0
4104

Последният ваксаджия

Да си лъснеш обувките винаги е означавало едно нещо – че ти предстоят ценни мигове, нещо, което след време, в спомените си, може би ще наричаш празник.

Само допреди пет-шест години имаше поне двама ваксаджии в центъра на София – един до Св. Неделя и един на Раковски, на ъгъла с Аксаков. Но този на Раковски беше истинският майстор. Той седеше кротко зад старото си красиво сандъче, обковано с месингови ленти по ръбовете, с пълен набор от четки, закачени на гвоздейчета отпред,четки с дълги и къси косми, строени една до друга, като гривите на кончетата от гвардейско кавалерийско отделение, и с кръглите кутии с разноцветни бои, подредени в две колони от двете му страни, и с още ред други, по-малко познати, но също нужни за занаята му вещи като бурканче със сапунена вода и кадифения ален плат, който му служеше за постигането на истинския, окончателен блясък. С тези ивици плат, както ми беше споделил веднъж, го снабдявал негов приятел сценичен работник от близкия театър, който на свой ред набавял плата, като режел незабелязано от топовете ненужни завеси, натъркаляни в едно от помещенията. И ваксата му миришеше другояче, силно, остро, празнично, не като купешките пасти от магазините.

Но ваксаджията все по-трудно се надигаше от ниското си столче, за да отиде да си вземе една супа от близката гостилница. И като се върнеше, все по-трудно сядаше на ниското си столче, откъдето се виждаха главно краката на хората, от колената надолу, един несекващ калейдоскоп от обувки.

Един ден ваксаджията не се появи. И както преминаващите бяха свикнали да го виждат неизменно на ъгъла, опрял гръб на колоната до стъклената витрина на големия магазин зад гърба му, така бързо го и забравиха.

И затова почудата ми беше още по-силна, когато един ден, след години, пак видях, че там седи ваксаджия. Той не беше същият, беше много по-млад човек, по-едър, по-пълен. А и сандъчето му изглеждаше по-бедно. Аз самият отдавна ходех само с маратонки и вече малко ме интересуваше дали обувките ми са чисти или не. Но се приближих до него и спрях.
– Тук идваше един ваксаджия навремето, преди години – казах.
– Да, това беше баща ми.
– Какво стана с него?
– Почина.
Погледнах със съжаление маратонките си. Ей богу, ако сега бях с обувки, щях да си ги лъсна при сина на стария ваксаджия. Въпреки че сандъчето му беше бедно, обикновено и сиво, сковано надве-натри и въпреки че нямаше нито онази гвардия от четки, нито стройните колони от кръгли кутии за бои с най-различни цветове, нито алената кадифена ивица от театрална завеса за постигане на истинския блясък.

Скоро и синът изчезна. Явно вече нямаше хляб за тези хора – ваксаджиите. Понякога минавам пак оттам. Вземам си едно кафе и заставам на ъгъла. И си мисля разни неща. За бащите. За синовете. Ей такива неща. За обувките и за маратонките. За празниците. И за времето, в което живеем.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияНирвана за Жена и Мъж
Следваща статияЗа усилието да преброиш света