички тези образи на „тиранина“, от една страна, и неговите жертви и „мъченици“, от друга, са подчинени на видимия стремеж на изданието да се оправдае зверското убийство на улицата. Вестникът предрича и неговия бъдещ образ сред поколенията в историята. „Безподобен джелат и кръвник – продължава „Революция“, – неговото име ще остане записано с черни букви в най-тъмното кюше на нашата история“[25].

Явно разгледаните горе реакции карат след години Рихард фон Мах да отбележи: „Докато страшното убийство изпълни едни с тъга, болка и ужас, у други то възбуди бурна радост. Народът, постоянно насъскван, беше станал суров и в тъмните кръчми нощта бе прекарана при буйни викове и пиянство заради сполучливото изпълнение на заговора. Македонци и социалисти вземаха особено живо участие в това тържество; първите от мъст за Паница и Карагюлев, вторите от радост, че е премахнат от народа един тиранин“[26]. Не забравя и за радостта на русофилите: „Между тия, които не скриваха и не искаха да скрият радостта си, бяха най-вече онези, които поради русофилството им Стамболов беше преследвал”[27]. Явно за втори път след падането на Стамболов на 18 май 1894 г. сред разните противници на режима му и пострадали от преследванията му цари открито въодушевление. То се отразява тогава още на 20 май 1894 г. в писмо на Иван Евстатиев Гешов до Евлогий Георгиев в Букурещ, в което четем: „Днес се взеха мерки да не се повтарят вече тия манифестации, които показаха колко беше дотегнало управлението на Стамболова. И тук владее голяма радост, и от провинцията пристигат известия, че всъду народът ликува за паданието на Стамболов и съставлението на новий кабинет“[28]. През нощта на 5 срещу 6 юли 1895 г., при последните мигове на Стамболов, под прозорците на стаята, в която се намира, латерна започва да свири виенски валс. Свирачът е отстранен от близките и приятелите на Стамболов, а той съобщава, че му е платено, за да свири точно под този прозорец[29].

Явно споменатите вестникарски описания на покушението веднага след него и в следващите дни са твърде изчерпателни, поради което един читател може да се запознае с всякакви версии, догадки, слухове и оценки за случилото се. Неслучайно в писмо до Евл. Георгиев Ив. Евст. Гешов пише: „За подробности по убийството не Ви пиша нищо, защото всичко почти е казано във вестниците“[30]. Гешов добавя също по отношение на свидетелите и следното: „Най-добре е видял от прозорците на Книжовното дружество познатий Ви г. Васил Д. Стоянов как е станало нападението, защото то се извърши срещу казаните прозорци, но и той не познал убийците. Много други още са ги видели, но никой не ги познал и никой не смеел да ги приближи, такива зверове били те“[31]..  

След кончината

В петък, на 7 юли 1895 г., още на първа страница „Свобода“ помества некролог с портрет на бившия министър-председател и голямо заглавие „Няма вече Стамболова!“[32]. Некрологът-съобщение – преди вестта за настъпилата смърт на 5 срещу 6 юли сутринта в 3 часа и 35 минути – започва силно емоционално: „Радвайте се и веселете се, вий, злодейци, в официална форма. Тържествувайте, изчадия на българщината, деца на ада и подлостта. Няма вече Стамболова! Той не е вече между живите, няма да ви затъмнява, няма да ви компрометирва пред външния свят, няма да ви пречка да поднесете клетата и триклета България на тепсия на руския цар, няма да ви подиграва незаслужената мантия“[33]. Некрологът бърза да подчертае най-голямата заслуга на Стамболов пред България, следвайки един вече утвърден стамболовистки разказ: „Престана да говори вече устата на онзи велик българин, който подир грозното предателство на 9 август 1886 год. изпречи се като някой исполин на пътя, спря предателското течение, запази България, доведе Княз и произнесе думите: „Княже, предавам Ти заедно с управлението на страната и Короната на славните български царе, и те моля да посветиш живота си за честта и интересите на България“[34]. В некролога се обръща внимание как се е случило така, че водилият от младини цели 25 години борба Стамболов накрая, „под мъдрото управление на доведения от него Княз, да падне разсечен всред столицата посред пладне от гнусни и скъпо платени злодейци!“. Не се пропуска изтъкването на обстоятелството, че това е станало в деня, когато, „пратена да продаде България, депутация се влачеше по корема си из петербургските улици“, за да се продължи: „И каква съдба? В деня, в който се залепваше по софийските улици скръбното известие за смъртта на Стамболова и телеграмите от четири страни на България и света летяха, пълни с най-искрени и сърдечни жаления за великата загуба, която отечеството претърпява – в тоя ден Стоилов печати на особенна притурка своите телеграми до окръжните управители, да ги уведоми, че пазарлъкът му за продажбата на България отива добре, защото депутацията в тоя ден била приета от Царя!“[35]. Добавя се и тълкуванието, че ако не е било убийството на 3 юли, то царят нямало да приеме депутацията на 5 юли, а Стамболов е бил „изкупителната жертва“[36]. В поместената му биография се поставя ударение върху факта, че към дейността му на „поборник“ след 9 август 1886 г. се прибавят „по-велики дела“ и как Стамболов ще остане най-вече като „знаменит държавен мъж, от който България се нуждаеше“[37]. В останалата част от този брой са поместени телеграмите до г-жа Поликсения Стамболова, както и отзивите в чуждия печат[38].     

През последните седмици радослависткият „Народни права“ печата доклада на Парламентарната анкетна комисия по нарушенията на конституцията, извършени от Стамболов за времето на премиерството му[39]. Понеделнишкият брой на вестника също е посветен на конгреса на радославистите. Следващият брой излиза чак на 6 юли, деня, в който Стамболов рано сутринта предава Богу дух. Въпреки търканията в миналото обаче, реакцията на радославистите е твърде близка до тази на стамболовистките среди. „Народни права“ помества материал, озаглавен: „По убиванието на С. Стамболов”. В него случилото се категорично е описано като „едно грозно злодеяние”. По думите на  вестника бившият премиер е убит „по един най-подъл и хайдушки начин”. Радослависткият печатен орган дори описва случилото се събитие, плътно следвайки самата „Свобода”. Заедно с това „Народни права“ е категоричен: „Ние сме били цели осем години политически противници на Стамболова. Ние ратувахме най-отчаяно против него, когато той беше на власт. Мнозина от нас и досега чувстват злините, които той им е нанесъл. Ние и до ден днешен сме негови политически противници. Но това ни най-малко не може да ни спре да искажем публично своето възмущение и да осъдим най-строго подобно едно варварско деяние, което покрива с позор целия български народ и което ни поставя в реда на последните африкански диви племена“[40]. Покушението по мнението на вестника трябва да се осъди, независимо от това дали е „лично отмъщение“, или е сторено с „политически побуждения“. Вестникът изказва възмущение и от действията на полицията срещу телохранителя Гунчо и възможността, която е дала на убийците да избягат. Радослависткият печатен орган също открито поставя въпроса за отговорността на самото правителство на К. Стоилов[41].

Явно материалът е готов, когато до редакцията на вестника достига новината, че тежко раненият бивш държавник вече се е споминал. Затова и в специален постскриптум четем: „Пред отворения му гроб и мъченическата му смърт ние се отказваме да правим каквато и да е критика на неговата политическа деятелност”[42]. Припомнят как са се борили заедно с него срещу „посегателите и узурпаторите на народните права и свободи”, но и как са били негови противници, когато „той беше напуснал истинския път на либерализма и на конституционното управление”. След това се изказват и искрени съболезнования на семейството на Стамболов. И в следващи броеве радослависткият вестник твърде настойчиво поставя въпроса за „нравствената отговорност” на правителството на К. Стоилов[43].

И по-късно, правейки преглед на двата броя и едната притурка на в. „Мир“, излезли след покушението, вестникът изказва възмущението си от внушенията на правителствения печатен орган за някаква отговорност на Гунчо и на редакцията на в. „Свобода“ заради нейния език след 18 май 1894 г., деня на падането на Стамболов[44]. Заедно с това „Народни права“ не пропуска и да осъди „Свобода“, защото въпреки разбираемата скръб, не е проявила умереност и е намесила пряко княза в извършеното на „Раковски“ убийство[45].

За кончината на бившия премиер правителственият “Мир” съобщава в специално издадена притурка на 6 юли. В нея се казва: „Тая заран по четири часа Стамболов предаде Богу душата си. От тоя час той принадлежи на историята и потомството ще съди за неговите дела. Сегашното поколение е твърде много развълнувано от страсти към разни направления, за да може да бъде безпристрастен съдник за неговата обществена деятелност”[46]. И все пак, вестникът е категоричен в окачествяването на извършеното на 3 юли 1895 г. между 7.30 и 8.00 часа вечерта като „едно ужасно, диво престъпление“[47]. „Мир“ обаче изказва дълбокото си възмущение, задето „Свобода“, в бр. 1702 от 4 юли, твърди, че убийците на Стамболов били „правителството и княза“[48].

Отново в тази си притурка „Мир“ не пропуска да отбележи как дълго, скрит зад отговорен редактор, бившият премиер хулел и клеветял правителството на Стоилов и княз Фердинанд, но сякаш поради трагичния финал някак извинително отдава това на „нашата гореща българска кръв“, на „нашия исторически инат“[49]. Списван в един дискурс, свързан със „закони“, „конституция“, „съдилища“, в. „Мир“ се възмущава от броя на „Свобода“ от 4  юли, който обвинявал за покушението лично княза и правителството[50]. Правителственият орган възразява, че ако управляващите са искали да насъскват, за да убият Стамболов, то това е щяло да стане още след 18 май 1894 г., когато масовите настроения в българското общество го позволявали. Според вестника сформирането на самата парламентарна анкетна комисия е било вече едно удовлетворение за общественото мнение. В заключение в материала се отправя един апел към всички да окажат съдействие на следствието, за да се открият убийците, наречени „тия мръсници“[51].

Изглежда възмущенията от тези набеждавания на стамболовисткия печат са искрени, защото се съдържат и в частна кореспонденция между видни дейци на Народната партия. В споменатото вече писмо от следващите покушението дни на Ив. Евст. Гешов до Евл. Георгиев се казва: „Всичките тук консули, с изключение на француский, са много възмутени от поведението на полицията и могат да имат право, но го прекаляват, като обвиняват и сами някои от министрите, особено г.г. Начович и Петров, че са предизвикали подобно нападение със свой език, с параграфи от в. Мир и пр.“[52]. Заедно с това Гешов и добавя: „Никой от министрите не одобрява подобни зверства, които хвърлят сянка и на правителството, и на народа“[53]. Ала явно тръгват и някакви контраслухове за отмъщение от страна на стамболовистите, доколкото в споменатото писмо до Евл. Георгиев Гешов отбелязва: „Разказват, че когато да го причастят, брат му и трима други негови близки се заклели да убият Стоилова, Начовича и Петрова, за да си отмъстят. Това може да е една празна фанфаронада, но може и да се опитат да направят нещо и ще бъде жално за бъдещето на България“[54].

Втората основна голяма статия в притурката е озаглавена „Покушението от 3-й Юлия“. В нея се изказва дълбоко учудване как трима въоръжени с револвери не могат да окажат съпротива на други трима с ятагани. Налице е и едно оправдание към полицията, която арестувала тичащия и стрелящ по улиците на столицата Гунчо, след като не е знаела в този момент все още нищо за покушението. Не е вярно според „Мир“, че самият Стамболов телохранител сочел на полицията убийците, защото в действителност той е „треперял като лист“, не можел въобще да говори и „дошал на себе си само след два-три часа“. Нещо повече, дори и да е казал нещо на полицаите, той все пак бил частно лице и не можел да преследва. Накрая се изказва и възмущение, че случката между заместник-градоначалника ротмистър Морфов и Гунчо се използвала от стамболовистите като претекст да се твърди, че правителството пази „злодейците“[55].

В уводна статия в следващия си брой от 8 юли „Мир“ недоволства от обвиненията в чуждия печат към полицията и правителството в София за поведението им около и след убийството на Стамболов. Вестникът припомня убийството на Хр. Белчев и липсата тогава на обвинения към тогавашния премиер Стамболов, макар полицейските участъци да били пълни със задържани невинни. Материалът дори завършва с ирония: „Стамболов гениален, защото не открил убийците на Белчева през цели три години; Стоилов престъпник (курс. „Мир“), защото не открил в три дни убийците на Стамболова!“[56].

Във втория си материал вестникът се хваща за обявлението около смъртта на бившия премиер разлепено на 6 юли сутринта по софийските улици и рождената му година 1854 г., за да докаже за сетен път, че през 1879 г. той е бил противоконституционно народен представител, едва 25–26 годишен. „На откритата истина от Математиката самата история ще има да приложи друга, по-страшна: Ст. Стамболов – българският тоя държавник, с беззакония и фалшификации започна своята политическа кариера, с беззакония проживя и управлява и най-после едно беззаконие съкрати дните на живота му“[57].

Реакция за фаталния край на Стамболов идва и от цанковисткия русофилски печат. В издавания от Д. В. Македонский „Съгласие“, в първия му, появил се след покушението брой от 8 юли, се започва с новината: „Българската депутация, приета от Царя!“. След нея цели два материала са посветени на смъртта на П. Р. Славейков. Едва след тях „Съгласие“ помества материал, озаглавен: „Покушението против Стамболова“[58]. Още Рихард фон Мах не пропуска да обърне внимание на обстоятелството, че Драган Цанков правел изключение от общия хор, държал се „достойно и прилично”. „Той осъждаше явно и настойчиво – допълва Мах – това дело на отмъщението и подканваше приятелите си да бъдат спокойни и сериозни“[59]. И наистина прави впечатление твърде сдържаната и заедно с това подробна информация на страниците на „Съгласие“. Споменават се множество факти, както и вестта, че погребението на покойния държавник ще е в съботния ден. Едва след тях е поместен нов, по-коментарен материал, в който можем да прочетем категоричната оценка: „Стефан Стамболов беше тиранин; той, в разстояние на цели седем години, немилостиво мъчи и изтезава българския народ, експлоатира отечеството ни и го предаде в ръцете на най-върлите наши и на славянството душмани; той избеси и преждевременно изпрати на оня свят най-отлични наши патриоти, литератори и герои, кръвта и сенките на които викаха и искаха отмъщение“.

Ала веднага за самото убийство на едновремешния хъш и доскорошен премиер се казва: „Ние не одобряваме това убийство, не че то е незаслужено, но защото то става посред бял ден и в една от най-многолюдните улици на столицата и тъкмо тогава, когато една парламентарна анкетна комисия произвеждаше следствие против него и се готвеше предаването му в ръцете на правосъдието за множество извършени от него, в биткостта му на княжески регент и президент-министър, престъпления“[60]. Веднага се дават и повече пояснения за тази позиция: „Ние желаехме да видим Стамболова на скамейката на подсъдимите, в тъмните и влажните затвори, дето той предварително изпращаше жертвите си, и на бесилката за извършените му престъпления, защото лично сме пострадали и два пъти невинно бяхме хвърлени от него в затвора и с месеци бяхме лишени от свободата си – по делата на Паница и за убийството на Белчева“. Цанковисткият печатен орган не приема тезата на „Свобода“, че князът и правителството са интелектуалните убийци на Стамболов. Той обръща внимание обаче, че ще е голяма отговорност, ако не хванат действителните извършители на престъплението.

Като цяло цанковисткото издание се различава в антистамболовисткия си тон от другите вестници. Явно изначално опозиционно и към правителството на Стоилов, още при съобщаването на новината то обръща внимание на бездействието на полицията. Изказва се недоумение как, въпреки наличието на стражари в столицата на всеки 50 метра, убийството все пак се случва посред бял ден[61]. В заключение се дава и обяснение: „Свършваме, като повтаряме, че правителството е длъжно да издири, излови и предаде в ръцете на правосъдието действителните убийци на Стамболова, инак то трябва да знае, ще лежи тежка отговорност върху него“. „Съгласие“ завършва със сериозен призив, ако не са способни да сторят това, да си подадат оставките[62].

Интересна е и реакцията на опозиционния каравелистки в. „Знаме“. Във времето от 1 до 8 юли 1895 г. от него не се появява нито един брой. Когато вестникът излиза едва на 8 юли, най-горе вляво, в каре с черни букви, семейството на П. Р. Славейков благодари за вече изразените съболезнования във връзка с току-що отминалата му кончина. Цялата първа страница на вестника е посветена на починалия Славейков. Втората страница е пълна отново със съболезнования. Броят по този повод е двоен и се състои от цели осем страници, като чак до седма страница темата е единствено за кончината на Славейков.

За убийството на Стамболов се съобщава едва на седма страница. „Знаме“ излиза с внушението, че борбата между нападателите и бившия премиер е траяла цели „5–10 минути“. Тази продължителност на схватката е видимо нужна на вестника, за да се представят спътниците на бившия премиер като страхливи. „Знаме“ пише: „Във време на тая борба Гунчо и Петков никаква помощ не дали на Стамболова, вероятно изпоплашени и поразени от ненадейността и жестокостта на нападението“. Оттук идва и съобщението за фаталния край: „След двудневно тежко страдание той умрял в сряда през нощта, часа къде 3“[63].

„Знаме“ определено се опитва да направи внушението, че поради тираничното му управление и лошите спомени от него твърде много били хората, които имали мотиви, за да сторят покушението. Ето защо на страниците му четем: „Разумява се, ний не можем да знаем кои са нито убийците, нито подбужденията им. Стамболов през цели 8 години толкова хора е оскърбил, толкова хора е преследвал, мъчил и изтезавал, толкова хора е окончателно опропастил, щото не е чудно ако убийството му е плод на лично отмъщение; с това до една степен може да се истълкува ожесточението и зверството, с което е бил нападнат и сечен с ятагани, от друга страна обаче, от някои страни има такива крупни и лични интереси за изчезванието на Стамболова, щото естественни са слуховете, които дирят в друга посока тълкуванието на туй убийство“[64]. Обръщайки внимание на това как дори и телохранителят Гунчо не е могъл да спаси Стамболов посред бял ден, в. „Знаме“ заключава многозначително: „Това показва колко много се лъжат хората, които възлагат охранението си на исключително физически сили и които показват такова дързко презрение към обществото и общественото мнение, като се уповават само на грубата сила за своето влияние и за главно средство да управляват народите и държавите“[65].

След вестта за кончината на Стамболов „Социалист“ е още по-категоричен на първата си страница: „Умря един тиран!“[66]. Мнението за бившия премиер се представя за всеобщо споделяно от цялата българска общественост, доколкото съобщението във вестника започва така: „С тази мисъл са посрещнали всички смъртта на Стамболова. Каквото съжаление народите имат към своите мъчители, такъво беше и съжалението на българския народ към тирана Стамболов“[67]. По твърдението на социалистическото издание сълзите били единствено на малцината, които имали „тесни лични връзки със Стамболова“, а за целия народ той оставал един „джелат и насилник“[68].

Случилото се на столичната улица „Раковски“ е отразено и в някои от македонстващите издания. В „Глас Македонски“ главният акцент в началото на юли 1895 г. е четническата акция в Македония. Тя се съпровожда и с внушението за неизбежността един ден Русия да помогне на делото там[69]. Говори се също и за смъртта на стария деец П. Р. Славейков и неговото погребение. Едва на четвърта страница е разположен материал под заглавие: „По убийството на С. Стамболов“. В него се разказва в неутрален и информативен план за случката, както и инцидентите при погребението на покойния държавник. Като цяло обаче вестникът осъжда самото покушение: „Това нападение е едно самоуправство, което законите наказват като всяко престъпление, и не би трябвало да се извършва“. Но това не пречи на „Македонски глас“ да продължи с уговорка и разгледа и другата страна на нещата в конкретния случай със Стамболов, добавяйки: „Но при все това самите закони, несъвършенни, дават място още за съществуванието на самоуправството, поне в подобни случаи. Знае се, че Стефан Стамболов е бил един измежду първите борци за свободата на България до преди 9 години, докато не е бил начело на народа, но щом му се попада в ръцете кърмилото на народния кораб, достигнал си целта и само за да натрупа богатство от народния джеб, за да спечели една фалшива слава, съсипа всички честни патриоти, добри приятели, деморализира всичко; на кости и кръв той поиска да бъде над всичко в тая България, за която уж бе се борил и често в опасност хвърлял себе си“[70]. По този начин, макар и признавайки заслугите на покойния премиер като революционер и бунтовник в миналото, вестникът дава една изцяло негативна оценка за всички страни на неговото по-сетнешно управление. Оттам се преминава и към фокуса в направлението на вестника – Македония – продължавайки: „Така също той и за Македония е направил много злини“. Говори се за „неговото противонародно поведение“, като и по отношение на Македония стамболовият печатен орган бил досега единствено „шпионски лист на известни вънкашни държави“. Припомнят се и се изброяват като престъпления на бившия премиер убитите със съгласието и по ходатайството му Св. Миларов, Тома Георгиев, Ал. Карагюлев, Константин Попов. Всичко изброено по-горе давало според автора в „Македонски глас“ място за „самоуправство“ и дори френската преса се чудела, задето това станало все пак толкова късно. Ето защо и самият финал звучи по-скоро като своеобразно оправдание на нападателите и техните действия. „В това лежи и нравственната сила на нападателите – продължава авторът на материала, – които инак действително се представляват много грозни, ужасни със своята ярост и жестокост, при отмъщението на един свой неприятел“[71]. Неслучайно вестникът обръща специално внимание на един факт: „След туй интересна е една телеграма, отправена до г-жа Стамболова от майката на обесения Св. Миларов, която се радва, че била жива да види трупа на Стамболова да се дави в собственната си кръв, а ръцете му, с които е подписвал ужасната присъда за обесването на сина ѝ, отрязани“[72]. Следователно чрез скръбта и сълзите на майката на покойния, осъден на смърт Миларов, редакцията на „Македонски глас“ се опитва да оправдае цялостното действие на атентаторите. Заедно с това обаче, в специална бележка под статията, вестникът се възмущава, задето правителственият „Мир“ отдавал веднага покушението на „македонците“, „като че ли на нас, македонците, занаят са убийствата, грабежите, обирите и всички престъпления“[73].

Приоритет на кончината на стария П. Р. Славейков пред убийството на Стамболов отдава и издаваният в османската столица екзархийски вестник „Новини“. В броя си от петък, 8 юли 1895 г., той публикува на първа страница един от материалите си, озаглавен: „П. Р. Славейков“[74]. На втора страница, в рубриката „Вътрешен отдел“, екзархийският печатен орган, с едно видимо нескрито пренебрежение и лека сякаш ирония, изброява противоречивите чужди телеграми за състоянието на Стамболов. Вестникът упорито избягва да разкаже какво точно се е случило на софийската улица „Раковски“, както и в следващите дни, когато пише: „Местните французки и гърцки вестници известяват, че според официални и частни телеграми, получени завчера във вторник в Цариград, Г. Стамболов бил тежко болен. По причина на голямата му слабост докторите били заставени да го поддържат чрез подкожни инжекции изкуствен серум. Друга една депеша казва, че положението на Г. Стамболова се подобрило и че се имало надежда здравата му натура да го спаси. Третя една депеша с дата 4 юлий, 11 ½ часа вечерта, известява, че според мнението на докторите положението на Г. Стамболова се подобрило след инжекцията на серума. А четвърта депеша с дата 6 юлий известява, че Г. Стамболов е умрял“[75]. Въпреки успехите в бератската политика на покойния държавник, както и дистанцирания тон на вестника, става видим контрастът в отношението и отделеното място на едновремешния вестникар, книжовник, общественик и политик П. Р. Славейков, както и към хъша, либералския политик и доскорошен премиер Стамболов. Нещо повече, дори и в броя от вторник, 11 юли 1895 г., „Новини“ отново съобщава как на 3 юли станало погребението на Славейков[76]. И едва след куп новини за какво ли не, чак на трета страница, можем да прочетем и следното: „Г. Стефан Стамболов умрял в четвъртък сутринта, часа 3 и 33 минути по европейски, без дума да произнесе. Душебранието подкачило часа десет вечерта. Освен членовете от семейството му и приятелите му на последния му час се намерили и някои дипломатически агенти“[77]. Следователно дори и когато отдава незначително място, за да спомене за кочината му в броя си от 11 юли, „Новини“ продължава да пази пълно мълчание около самото варварско и зверско според редица други печатни издания покушение.

Първите наративи и видове памет за покойния

Какво можем да кажем за първите разкази, спомени и оформили се партизански видове памет за Стамболов веднага след неговата кончина?

В изграждащата се стамболовистка памет за Стамболов, преливаща от предишната партийна митология и идеология на режима до 18 май 1894 г., той още отсега ясно се очертава като най-видния българин, запазил „независимостта на България“ и осигурил на княза короната, чиято кончина е голяма загуба за отечеството. Още легитимацията на Стамболовата власт се осъществява, особено към края на режима, чрез политическата биография на самия премиер, част от самата идеология на стамболовизма, в която се включват както участието му в национално-революционното движение срещу османската власт, така и осемгодишната борба против Русия, чрез което се изгражда образът му на единствения способен да управлява страната в името на короната, свободата и независимостта на отечеството. Това дава възможност и политиката му да бъде представена като безалтернативна, доколкото падането му от власт ще доведе до руска окупация и руско управление[78].

Стамболов е „велик човек“, спечелил с дейността си признанието на „целия образован свят“, „целия просветен свят“. Покушението му се представя за жестоко и варварско, смъртта му за „мъченическа“ и изкупителна жертва към Русия. За сметка на това фактори като княза и правителството се разглеждат от стамболовистите като лично отговорни за трагичната развръзка с техния водач поради непредоставения му паспорт за пътуване в чужбина и неадекватните действия на полицията по време на нападението срещу него. Смъртта му се представя като загуба за „цял български народ“, който го оплаквал при изпращането му към вечността. В последния си път Стамболов не бил изпратен от официални лица, а от „народа“. Последователите му тръбят уверено, че един ден „признателното потомство“ ще се отвращава от случващото се и ще му издигне паметник на мястото на покушението.

Най-близко до самите стамболовисти са видимо хората на д-р В. Радославов. И тук нападението срещу бившия български премиер се оценява като „грозно злодеяние“, извършено подло, „хайдушки“ и „варварски“. И тук за неговата „мъченическа смърт“ се обвиняват пряко правителството на Стоилов и полицията, но без упреци към монарха. И въпреки това, за радославистите определено Стамболовото управление продължава да се свързва и с диктатура и погазване на конституцията и законите.    

В същото време обаче, макар и с различна и разнопосочна мотивация, един цялостен хор от преобладаващо негативни описания обхваща, както ще видим по-нататък, целия политически спектър и преобладаващата част от българската интелигенция, и изгражда един по-скоро негативен и отблъскващ образ на Стамболов. И макар да е характерен особено много за времето от края на режима и последвалите месеци до неговата смърт, в общи линии установилите се начини на мислене за Стамболов, делото на Стамболов, стамболовизма и русофобството продължават и през следващите години.

За управляващите народняци е извършено от „мръсници“ едно подло и „диво“ нападение, което със „зверство“ злепоставя българския народ. В този смисъл действията на парламентарната анкетна комисия и евентуален съд срещу Стамболов са разглеждани като напълно достатъчни за удовлетворяване на „общественото мнение“. Определено се оправдават обаче действията на полицията по време на самото покушение, парират се атаките в чуждия печат срещу княза и Стоиловото правителство и се стоварва отговорността за бавната реакция на въоръжените приятели, придружаващи Стамболов.   

За управляващите и техния печат, подобно и на стамболовистите, присъдата също принадлежи един ден на историята и „потомството“, които ще отсъдят окончателно. Налице е и един определен стремеж, поради официалната позиция и претендираната умереност и законност след времето на Стамболовата тирания, да се отдаде дължимото на делото на Стамболов в миналото и новините за кончината му все пак да не се маргинализират с вестите около смъртта на стария дядо Славейков. Ала основното внушение за управлението му като диктатура и тирания, от която множество са „избесени“, „застреляни“ и „убити“, съвсем не се пропуска, като в този смисъл определено близкият до бившите съединисти „Прогрес“ е далеч по-остър в езика си от официоза „Мир“.   

Общото преобладаващо в момента внушение е за омразата на „народа“ към покойника, както и на провокираната и дразнена от години софийска „публика“. За управляващите и техните привърженици единствено полицията е способна да въведе ред и овладее народното недоволство. На това се противопоставя и иронично скръбта единствено на чуждите държавни глави и тесен кръг от Стамболови приятели и съпартизани. Твърдението за малкото изпратили го и многото зяпачи пък служи, за да се внуши неубедителността и да се оспорят стамболовистките твърдения, че си е отишъл „велик държавен мъж“. В съединисткия „Прогрес“ тези чужди хвалби за Стамболов дори се приписват, както вече видяхме, директно и без задръжки на „маджарските и австрийските чифуте“.       

Смъртта естествено е повод да се повторят от медиите на управляващите отново твърденията за започнатата с беззакония негова политическа кариера на народен представител и завършена с беззакония, когато по време на управлението му затворите са напълнени с невинни хора. Представен е и като лъжец, доколкото се оспорва по слухове заболяването от диабет и се говори за затлъстял човек, с което се търсят недвусмислено внушенията за покойния Стамболов като едновременно лъжец и лакомник.

Цанковистите определено се опитват да маргинализират Стамболовата кончина като открояват пред нея най-вече тази на стария дядо Славейков. Стамболов се появява тук в спомена на тиранин, който извършва множество престъпления и изтезава, мъчи и беси. Освен с убийства, управлението му е изпълнено и с беззакония, погазване на конституцията, корупция. Заедно с това Стамболов е този, който е предал България на „славянските душмани“. И все пак за цанковистите вече режимът на К. Стоилов е по-лош и от Стамболовия, защото според Др. Цанков последният поне не е хитрувал и лицемерничил.     

Има обаче едно категорично противопоставяне на убийството и отдаване приоритет на парламентарната анкетна комисия, на съда и неговите справедливи присъди. И тук се отрича обвързаността на княз и правителство с убийството, но се настоява властите да открият извършителите. И още нещо, и цанковистите обръщат внимание на бездействието на полицията по време на случката.

Маргинализирането на кончината на Стамболов и засенчването ѝ с тази на Славейков се осъществява и при каравелистите. Макар да разглеждат убийството като „зверство“ и да се противопоставят на „уличните убийства“ по принцип, те поставят ударение върху оставилото лош спомен тиранично управление и многото оскърбени от Стамболов поради това хора. Особено се противопоставят на стамболовистките твърдения, както и на тези на „немско-чифутската преса“, че без покойния България ще загине, разглеждайки като най-голяма опасност за съществуването на страната самата му диктатура.

При оценката си за наследството, което оставя Стамболов, и социалистите са категорични, че то е наследство на „тиран“, „диктатор“, „джелат“, „насилник“. Седемгодишното му управление е изпълнено с „мъчения“, „убийства“, „жертви“ и „мъченици“.  И тук, подобно на Ризов, и като че ли в по-малка степен и в някои други направления, е налице склонност за известно разбиране на отмъщението, което – пак подобно и на предходните случаи – се обяснява и оправдава именно с тираничния характер на предишната власт. Погребението и станалите скандали са представени като израз на чувствата на „народа“ срещу Стамболов, а действията на „полицията“ като пречещи на израза на тези чувства. Това обаче, по което социалистите видимо се отграничават от народняшкия и цанковистки хор, е поставянето им срещу русофилите и русофилската депутация в Петербург.

Интересна е ситуацията с паметта за Стамболов и сред македонстващите кръгове. И те, разбира се, показват явен стремеж за маргинализиране на новината за кончината му. Тук определено е налице открито одобрение на случилото се, близко до разбирането на социалистите и различно от по-сдържания тон на народняци и цанковисти. Макар и обрисувано като „диво отмъщение“ и осъждано от някои, то се представя и за справедливо, и за естествено. Това и някак си следва логично от обрисуването на Стамболов, подобно и на останалите политически говорения за него, в образа на „тиранин“, „убиец“, „блудник“ и „кръволок“, който ползва властта единствено за „лично щастие“. Като „тиран“ Стамболов бил гладен за богатство, насилия и беззакония. Не се пропуска, че „мнозина македонци“ са също негови жертви. Особено голямо ударение се поставя върху неговото „противонародно поведение“, най-вече по отношение на Македония.  

И докато народняците са склонни да оставят един ден историята да си каже думата, македонстващите бързат да предвидят, че името му ще остане с „черни букви“ в „историята“. Изтъква се изпращането му предимно от чуждите дипломатически агенти и „подсвиркванията и смеха“ от собствения му народ. Но сякаш неслучайно именно сред македонстващите среди, макар и инцидентно и мимоходом, са налице и някакви признания и споменавания за миналото на Стамболов като революционер и бунтовник. И накрая, подобно на социалистите, и македонстващите са срещу поведението на русофилската депутация в Петербург, както и срещу политиката на Русия по въпроса за Македония. 

И екзархийските кръгове, както видяхме, също се движат в рамките на оформените вече стратегии на представяне на Стамболов. И за тях той не заслужава в народната памет мястото, което може да бъде отделено за стария деец дядо Славейков. И за тях той е тиранин, управлявал в беззаконие, натрупал несметни богатства и оставил избити множество хора. Оттук се стига логично и до констатацията, че неслучайно единствено семейство, приятели и чужди дипломати го изпращат в последния му път.   

Какво прави впечатление при тези първи оценки и тази начална „историография“ на Стамболов и стамболовизма?

На първо място, отсъствието, поне в непосредственото начало след кончината му, на каквото и да било позоваване на неговото революционно наследство преди 1877–1878 г. То дори на първо време отсъства и в стамболовисткия дискурс, който поставя най-вече ударение върху ролята на Стамболов като държавник, запазил независимостта на България от Русия. Политическите му противници за сметка на това почти без разлика на политически цветове са концентрирани най-вече върху диктаторското му управление и нарушаването на конституцията и законите на страната, както и върху произнесените и изпълнени смъртни присъди. Стамболов се представя като непризнат от „народа“, а единствено от своите близки и верните му съпартизани, както и от чужденци, за които видимо се смята, че не мислят доброто на България.

Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по модерна и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010), Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879–1912 (2010). Съставител и научен редактор на сборника „В търсене на българското: Мрежи на национална интимност (XIX–XXI век)“, София: Институт за изследване на изкуствата (2010). Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет. Изнасял е доклади на множество международни форуми, сред които в университетите Харвард, Бъркли, Колумбия, Тексас и др. Публикуваният тук текст за смъртта на Стамболов е откъс от подготвения за печат монографичен труд Стамболов след Стамболов. Политика, памет и историография (1895–2020 г.).

[1] Свобода, год. IX, 4 юлий 1895, бр. 1702, с. 1.
[2] Пак там.
[3] Пак там.
[4] Пак там.
[5] Пак там.
[6] Пак там.
[7] Пак там.
[8] Свобода, год. IX, 5 юлий 1895, бр. 1703, с. 3. Завчерашното злодеяние.
[9] Вж. напр. Мир, I, 30 май 1894, бр. 103, с. 1. Стамболов не бил parvenu!
[10] Мир, I, 22 юний 1895, бр. 113, с. 1. Какво значи стамболовщина.
[11] Мир, I, 4 юлий 1895, бр. 118, с. 1. Едно подло нападение.
[12] Пак там.
[13] Пак там.
[14] Пак там.
[15] Гешов, Ив. Евст. Лична кореспонденция. София: Академично издателство „Марин Дринов“, с. 128
[16] Мир, I, 5 юлий 1895, бр. 119, с.1.
[17] Пак там.
[18] Социалист, I, 5 юлий 1895, бр. 74, с. 1. Стамболов изпосечен с ятагани.
[19] Пак там.
[20] Пак там.
[21] Пак там.
[22] Пак там.
[23] Революция, год. I, 4 юлий 1895, бр. 2, с. 4.
[24] Революция, год. I, 4 юлий 1895, бр. 2, с. 4. „Стамболов тиранина убит!“.
[25] Пак там, с. 4.
[26] Фон Мах, Рихард. Из българските бурни времена. София: Стрелец, 1992, с. 51.
[27] Мах, Из българските бурни времена, 1992, с. 51.
[28] Гешов, Ив. Евст. Лична кореспонденция, София: АИ „Марин Дринов“, 1994, с. 116.
[29] Мах, 1992, с. 60–61.
[30] Гешов, Лична кореспонденция, с. 129.
[31] Пак там, с. 129.
[32] Свобода, год. IX, 7 юлий 1895, бр. 1704, с. 1. Няма вече Стамболова!
[33] Свобода, год. IX, 7 юлий 1895, бр. 1704, с. 1. Няма вече Стамболова!
[34] Пак там.
[35] Пак там.
[36] Пак там.
[37] Пак там, с. 2.
[38] Пак там, с. 2-3.
[39] Народни права, V, бр. 68, 69, 70, 71 от 15, 18, 20 и 22 юни 1894 г., с. 1. Вж. още бр. 73 от 27 юни 1895 г.
[40] Вж. Народни права, V, 6 юлий 1895, бр. 75, с. 1. По убиванието на С. Стамболов.
[41] Пак там.
[42] Постскриптум към статията, писан след нареждането на броя и получаването на новината, че Стамболов се е споминал.
[43] Вж. Народни права, V, 13 юлий 1895, бр. 78, с. 1. Уводна, без заглавие.
[44] Народни права, V, 9 юлий 1895, бр. 76, с. 1. Убийството на Стамболова и в. „Мир“.
[45] Народни права, V, 11 юлий 1895, бр. 77, с. 1. Уводна, бе заглавие
[46] Вж. Притурка на в. „Мир”, София, 6 юлий 1895 г.
[47] Притурка на в. „Мир”, София, 6 юлий 1895 г.
[48] Пак там.
[49] Пак там.
[50] Вж. Мир, притурка, пак там.
[51] Пак там, уводна статия на притурката.
[52] Гешов, Лична кореспонденция, с. 129.
[53] Пак там, с. 129.
[54] Пак там.
[55] Мир, притурката от 6 юли, страница първа.
[56] Мир, год. I, 8 юлий 1895, бр. 120, с. 1. Гредата и сламката.
[57] Мир, год. I, 8 юлий 1895, бр. 120, с. 1.
[58] Съгласие, год. II, 8 юлий 1895, бр. 7, с. 1.
[59] Мах, с. 51.
[60] Пак там.
[61] Пак там.
[62] Пак там.
[63] Знаме, I, 8 юлий 1895, бр. 85 и 86, с. 7. Убийството на Стамболова.
[64] Пак там.
[65] Пак там.
[66] Социалист, I, 12 юлий 1895, бр. 75, с. 1. Умря един тиран.
[67] Пак там.
[68] Пак там.
[69] Вж. напр. Глас македонски, год. II, 9 юлий 1895, бр. 31.
[70] Глас македонски, год. II, 9 юлий 1895, бр. 31, с. 4. По убийството на С. Стамболова.
[71] Глас македонски, год. II, 9 юлий 1895, бр. 31, с. 4. По убийството на С. Стамболова.
[72] Пак там.
[73] Пак там.
[74] Вж. Новини, год. V, 7 юлий 1895, бр. 80, с. 1. П. Р. Славейков.
[75] Новини, год. V, 7 юлий 1895 г., бр. 80, с. 2. Вътрешен отдел.
[76] Новини, год. V, 11 юлий 1895, бр. 81, с. 2.
[77] Пак там, с. 3.
[78] Свобода, VIII, 12 март 1894., бр. 1340. Начевич, Либерална и Консервативна партии, с. 2.; 14 март 1894., бр. 1341. Начевич …, с. 3.; 16 март 1894., бр. 1343. Вътрешни новини, с. 2.; 18 март 1894., бр. 1345. Вътрешни новини, с. 2.; 26 март 1894., с. 2.; Вътрешни новини, с. 3.; 28 март 1894., бр. 1352. Вътрешни новини, с. 2.; 8 април 1894., бр. 1362., с. 3.; 12 май 1894., бр. 1386., с. 2.

Още по темата:
Стефан Дечев, Последните дни и часове на Стамболов (I)