0
5574

„Последният магнат“ и Фицджералд

„Онези, които дръзват да екранизират големи литературни творби, ще трябва да бъдат държани много сериозно отговорни за вулгарно нашествие в чужда територия.“ Есето е прочетено по Би Би Си през 1976 г. Публикува се за първи път.

За мен екранизирането на една голяма литературна творба изисква преди всичко голяма доза нахалство, което някои наричат смелост. Нахалство е когато някой си режисьор, сценарист или Господ знае какъв, дръзне да нахлуе в свещената обител на нашето въображение и се опитва да умъртви скъпи, собствени образи и картини, създадени чрез непосредствените реакции на една чиста интуиция, възпроизведена от субективни, чисти чувства – за да замени това с доста компромисните плашила на своето обикновено твърде посредствено въображение. Не съм далеч от мисълта, че ония, които дръзват да екранизират големи литературни творби, ще трябва да бъдат държани много сериозно отговорни за вулгарно нашествие в чужда територия.

Може би 999 на хиляда от предприетите досега опити са ужасни провали, които са се опитвали да смачкат непосредствения живот на читателското въображение с пластичната импотентност на своите сурогати. Нека само си припомним някои от тези престъпления. Аз съм видял три версии на „Война и мир“ – американската, английската и съветската. И трите версии бяха най-долнокачествено посегателство срещу силни и пълнокръвни образи, някакви филмово-оперетъчни пародии на едно велико произведение. Или да вземем „Ана Каренина“. Или последната отвратителна екранизация на „Мадам Бовари“. Господи, какво ужасно нахалство се е искало от английските телевизионни продуценти, за да унищожат един класически образ, толкова жив във всяко читателско въображение. Или да вземем някогашната българска екранизация на „Под игото“, която сякаш имаше за задача да смачка святото чувство на българските читатели при прочита на романа. Едно от най-големите покушения беше именно срещу Скот Фицджералд и най-хубавия му роман – „Великият Гетсби“. Човек може само да немее пред безочието на режисьори и актьори да превърнат едно голямо произведение в досадна филмова лимонада.

И ето сега вече ни предстои да оценим и последното покушение. В Холивуд е завършен филм по романа на Скот Фицджералд „Последният магнат“. Чарлз Фолей е изпратил специален репортаж до лондонския вестник „Обзървър“, нека сега ви прочета този репортаж, както е написан, за да се опитаме да отгатнем какъв филм ни чака:

„По време на тези последни странни години в Холивуд, Скот Фицджералд бе започнал да се чуди дали все още съществува. Една сутрин той изпрати до самия себе си следната отчаяна картичка:

„Драги Скот, как си? Аз имам намерението да дойда да се видим. Живея в градините на Аллах. Твой Скот“.

Фицджералд и неговите критици вярваха, че той е свършен като „романист“. Тук, в Холивуд, върху територията на „направѝ да ти вярват“, той печелеше равностойността на 800 английски лири седмично и произвеждаше сценарий след сценарий с търпението, както той се изразяваше, на „призрак в къща на призраци“. Макар и получавани с рутинен интерес от Луис Майер и магнатите на МГМ, изглежда нито един от тези сценарии не достигна екрана. Само един-единствен път Фицджералд видя своето име под заглавието на „Трима другари“ и откри, че две трети от неговия сценарий бе изчезнал.

„О, Джо – писа той до режисьора Манкевич, – аз съм напълно отчаян, че месеци работа и мислене тук биват отхвърлени за една бърза седмица… Не могат ли понякога режисьорите да грешат?“

Отговорът беше очевиден. Когато през декември 1940 година Фицджералд почина от сърдечен удар, предизвикан от прекалената злоупотреба с алкохол и лекарства, той вече пишеше не по поръчка на филмовата индустрия, а за самата нея. Неговият холивудски роман, макар да остана незавършен, беше според Едмънд Уилсън най-добрият. Беше остроумен, страстен, лишен от горчивина.

През последните години, след като Фицджералд си отиде едва 44-годишен, Холивуд се опита да поправи отношението си към него. (Колко ли много би желал Фицджералд, гледайки всичко това от рая, да спрат да се занимават с него?) И както често става в Америка, една легенда се превърна в индустрия.

„Великият Гетсби“ бе игран като пиеса и бе екранизиран три пъти. Животът на самия Фицджералд, четирите му големи романа и множество разкази бяха непрестанно филмирани – било за кино, било за телевизия. Бяха продадени милиони книги за живота на Фицджералд. В университетите се изляха цели реки от тезиси и дисертации на тема Фицджералд и английския език.

И сега, след като Холивуд се влюби в своето собствено минало, незавършеният шедьовър на Фицджералд бе екранизиран и ще бъде пуснат по британските екрани през март. Миналото лято продуцентът Сам Шпигел и режисьорът Елия Казан плюс най-внушителен актьорски състав се опитаха да пресъздадат „Последният магнат“.

Сценарист е Харолд Пинтър, известният английски драматург, глав­ната роля се играе от най-търсения днес млад актьор Робърт де Ниро, който изгражда образа на Мънро Стар отчасти като Фицджералд, отчасти като самия Сам Шпигел, който изглежда е последната останка от онези суетни, стари и обаятелни холивудски чудовища.

Шпигел, който е на 72 години, споделя: „Цели три години от моя живот преминаха в създаването на този филм. Избрах Казан за режисьор, понеже се разбираме много добре, освен това никой друг не може да изтръгне повече от един актьор, отколкото той“.

За Шпигел и Казан в този филм е заложено много повече от четирите милиона английски лири, които ще струва той. 69-годишният Казан опита през последните десет години и една нова кариера – тази на романист. Така че повърхностно погледнато, „Последният магнат“ изглежда като доста нестабилен кораб, който ще трябва да удържи напора на двамата. Романът представлява накъсана, епизодична работа, чиято главна сила е в остроумието и грациозноста, с които Фицджералд изобразява Стар – гений от филмовото студио, който прозвежда през 30-те години по един филм седмично. Прототип на Стар е детето-чудо на МГМ Ървинг Талберг, с когото Фицджералд работи през 1931 година и който умира на 37 години, съсипан от различни конфликти.

Във филма за първи път виждаме магната да приласкава чрез чудесно представление устата чуждестранна примадона (Жана Моро), бързо до уволнява един негоден директор на продукции, да очарова един бунтуващ се английски романист и да дава съвет на Дъглас Фъербанкс, който е обзет от внезапна импотентност. След около един час подобни сцени, филмът, както и книгата, прелива в любовна история.

Младата и неизвестна Ингрид Боултинг играе ролята на Катлийн Муър – изключително красива, с кожа като на някой от ангелите на Рафаело и със стил, който ви кара да се обърнете два пъти, сякаш тя ви готви нещо. Катлийн се предава на страстта на Стар. Те се любят цяла нощ в огромна плажна къща с открит покрив. Той ѝ се кълне във вярност, но накрая тя го оставя, за да се омъжи за друг. Това е всичко. Никой не е убит, прострелян или изнасилен, единствената по-силна сцена е пиянското сбиване на Стар с профсъюзния бос. Всичко в „Последният магнат“ е в стила на романа.

Прототип на Катлийн е Шийла Греъм, младата холивудска писателка, която се запознава с Фицджералд през 1937 година. Красива, с твърда воля, интелигентна, тя му напомня за първата му жена Зелда (тогава в психиатрията) и за времето, когато светът за него е все още нов и златен. Според Едмънд Уилсън именно тя му помага да възстанови самочувствиетото си за сериозна работа.

Пестеливият диалог на Пинтър, накъсан от характерните за него паузи, е изцяло верен на Фицджералд. Освен това Пинтър е внесъл и някои свои елементи в ролята, играна от Робърт Мичъм, директор на студио от 30-те години. Шпигел твърди, че Пинтър е работил върху сценария на този филм почти две години: „Това бе най-дългата му работа върху филм. Ние прекарахме месеци, обсъждайки първия вариант, което беше повече пренаписване, отколкото писане. Много промени бяха предложени от мен и самия Казан. Харолд прояви огромно търпение, понеже обичаше книгата“.

Шпигел обяснява така образа на Стар: „Той е продуцент, който се интересува единствено от филмите, на които поставя името си. Той е вманиачен човек и огромен егоист. А егоизмът в изкуството е творческа сила“. 

Всичко това до голяма степен се отнася и за самия Шпигел. Човек може да направи силен филм за неговото собствено издигане като магнат. От Виена той отива в Палестина като един от първите пионери в дните на британското управление. После става търговец на памук, после сценарист в Европа. Избягвайки Хитлеровата мрежа през 1939 г., той постъпва на работа в МГМ като консултант по сцените и през 1942 г. продуцира „Приказки за Манхатън“. По време на този филм той изненада мнозина, като смени името си, в изблик на патриотизъм, и хората се смяха. Но никой не се смя, когато Казан режисира за него „На кея“, където взе участие младият Брандо, а филмът получи осем Оскара…

От друга страна, възгледите на режисьора Казан съвпадат с тези на продуцента Шпигел за това какво да представлява филмът „Последният магнат“.

Казан заяви, че се е опитал да направи един елегичен филм, едно умишлено адажио, което да отразява ритъма на книгата.

„След като Фицджералд – каза той – навлиза по-дълбоко в сюжета, интересът му преминава от холивудските пиротехници към психологията на двамата главни герои. Стар е човек, който създава мечти и се опитва да вплете и Катлийн в тях. Но бидейки индивидуалист и незивисим творчески дух, тя тръгна по свой собствен път.

Отново и отново Фицджералд се връща към света на мечтите. Може ли човек да предаде на екрана текста на Фицджералд? Какво е излязло от целия филм? Според всички, които вече са гледали този филм, той е най-добрият филм на Казан с великолепно изиграна главна роля на Робърт де Ниро, с честна и вярна адаптация на Пинтър. Хората от Лос Анджелис обаче мразят филма. „Един голям миш-маш, само паузи и горещ въздъх“, казват те.

Враждебността може би има нещо общо с факта, че Шпигел и Казан с нюйоркчани, както и с това, че са казали доста жестоки неща за Ходивуд. Но може би истинската причина е самият Фицджералд. Той е поетът на неуспеха, а в Лос Анжелос неуспехът е непростим грях. Когато героят Стар излиза на огромната като хангар сцена, накрая той ни казва, че на това място талантът винаги ще бъде след личността и че може би онова, което бе написал Фицджералд, е чиста истина: „Няма второ действие в американския живот“. 

Остава подозрението, че Холивуд е подлъгал един американски народен герой към неговата гибел, унищожил е с алкохол и долари най-големия писател на онова поколение. И това не е легенда, която хората от Лос Анжелос биха желали да чуят.“

Така завършва репортажът на Чарлз Фолей. А на нас ни остава да изчакаме филма и да видим кое какво е. Дано наистина този път не са се подиграли със Скот Фицджералд.

На главната страница: Кадър от филма „Последният магнат“, реж. Елия Казан, 1976 г.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияИграта на Галсеран
Следваща статияДух и материя