0
4588

Последните книги на Херберт

Збигнев Херберт

Збигнев Херберт[1] издаде почти едновременно две книги: 89 стихотворения и Епилог на бурята. Тези томове се четат като два дяла на една и съща равносметка. Като два акта преди всичко със значение на две действия на драма, а също така и две саморазкрития, характерни за лирическата поезия. В първата от книгите Херберт говори за днешния си образ чрез стари стихове: във втората – за себе си днес, но с текстове, писани сега.

За себе си днес? Разбира се всеки лиричен акт е в сегашно време. Но това не е така очевидно, защото 89 стихотворения не е само подреждане на личната поезия, но и обхващане на целия личен живот в една синхронна цялост, сякаш чрез обездвижване на самия себе си като атемпорален субект. Това е възможно само частично, тъй като животът е бил (и продължава да бъде) във времето, както биологически, така и исторически. Новият издаден том доказва единството на Аза, неговата дълбока идентичност, но показва също и непрестанната промяна, на която е подложен и ще бъде подлаган чак до последния момент.

Подредбата на 89 стихотворения не е хронологична, творби от различни стихосбирки са разместени, а после разпределени, вкарани в нови – премислени днес, т.е. настоящи – контексти. Замисълът се оказва ефективен. Дори някой, който отдавна общува с поезията на Херберт, който я познава, който е привързан към нея, в чийто живот и стереотипи тя влиза като сбор от цитати, препратки, би прочел в тази книга дори най-познатите му стихове като нови.

Историята

Хронологията не е почетена, въпреки че е силно подчертавано, че поетът живее в историята. Той не е като Джокондата, „одрана от месото на живота/ изтръгната от своя дом и от историята“[2] (Мона Лиза, 89 стихотворения, прев. В. Деянова). Той е изцяло в нея, органично свързан чрез болката и страданието. Историята, в която живее, пълна с убийства, войни, изисква свидетелства, става дълг и предупреждение. Но да бъдеш в историята може да има и друг смисъл, може да се отнася до самопридаването на историческа значимост – в този смисъл Пан Когито „приема най-незначителната роля/ няма да живее в историята“ (Играта на Пан Когито, прев. В. Деянова), макар че е усвоил годините, за да познае нейните „сурови режими“, вулгарните механизми на убийства и насилия, понякога и – както в Рапорт от обсадения град – става неин хроникьор.

Това стихотворение е поместено в сборника като трето поред, веднага след творбата 17 IX. В едно се свързват тук септември 1939 г., Армия Крайова, Катин, дългото и опасно следвоенно (морално) излизане от конспиративното време и военното положение от 1981 г. В този сборник акцентът не е поставен върху соцреализма, нито върху проблемите и литературния избор от началото на петдесетте години. В книгата има такива стихове като Орнаментатори, Силата на вкуса, съдържащи в себе си подигравка, сарказъм и остроумие. Но и на тях не пада акцентът, не с тях се свързва, нито от тях произлиза моралната доминанта, не те изразяват ведно същественото, историческото и екзистенциалното, „опита на поколението“. Това, което се случва, преминава, същественото е това, което изгражда човека (героя на цялата поезия), дори ако е свързано с поражение и разгром. И тази перспектива е важна днес.

Митологията

Орион, Аполон, Марсий, Нике, Мидас, Ахил, Пентезилея, Дамаст с прозвище Прокруст, Харон – за тях са преподавали някога дворцовите съветници, латинистите в гимназията. Разказите от митологията, макар че са правдоподобни и вечни, не могат да дадат спасение. Разбира се, митът е постоянно жив, но когато поетът пристъпи към мита, тогава изцяло чувства своята крехка индивидуалност и уникалност. Митовете провокират иронията. Йон, Рапорт от Рая, Пан Когито разказва за изкушението на Спиноза – изразяват бунт против обобщеността на митовете. В праведните мисли, в справедливите разсъждения, че „всеки ще бъде спасяван по отделно“, в тоталитарния рай родителите са отделени от децата. Кошмарът на лъжата, Този стих, Пред портите на долината от сборника Хермес, кучето и звездата са четени като целенасочена политическа сатира. Сега притчите се четат по друг начин. По-обобщаващи са (някогашните спорове около тях по-скоро губят значение). Те стават въпроси, образи на безпокойството. Остават неразрешени. По-скоро поставят въпроси, отколкото да дадат отговори. Над тях са клетвата, моралният императив, дългът. Човекът гледа на себе си отстрани, само по този начин той може да запази напълно дистанция към себе си, това дистанциране не е дадено в митовете и притчите. Създава го изкуството, конкретните творби. Херберт демаскира мита, не демаскира творбите (шедьоврите) на изкуството. Те съдържат конкретни човешки съдби, те са следи от личното прекосяване на непознатото.
Наистина, опасните метафизични тайни са разкрити от истински неразбираемото, независимо от човека и неподвластно нему битие – камъкът. Стихотворението Камък завършва разглеждания тук избор.

Верността

В петата последна част на стихосбирката се откриват, между другото, еротичното Розово ухо, Клепало – суха поема на моралиста: „да- да, не – не“, а също така и стихът Секвоя, нейните истории се събират в кръговете. „Тацит е бил геометрикът на това дърво“ – пише той. Кръговете на регулярните слоеве белязват пространството между двата наистина важни момента: раждане и смърт („нищо друго освен раждане и смърт/ вътре в кървавата дървесна маса“). Но Тацит е бил историк, а не геометрик и уникалната човешка съдба не може да се представи така разграфена – mondo geometrico.

Поетът (субект) би искал – както в стиха Пан Когито и въображението – „да остане верен/ на несигурната яснота“. Определенията „верен“, „спазване на заветите“ са много важни за Херберт. Предателството е вина и заплаха: предателство на мъртвите и живи приятели, предателството на родината, предателството в следването на истината, предателство на традицията, предателството на поезията. Всичките 89 стихотворения утвърждават равносметката пред дълга на верността: Ето какъв съм, това съм достигнал в словото си; това е животът на поета. (…)

Действие Второ – В бурята на живота

Епилог на бурята е следващият том от следващия етап на живота. Директно се говори за днешните дни. Не може да се мисли за себе си като предмет на целия живот, през цялата му продължителност наблюдаван синхронно – както в действие първо – в 89 стихотворения. Нахлува сегашният живот. Принцеса Даяна, певици, момче, убито от полицията, появява се Артур Менджижецки (на чиято смърт е посветен красив поетически спомен). Но това нахлуване е подложено на очевиден подбор. Липсват например няколко политически стихотворения, публикувани от поета през последните години. Името на това „второ действие“ има лек нюанс на самоирония. Животът (превърнат в стихове) се оказва „буря“, непрекъснат прилив на хаос, а не добре композирана симфония. Най-важната истина в този том не произлиза от разумния, леко скептичен и стоически в същото време Пан Когито. Стиховете са писани по време на болестта.

Господи
знам че дните ми вече са преброени
останаха толкова малко
Толкова че да мога да събера
пясъка с който ще покрият лицето ми

Бревиарий, прев. В. Деянова

Характерни са и военните метафори:

Копелето Паркинсон
ни припомни
че това още не е краят че не се е свършила
тази проклета война

Последната атака. На Миколай

Или:

не знам срещу кого (по дяволите)
е тази буреносна атака
на артилерията на тежката болка

Кол

Болестта се появява не само като тема, авторът показва, че знае за нея, чрез прекъсванията в гласа си, насилственото спиране, прескачането на мисълта, дори погрешната употреба на думи. И на този фон така силно звучи една от молитвите в Бревираий – „молитва за дълго изречение“.

Господи,
            дай ми силата и сръчността на онези, които
строят изречения дълги, като дъба разклонени, обхватни
като голямата долина, така че да вместват световете, сенките
на световете, световете на бляновете,
            а главното изречение да властва уверено над подчинените,
да контролира техния бяг, криволичещ, но изразителен
                                                                   basso continuo,
да цари невъзмутимо над суетата на елементите,
                                                                   да ги привлича,
както ядрото привлича електроните по силата на невидимите
                                                        закони на гравитацията…

(Прев. В. Деянова)

Тук прекъсвам цитирането, защото Хербертовата фраза нито е започвала с началото на цитата, нито е приключвала с неговия край. Ръководи я дълго поемане на въздух, в който човек може да се скрие, дълъг дъх, който доказва величието на изкуството, което се противопоставя на болестта… Това произведение спада към изключенията. Автотематичните стихотворения, произведенията за собственото писане, за поезията и творчеството, са почти изчезнали. Той вярва, че е необходимо да дава готови плодове и не е уместно да се обръща внимание на тяхната подготовка. Разбира се, това има и други обосновки. Херберт не се съмнява в стойността на изкуството и културата и във възможността за използване на стари мисли и думи. Той представя традиционни за собствената си дикция форми и думи, използва ги умерено, но постоянно. В Епилог на бурята също ги намираме: в прозаизираните и римувани стихове. От двете линии на предвоенната полска поетична традиция, Херберт със сигурност е по-близо до линията на Скамдандър, отколкото до самодостатъчното авангардно движение. Това го различава от съвременниците му, които дебютират след войната – Ружевич и Бялошевски. Сега, в старостта си, може сериозно да коментира добрата скамандърска строфа и да я използва.

Конкретността за Херберт е начин на откровение. Следват елементи от пейзажа – като планината в Ровиго:

изрязани от червената кариера
подобно на коледната шунка, покрита със зеле

Ровиго

предмети – писалка, мастило и лампа от елегии при сбогуването с тях. Накрая, в Епилог на бурята неща, които не напускат прозата на земята, за да влязат в небесния символ, в разглеждания тук с ирония „орден /на Пресветата изтънченост/ и Възнесението“. (Пан Когито. Ars longa). Тук са и всекидневните предмети, те не се появяват в ситуации, създадени от „варварина в градината“ или „Пан Когито – пътешественика“; не той изрича молитвите тук. Без неговата, винаги леко иронична персона се изрича благодарност „за целия този живот / в който потъвам“. Дори ако разглеждаме тези молитви като лиричен жанр, те ще бъдат чисто лични, директни лирични стихове.

Благословен бъди, че ми даде невзрачните копчета,
топлийки, презрамки, очила, реките мастило,
гостоприемните неизписани хартиени листа, прозрачните                                                                   джобове, търпеливите папки,
вечно очакващи.

Господи, благодаря Ти за спринцовките с игли дебели и тънки                                                                                             като
косъм, за бандажите, всевъзможните пластири, покорния                                                                                     компрес, благодаря
за капкомера, минералните соли, вендузите, а най-вече
за сънотворните хапчета с имена като римски нимфи,
                  тъй добри, защото умоляват, напомнят, заместват
смъртта.

Бревиарий, прев. В. Деянова

Това е благодарност както за чутия „кънтеж на дисонансни езици на хаоса“ (Бревиарий), за цялата буря, в която животът не е добре композирана симфония, когато мястото, където са свършили необходимите инструменти за писане и медицинско оборудване – остава да докосне в съня „чистия език на сладкия ужас“. Затова може би в 89 стихотворения липсват похвали на „предмета, който го няма“, на чистата креация. Ето защо – както Мертон признава в съня си –

по-слаб е от мен
пазителят на нищото
никога в живота ми
не успях да създам
достойна абстракция

Телефон

Светлинката на съвестта

Сега, в този следващ том, пълен със спомени, в стиха, посветен на лвовеца Лешек Електорович „с непоколебимо приятелство“, си припомня споделената младост в този град, момчешкото пътуване до Високия Замък. Спомня си баба си – „Мария от Балабану, Мария Опитната“. И се връщат факти от миналата история – стих за „Рапало, република на предателство“, където се е състоял през 1922 г. немско-съветски договор, тук е и жалбената песен за това „в ракли от бор/ загиналите в глъбината на гората возим“ (Песен). Тук е всичко, което принадлежи на вярната памет и на времето, което ни изпълва и заобикаля, времето на историята, времето на нашия собствен живот и времето на съществуване. Стихотворението Време може да се прочете като препратка към първото действие, като коментар на 89 стихотворения:

Ето, живея в различни времена, не съществуващ, болезнено неподвижен
болезнено подвижен и не знам наистина, какво ми е дадено и какво ми е отнето
завинаги.

Припомня си своята по-ранна военна младост, когато:

В ослепителното сега
трябваше да избера
така че дадох дума

въпреки че
бях много млад
и разсъдъкът ме съветваше
да не давам дума

Дадох дума

Думата обаче е дадена и макар че тя се превръща в примка около врата, макар и да е „заседнала в гърлото“ – той трябва да бъде верен на клетвата. Поезията се превръща в обективизиране на дадената дума, един от начините да я съхрани. Целият живот е в поезията, а чрез нея – в „ослепителното сега“. Поезията запазва това „сега“ и вътрешно го променя. Някога е било „ослепителното сега“ на войната, с годините се превръща в „ослепителното сега“ на съществуване, което може да се види и запази само чрез филтъра на поезията. В противен случай можеш да ослепееш (да полудееш) или да забравиш за истинското „морално“ сега, за истинското съществуване, за дадена дума. Необходимо е да се наблюдава тази вярност в различни ситуации, които изглеждат незначителни и недостойни за внимание. Една от най-красивите творби в цялото творчество на Херберт, включена в този том, е поетичната проза, която разказва за поддържането на вярата – Пан Когито и малкото животинче.

Написах, че скептичният и стоически Пан Когито няма да изрече най-важните истини в този том. Може би е вярно. Но Пан Когито не си тръгва оттук. Той остава онова Аз, което може да запази дистанция. На рамото му стои душата, „готова да излитне“. Именно той анализира такива често срещани фрази като „дойде на ум“, „стоеше на главата си“, „чупя си главата“. Това позволява откъсване от неприятните ситуации, по-нататъшно достойно живеене.

Душата
седи на рамото
готова да излети

Пан Когито. Актуално положение на душата

И

душата става болезнено крехка паяжина
стои във въздуха като усмивката на Джокондата
и на етруските момичета

Лирична зона

Душа, обляна от вечерна светлина „като при Коро“… Тази душа в тома е представена като нещо, което стои на ръба на съществуването, на ръба на битието. Повече е светло изкуство, отколкото реален живот. Истинският преход вероятно е някъде другаде.

Мъждука светлинката на съвестта звук равен
отмерва години острови векове
та накрая да пренесе на недалечния бряг
чълна и нишката основата и савана

Тъкан (Tkanina), прев. В. Д.

„Вътъкът на основата“ – това в тъкането няма смисъл. Но тук получава роля на оксиморон. А чълнът същевременно е тъкачната совалка, която се движи внимателно от първия ред на 89 стихотворения до последния на Епилог на бурята, и заедно с лодкаря през тъмната река на забвението върви към предела на нищото – към неизвестното.

Юни 1998 г.

Превод от полски Марина Братанова

Яцек Лукашевич е поет и литературовед, професор във Вроцлавския университет, един от водещите полски хербертолози, номиниран за наградата „Нике“ за книгата си „Херберт“.

[1] Първата публикация на текста излиза в сп. Odra, 1998, бр. 9, в годината, когато Херберт напуска този свят. През 2018 се навършиха 20 години от смъртта на поета, поради което Полският сейм я обяви за Година на Херберт. Б.пр.
[2] Цитатите в превод на В. Деянова са по изданието: Зб. Херберт, Силата на вкуса, София, 2001. Останалите са в превод на преводачката на статията. Б.пр.

Още от Збигнев Херберт в Портал Култура: „Гордиевият възел“, есе, превод Вера Деянова