1
1649

Последните дни и часове на Стамболов (I)

Преди 125 години

Краят идва по-рано от очакваното. Към 3 часа и 25 минути на 6 (18) юли, четвъртък, посеченият в понеделник бивш премиер на България издъхва тихо, заобиколен от семейството и приятелите.

Покушението

На 3 юли 1895 г., понеделник, към 19.30 часа край Юнион клуб[1], в центъра на София, е тихо. Столичани изпращат поредния сух, горещ летен ден, в който най-забележителното е погребението на стария деятел дядо Петко Рачов Славейков. Малко преди 8 часа вечерта двама мъже напускат клуба. Това са 41-годишният бивш премиер Стефан Стамболов и бившият председател на Народното събрание и столичен кмет, 37-годишният Димитър Петков. Заедно с телохранителя на Стамболов, 35-годишния Гунчо Тодоров, тримата се насочват към чакащия наблизо вече цели 3–4 часа на ъгъла на улицата файтон. Той е притежание на файтонджия със синьо палто, който поради особената си настойчивост изпреварва другите двама чакащи негови колеги. Междувременно е отпратил няколко клиенти под предлог, че вече е ангажиран. Нищо неподозиращи, тримата се качват на файтона. Телохранителят Гунчо се разполага отпред на капрата, заемайки малкото място, което му е оставил файтонджията. На свой ред Стамболов и Петков сядат отзад, като бившият премиер (по свидетелствата после на Д. Петков в съда) застава от дясната страна[2]. Кочияшът, за който мнозина след това ще казват, че обикновено не бил виждан тук преди, потегля към дома на Стамболов. Файтонът завива по столичната улица „Раковски“ и се отдалечава, пътувайки към намиращия се на около 400 метра дом на Стамболови на №122. След няколко мига превозното средство се отдалечава на около 150 метра от Юнион клуб и достига сградата на Българското книжовно дружество, преминава край известната къща на Гюзелев и столичния магазин „Янтра“, разположен срещу дома на известния д-р Щeрлинг.

Двама въоръжени мъже се намират пред къщата на д-р Петров. Като виждат задаващия се отдолу файтон, първият съобщава нещо на втория, а той го запитва веднага: „Сигурен ли си?“. Последва и незабавен отговор на първия: „Сигурен съм!“. Вторият не закъснява да промълви заканително: „Тогава дръж да ебем мама му!“, след което и двамата се втурват към файтона[3]. Пътуващите виждат как от една от страничните улички отляво внезапно излиза човек, който гръмва с револвера си веднъж пред файтона. Кочияшът мигновено дърпа юздите и конете се заковават на място. Стамболов успява да каже на спътника си Петков: „Загубени сме!“, и скача от файтона, като се хвърля от лявата страна, прескачайки спътника си Петков. Изстрел или два възпроизвежда и Гунчо, в резултат от което конете внезапно потеглят и чолака Петков, изгубил едната си ръка на Шипка през 1877 г., пада във файтона и не може да последва бягащия Стамболов. Файтонът завива наляво покрай магазин „Янтра“ и фенера на ъгъла и потегля с висока скорост по ул. „Стефан Караджа“. По твърденията пред съда на телохранителя Гунчо файтонджията е седнал върху палтото му и не му дава възможност да скочи бързо. След известно време телохранителят все пак успява да се измъкне и скача от препускащия по страничната улица файтон.  

След като Стамболов бежешката смогва да се отдалечи на двадесетина крачки обратно на път за клуба, там, пред двора на Гюзеловата къща, е застигнат от тримата си нападатели, двама въоръжени с наточени ятагани, намазани със зехтин и трети с пистолет. Вероятно запознати с факта, че Стамболов носи обикновено предпазна ризница, а и сигурно за да не вдигат много шум, нападателите започват да му нанасят безмилостно удари с големите касапски ножове. Стамболов се опитва да извади револвера си, но точно в този момент силен удар с ятагана пресича китката на дясната му ръка, която незабавно увисва. В този момент той вдига и двете си ръце, за да си предпази главата от безмилостните удари. Скоро бившият премиер пада на земята, а убийците му продължават да го секат безпощадно.   

Сега вече Гунчо и Петков се задават от посоката на магазин „Янтра“ и се насочват към мястото, където е Стамболов с нападателите си. Още тичешком Стамболовият телохранител набързо произвежда два изстрела. Подплашени убийците изоставят жертвата си и започват да бягат, насочвайки се надясно по ул. „Алабин“. Междувременно файтонът с кочияш Мирчо Ацов минава през улиците „Стефан Караджа“, „6-и септември“ и „Вълкович“ (днес „Иван Вазов“), след което отново излиза на ул. „Раковски“. Ето защо единият от убийците, Боне Георгиев, бивш секретар на Коста Паница, минава покрай Петков, скача в отново появилия се файтон, на който преди това са се возили Стамболов и Петков, и побягва с него. Другите двама нападатели хукват с нож и револвер към Върховната сметна палата и са преследвани от Гунчо в страничната улица „Стефан Караджа“ по посока към Министерския съвет (разположен срещу самия Юнион клуб) и Черната джамия. Те се разделят и Гунчо продължава да преследва само единия от тях, който поема наляво. От сградата на Министерския съвет излиза заместник-градоначалникът, ротмистър от запаса, полицейският инспектор Морфов, който обезоръжава тичащия задъхан Гунчо. Стражари го залавят и отвеждат в IV полицейски участък. Убиецът с нож в ръка се отдалечава през улиците „Вълкович“ (днес „Иван Вазов“), „Цар Шишман“ и „Кракра“ (днес „Любен Каравелов“).  

Едва сега Петков се приближава към окървавения паднал Стамболов и го изправя. От Юнион клуб пристигат чулите трите изстрела и стражарската свирка посетители – немският журналист Рихард фон Мах, полковник Тантилов, подполковник Димитриев. Приближава се и един стражар. Пристигат и още от посетителите на клуба. Бързо край мястото, където стои поваления и посечен Стамболов, се събират още хора. До него седи Петков.

Насъбралите се виждат ужасяваща гледка. От дясната страна на главата зее страшна рана от ятагана. Цялото Стамболово лице е обляно в кръв. Дясното му око е увиснало. Той държи окървавените си ръце върху бедрата си. Край него на пътя има паднал револвер и една права кама. Стамболов е безмълвен. Петков се провиква с ужас: „Свърши се, той ще умре тук!“ Наоколо се събират множество файтони. В единия от тях се оказва и сестрата на Стамболов – Мара (вдовица на покойния ген. Сава Муткуров, бивш военен министър), която при ужасяващата гледка започва отчаяно да кърши ръце и ридае. Раненият Стамболов е качен на файтон. До него сяда Петков и потеглят бавно към близкия му дом.

Последните дни   

Растящите напоследък предсказания за готвено покушение срещу бившия премиер на България са най-после изпълнени. Затова и самото събитие като че ли не изненадва нито близките му, нито съпартийците му стамболовисти, нито общественото мнение в страната като цяло. Със статии в опозиционната „Свобода”, в които определено прекрачва границите на позволеното, Стамболов само настройва допълнително княз Фердинанд и министрите от кабинета на д-р Константин Стоилов срещу себе си. Другият фактор за нагнетяване на напрежението през последните седмици и месеци са чуждите кореспонденти. Хора като английския журналист Адърн Х. Биман и ирландския журналист и кореспондент за Балканите Джеймс Баучер не познават България и дават думата на Стамболов, който е видимо твърде словоохотлив, като всички наскоро паднали властници. Ето защо неизненадващо и той твърде често напоследък прекалява с нападките. Поради тази причина едновремешният всесилен властник става за окайване и приятели го съветват да замине за известно време за чужбина. Стамболов също свиква постепенно с тази мисъл и за целта поисква от властите паспорт. Правителството обаче приема искане на парламентарната анкетна комисия да не му се позволява да напуска страната до края на нейната дейност[4]. По някои слухове Фердинандовата майка княгиня Клементина пък била казала, че не може да му се даде паспорт преди да се завърне българската делегация от Русия (изпратена с мисия да търси възстановяване на дипломатическите отношения и признаване на княза), защото веднъж в чужбина Стамболов със сигурност би направил изявления, които ще попречат на мисията ѝ. И все пак, не са удвоени предпазните мерки, които да попречат на убийството, за което вече упорито се говори.

А на 20 май и 23 юни 1895 г. сам Стамболов изпраща две писма до княза. Там той посочва съвсем конкретни имена на лица, които според него представляват заплаха за живота му. Парламентарната анкетна комисия не констатира никакви други нарушения освен тези, вършени по време на избори, и нарушаването на тайната на кореспонденция, което Стамболов оправдава с интересите на държавата. В дните преди покушението княз Фердинанд е наистина в Карлсбад, а премиерът К. Стоилов просто не взема енергични мерки за сигурността на бившия министър-председател. И макар Стоилов да се оправдава, че е сторил нужното, така или иначе Стамболов е съсечен с хладно оръжие на светло, в центъра на столичния град, в район с немалко стражари, охраняващи важни държавни институции – Министерския съвет, Министерството на пътищата и съобщенията, Министерството на вътрешните работи.

А само преди два дни, още в съботния си брой от 1 юли, нервно коментирайки изявленията, направени от водача на българската депутация в Петербург митрополит Климент[5] за вината на България пред Русия, задето повярвала на заплахите на Стамболов за завоевателните намерения на „Освободителката“, стамболовият печатен орган „Свобода“ заявява и пита нервно: Такъв език може да държи само един предател, а не человек, който има любов и уважение към своето отечество. България била много виновна пред Русия, но защо е виновна тя питаме ний калугерската душица на Климента? За това ли, че тя е искала да се обедини със своите братя от Южна България? За това ли, че тя се е пазила от бунтовете и разбойническите чети, подбуждани и пращани от Русия, затова ли най-после, че е употребила всичките си сили да запази реда и тишината в страната, само да се гарантира независимостта на България и целостта на българския престол, за да не влезе нашето отечество и да се удави в руското море[6]. В понеделник, 3 юли, деня на покушението, „Свобода“ излиза с телеграми до княз Фердинанд по недаването на паспорт на Стамболов да напусне страната, материали за започналото движение в Македония и сведения за посещението на българската депутация начело с митрополит Климент в Петербург[7].

Посеченият у дома

Тялото на Стамболов е внесено в къщата му. Там в началото е само майка му Евгения[8]. Стенещият ранен бивш премиер на страната е оставен на диван в трапезарията. Излязлата на разходка негова съпруга Поликсения Станчова Стамболова чува ужасната новина и се прибира незабавно у дома. Там тя вижда чудовищната гледка. И двете ръце на нейния съпруг са просто нарязани на ивици и китките се държат едва на кожата. Едното му око буквално виси, а по главата му има към петнадесетина отворени рани (по-късно в съдебната документация те са 28)[9]. На практика Стамболов не вижда нищо и разпознава посетителите в дома единствено по гласа им. Повикани са и най-добрите възможни специалисти в столичния град тогава. Отзовават се лекарите д-р Любомир Серафимов, хирурга д-р Георги Хаканов (управител и старши лекар в хирургичното отделение на Александровската болница, член на Висшия върховен медицински съвет), д-р Георги Золотович (началник на Софийската обща гарнизонна болница), както и докторите Михайлов и Сарафов. Пристига и великолепният швейцарски хирург Роберт Щерлинг. Последният е поканен в страната през 1893 г. от самия Стамболов, като бивш асистент на проф. Крьонлайн от Цюрих, за да стане родоначалник на модерната хирургия в България.

Лекарите бързо подготвят импровизирана операционна маса. Веднага решават, че е необходима незабавна ампутация и на двете ръце. Те са отрязани до китките. Джеймс Баучер описва тези моменти за „Таймс“: „Операцията, на която присъствах, се извърши в 10 ч. вечерта. На пациента не бяха дадени болкоуспокояващи поради голямата му слабост. Г-н Стамболов, който бе в пълно съзнание, понесе операцията с голяма смелост и разговаряше с хората около него“[10]. Установяват и петнадесет дълбоки рани на главата. Ето защо веднага е извършена превръзка на цялата глава. Както от раните, така и от последващите оперативни намеси, Стамболов изгубва твърде много кръв. Състоянието му става критично, а силите го напускат.

През това време в салона на къщата, където е и г-жа Поликсения Стамболова, е пълно с другари на ранения, които ужасени от новината прииждат непрекъснато. Пристигат един по един и чуждите дипломатически агенти в българската столица, сред които австро-унгарският Стефан Буриян, английският сър Артър Никълсън, германският генерален консул в София Ф. Рец, френският Лако, румънският Папиниу. Отсъствал само белгийският. През следващите дни австро-унгарският, английският, немският и румънският печат ще се нахвърлят с особено ожесточение срещу правителството в София. Италианските управляващи кръгове също ще разглеждат ситуацията в България след покушението като тревожна[11].

Поликсения Стамболова влиза в стаята, където неподвижно на масата лежи съпругът ѝ. Лекарите още в началото дават твърде малка надежда за оцеляване. Според тях голямата загуба на кръв, отслабналият организъм, придружаващият диабет, предразположеността към туберкулоза (напоследък кашлял твърде обезпокоително), която затруднява лекуването на раните, както и видимият душевен упадък са лоши симптоми с оглед на близкото бъдеще.        

В това време полицията е вече на мястото на инцидента. Там тя намира бастун, съсечена шапка, един револвер с бяла дръжка, други два с черни дръжки, ятагани и жълта хартия, с която видимо е бил увит единият от ятаганите. Тук са останали и два пръста от ръцете на Стамболов[12].

Първи отгласи

Вечерта новината за извършеното покушение над бившия премиер мълниеносно се разнася из столичния град. Тълпи се събират на мястото на инцидента. Носят се дори слухове, че Стамболов е убит[13]. Към 22 часа тръгва и мълвата, че бившият премиер вече е останал без ръце. В софийските кръчми някои от неприятелите му, научили вестта за покушението, шумно изразяват своята бурна радост. С алкохол и наздравици те приветстват без стеснение извършеното преди часове злодеяние. По този повод Велчо Т. Велчев пише: „В средата на Стамболовите противници, въпреки жестокостта на отмъщението, преобладаваше чувството на задоволство, което някои изказваха шумно. Грозотата на убийството и скръбта на едно семейство не смекчиха голямата и дълбока омраза, която Стамболов беше възбудил със своите не по-малко жестоки и грозни преследвания над противниците си. Майките, жените, децата, приятелите на десетките и стотици хора, разстреляни, избесени, изтезавани, не скриваха радостта си при вестта за съсичането на палача на близките им“[14].   

Множество се събира и около Стамболовия дом. Пристигат и голям брой полицаи, които заемат улицата. Създава се впечатление, че сякаш спират достъпа до къщата. Изнервена г-жа Стамболова ги нахоква и настоява да се махнат, защото не са успели да предпазят съпруга ѝ от убийците му. Самата тя насочва полицаите да ги търсят, а не да висят пред къщата ѝ. В резултат полицията се оттегля на отсрещната страна и разрешава достъпа до дома. Сестрата на Стамболов и съпругата му не успяват да скрият скръбта си и плачат неистово с глас, укорявайки княз Фердинанд и външния министър Григор Начович за извършеното покушение.

Последните часове на Стамболов

След тежката нощ, призори на 4 юли множеството посетители на Стамболовия дом се оттеглят, за да оставят единствено лекарите. До леглото на страдащия държавник остават съпругата Стамболова и двете Муткурови, споменатата вече вдовица Мара, сестра на Стамболов, и Муткуровата сестра Люба. В следващите часове и дни бившият министър-председател се бори със смъртта. Въпреки недобрите очаквания на лекарите, общо-взето първата нощ – 3 срещу 4 юли – минава без някакви заплашителни симптоми, които да вещаят печален край. В деня след нападението, 4 юли, вторник, състоянието му е сравнително добро. Раненият успява дори да дойде в пълно съзнание. Пие огромни количества минерална вода. Лекарите му поставят инжекция с изкуствен кръвен серум. Това подобрява кръвообръщението му. За зашиването на раните му отиват около петдесетина игли. В дома му продължават да прииждат непрекъснато приятели и съмишленици. Работният му кабинет е превърнат в чакалня, където те се събират и дебатират случилото се. Правят се и догадки за евентуалните убийци. Коментари се изказват и по мнението на лекарите за съдбата на окървавения държавник. Телефонът непрекъснато звъни. Често идват и дипломатическите агенти, за да получат сведения от първа ръка за състоянието му. Подобреното кръвообръщение и ясното съзнание на Стамболов събуждат искрица надежда у близки и приятели. Самият той започва да говори и посочва като свои убийци княза, Начович, Наум Тюфекчиев от Ресен, Македония (брат на Димитър или Денчо Тюфекчиев), и Халю (Михаил Ставрев от село Янковец, Ресенско). Бившият премиер не скрива обаче, че по време на случилото се на „Раковски“ не е разпознал конкретните извършители. Всъщност Тюфекчиев и Ставрев са участници и в първия опит за покушение срещу Стамболов, още през март 1891 г. (заедно с Денчо Тюфекчиев, тогава заловен и издъхнал след мъчения в полицията), който завършва с убийството на тогавашния финансов министър Христо Белчев. Освен това двамата се споменават, за разлика от Боне Георгиев, и в писмото, което сам Стамболов прочита пред Д. Петков, преди да го изпрати на Рихард фон Мах. По-късно Д. Петков ще свидетелства, че Боне Георгиев, бивш частен секретар на Коста Паница, сам пратил писмо на Стамболов със съдържание: „Ще те убием като куче“. Накрая поставил и саморъчен подпис, който Петков твърди, че не би могъл да разпознае[15]. За същото свидетелства и бившият финансов министър Иван Салабашев, който обаче не е чел писмото и също не може да разпознае почерка, ако му бъде показан.[16]

На 5 юли, сряда, започват да пристигат телеграми от страната и чужбина, изказващи състрадание към бившия премиер за случилото се в понеделнишката вечер. Поради повреда в телеграфа във вътрешността на страната вестта за покушението срещу Стамболов пристига едва на 5 юли, в сряда. Телеграма пристига и от княза, която Поликсения Стамболова прочита и оставя без отговор.

Изведнъж, на 5 юли, състоянието на Стамболов рязко става критично. Преди той да изгуби съзнание софийският митрополит му дава последен благослов. Останал без ръцете си, Стамболов моли съпругата си да се прекръсти вместо него. Успява да ѝ прошепне, че усеща вече настъпващия край. Лекарите също установяват, че става дума за инфекциозно възпаление на мозъка. Загнояването се развива твърде бързо. Това ги кара да изкажат предположение, че възпалението идва от раната, която минава напряко през носа на Стамболов. Това обстоятелство ги прави скептични относно възможността раненият да дочака утрото на следващия ден, 6 юли, четвъртък.

През нощта на 5 срещу 6 юли в стаята със Стамболов остават съпругата му, Д. Петков, няколко лекари и мнозина приятели. Към полунощ лекарите изказват предположение, че вероятно би могъл да живее още между шест и осем часа. Възпалителните процеси обаче довеждат до треска и Стамболов вече е в безсъзнание. Краят идва по-рано от очакваното. Към 3 часа и 25 минути по едни сведения и към 4 часа сутринта по други на 6 (18) юли, четвъртък, посеченият в понеделник бивш премиер на България издъхва тихо, заобиколен от семейството и приятелите. Отива си от този свят родилият се на 30 януари 1854 г. в старопрестолното Велико Търново Стефан Николов Стамболов от майка Евгения Хаджииванчова и баща Никола Стаматов Стамболов[17]. За щастие на Стамболов страданията приключват бързо. В кореспонденция за „Таймс“ Дж. Баучер отбелязва с облегчение: „Лишен от двете си ръце и едното око, със счупен на няколко места череп и безвъзвратно съсипано здраве, той щеше да е обект на всеобщо съжаление. Краят му, изглежда, е бил безболезнен“[18].

На 6 юли 1895 г. сутринта улиците на София са облепени с траурни известия. В тях се съобщава за кончината на бившия премиер. Посоченият там час на смъртта изглежда според в. „Мир“ е 3.35 часа. Прави се аутопсия и по данните на „Мир“ тялото е балсамирано, за да могат до събота да дойдат за погребението и партизаните на Стамболов от цялата страна.

Започналите още в първите часове след посичането му по вестникарските страници и столичните кръчми спорове около личността на Стамболов ще траят почти цял век. Кой е всъщност убитият? Той има много лица и въплъщения. Той е човекът, с чиито песни са умирали Ботевите четници. Тях ги пеят още по време на събранието на Оборище. С тях се обявява и началото на бунта в Панагюрище през април 1876 г. Но той е онзи, по чиято воля са падали главите на офицерите бунтовници русофили през февруари 1887 г. Стамболов е в посмъртната си съдба дълги години нежелан първо от русофили, македонстващи и социалисти, а след 9 септември 1944 г. от просъветските комунисти. Животът му е живот на тръгнал от скромния градски дом на Никола и Евгения Стамболови в старопрестолния Търнов, преминал през цариградските улици, квартирите на космополитна Одеса от началото на 70-те, хъшовския Букурещ, апостолството от 1875 и 1876 г. в Стара Загора и Горна Оряховица, неуспешния опит за въстание в Македония, депутатството, председателството на Народното  събрание, ролята на пръв регент и последващ министър-председател на България, живеещ на централната столична улица „Раковски“, за да бъде посечен там в топлата юлска вечер на 1895 г. 

Стамболов е сякаш някакво наистина въплъщение на българското, на българите и тяхната съдба. Гръцкото му лично име Стефан е свидетелство за столетното присъствие в православната цивилизация на европейския изток. Фамилията му „Стамбулов“ сякаш олицетворява също столетното значение на османската имперска столица в българската съдба. Самият той произхожда от старопрестолния Търново. Многократно оприличаваното му като „татарско“ лице сякаш ни нашепва за ролята на татари и българи в миналото на тази земя и този народ, както и за невероятната етническа смесица в средновековна и по-сетнешна България. Що се отнася до учението му в Русия и възхищението му от нея, съчетано с прозападната му политика по-сетне, говори за вечния и все още някак актуален стремеж на последните над 100 години за откъсване от Русия и лутането между Русия и Европа. Стамболов ще завърши живота си в шопската София, която ще стане столица на модерна България и с която ще бъде свързана съдбата ѝ от 1879 г. до днес. Ще бъде убит от македонстващи и заради политиката му спрямо Русия, все рани, белязали съдбата на България и българската нация вече повече от 100 години. Това прави всеки етап от спомена за Стамболов след Стамболов и от образа на Стамболов след Стамболов особено интригуващ и разкриващ по отношение на много други проблеми, свързани с конкретния политически, икономически и културен контекст на България като национална държава от края на XIX в. насетне.

Следва продължение

Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по модерна и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010), Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879–1912 (2010). Съставител и научен редактор на сборника „В търсене на българското: Мрежи на национална интимност (XIX–XXI век)“, София: Институт за изследване на изкуствата (2010). Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет. Изнасял е доклади на множество международни форуми, сред които в университетите Харвард, Бъркли, Колумбия, Тексас и др.

––––––––––––––––––––––––––––

[1] Намирал се е на днешното празно пространство срещу къщата-музей Иван Вазов.
[2] Убийството на Стефан Стамболов. Наказателно дело №1103. Протокол и присъда. София: Арес прес, 1995, с. 36.
[3] Убийството, дело, 1995, с. 70.
[4] ЦДА, ф. 600 к, оп. 1, а.е. 1017, л. 3 и сл. Протокол от заседание на анкетната комисия, 5 май 1895 г.
[5] Става дума за депутацията в състав Теодор Теодоров (председател на Народното събрание), Иван Вазов, д-р Моллов, д-р Минчович, П. Наботков и Ив. Ст. Гешов, както и митрополит Климент и архимандрит Василий. За повече вж. Попов, Радослав. България и Русия (1894–1898). Политически отношения. София: издателство на Отечествения фронт, 1985, с. 99 и сл.   
[6] Свобода, год. IX, 1 юлий 1895, бр. 1700, с. 2. Депутацията в Петербург.
[7] Свобода, год. IX, 3 юлий 1895, бр. 1701.
[8] Убийството, с. 37. Това са показанията на Д. Петков.
[9] Убийството, с. 278.
[10] Баучер, Джеймс. Репортажи от България. София: Българска история, 2019, с. 10. 
[11] Попов, Р. България и Русия, с. 101.
[12] Убийството, с. 50. Велчев, Велчо Т. Страници от новата ни политическа история. София: печатница „Нов живот”. София: 1924, с. 140.
[13] Убийството, 1995, с. 83.
[14] Велчев, В. Страници…, с. 141.
[15] Убийството, с. 33.
[16] Пак там, с. 46.
[17] Цялото това описание се базира на описанията, дадени от А. Бимън, Р. Фон Мах, Ан. Страшимиров, Дж. Баучер и други автори.
[18] Баучер, Репортажи от България, с. 12.

1 коментар