Да, когато всичко свърши, се сети, че вече беше чел подобна история, не само подобна, а направо същата, преди години. Къде я беше чел? Сети се и това. Сети се удивително бързо, като се има предвид, че паметта му вече приличаше на детско влакче с изтощени батерии, влакчето ту тръгваше, ту спираше, ту правеше цяла обиколка по релсите, ту засядаше на гарата. Но сега се сети. Бяха ходили с жена му на някаква хижа преди три години, разхождаха се по цял ден по високите поляни, прибираха се, хапваха, той играеше тенис на маса с готвача, и в някой от тия кротки дни цигарите му паднаха зад гърба на дивана, той го отмести, за да ги вземе, и на пода, в прашното и тъмно пространство, намери тази книжка, беше с меки корици и отпечатана на евтина хартия, на всичкото отгоре се оказа фантастика, а той фантастика не четеше, но понеже нямаше друго за четене, вечерта, като си легна, я отвори.
И сега, когато всичко свърши, историята, която беше прочел тогава, изплува в главата му.
Но какво се случи? Ето какво. Течеше последният ден от симпозиума на жена му в онзи голям чуждестранен град, той беше просто придружител, и друг път, при други подобни събития в други чужди градове никой не ходеше на мероприятията в последния ден, но сега тя трябваше да присъства и затова излезе много рано, а полетът на самолета им беше вечерта в седем, той трябваше да вземе багажа и да се придвижи до летището, разбраха се тя да дойде направо там.
Когато се събуди, жена му вече я нямаше, беше излязла рано-рано, както бяха говорили, той изпи две кафета долу на рецепцията, разходи се по уличките край хотела, натъкна се на улична художничка и в пристъп на безразсъдство или на сантименталност купи една нейна картинка, на малката колкото носна кърпа картинка, нарисувана върху картон, личеше някакъв открит подлез, от двете страни към това открито пространство се спускаха внушителни стълби, подлезът беше рисуван отгоре, сякаш художникът го беше гледал от въздуха. Картината струваше двайсет евро и той я взе, без да знае защо го прави.
Уби още час-два в разходки, върна се в хотела, събра багажа в двата куфара и ги помъкна към рецепцията. На всеки кръгъл час от хотела имаше автобусчета към летището, качи се на едно автобусче, пристигна на летището, уби още два часа по пейките в залата, като си гледаше в телефона, и накрая видя, че е станало време и жена му да пристигне, бяха се разбрали къде да се чакат и той се запъти с двата куфара натам. Жена му скоро пристигна, и тя не беше срещнала трудности с придвижването, разказаха си набързо часовете, през които бяха разделени, и сетне се насочиха към ескалатора, който разсичаше огромното стълбище надве, трябваше да се озоват на долното ниво. Но тъкмо когато вече бяха в средата на огромното пространство долу, настана суматоха, чуха се викове, които кънтяха в облицованите с камък стени. И изведнъж до тях изникнаха двайсет-трийсет войници, или полицаи, или жандармеристи, облечени в бронежилетки и с автомати, те разделиха тълпата като с нож, жена му остана от едната страна, той от другата. Униформените наредиха на хората да се качват нагоре по стълбищата, той се обърна и видя жена си по другото стълбище, още веднъж се обърна, вече горе, и я видя още веднъж. И тя се беше обърнала и го гледаше.
Последва едно кошмарно денонощие, телефоните им нямаха сигнал и двамата нямаха връзка един с друг, накрая той получи информация за новия полет, беше страшно уморен, не беше спал изобщо, очите му пареха, отново седеше на пейка в чакалнята на летището и я търсеше, зърна я накрая, изправи се, но нямаше сила да тръгне към нея, а чакаше тя да дойде при него. Прегърнаха се, но продължаваха да се оглеждат тревожно наоколо.
Прибраха се вкъщи и след няколко дена напрежението ги отпусна, и както често става, започнаха да търсят смешното в цялата случка, тя се сети, как един от полицаите, които ги бяха подкарвали като стадо овце нагоре по стълбището, бил страшно млад и за да изглежда по-възрастен и зрял, постоянно се мръщел, той пък се сети как на един от неговите полицаи носът му течал, и как той постоянно го бършел с ръкавицата, и ръкавицата му лъщяла, това неговото не беше особено смешно, нейното беше по-смешно, но в тази непонятна история трябваше задължително да има смешни неща и те трескаво ги търсеха, тогава той се сети за картинката, още не беше ѝ я показал, намери я на дъното на куфара, картонът се беше пречупил, но той го изправи, поглади с ръка пукнатината и постави картинката пред очите ѝ. Тя я погледа, погледа и изведнъж побледня. Това е същият подлез, каза, където ни разделиха. Той не намираше такава прилика, но се съгласи. И когато се съгласи, и на него подлезът от картинката все повече започна да му заприличва на техния подлез; и започна да му става страшно, откъде-накъде ще купи часове преди случката картинка на същия подлез. И тук вече в главата му изплува онази евтина книжка с фантастика и историята, която беше прочел тогава. Тя описваше буквално тяхната история, разбира се, имената бяха други, градът беше друг, но историята беше същата. Това беше тяхната история.
Дори и заглавието на разказа се сети. Разказът се наричаше Последният ден.
Погледна жена си. Нямаше какво толкова да ѝ каже. Даде си сметка, че те си бяха казали почти всичко с онзи поглед помежду им, когато стояха всеки на върха на неговото стълбище, а между тях лежеше кънтящият подлез.
