0
721

Последното приключение е смъртта

Снимка Анелия Янева, Дневник

Ако си прокълнат с театър като Димитър Гочев, той рано или късно те застига. Сблъсъкът е челен и неизбежен.

Поне при двама големи в (българския) театър така стана. За единия – Крикор Азарян – преобразяването се случи със спектакъла на Боян Дановски „Дървеница”. Той влезе в него като нормировчик от завод „Петър Ченгелов” и си тръгна заразен с театралната чума, от която така и не се избави до последния си ден. Другият – Димитър Гочев – отиде на спектакъла на Бено Бесон „Мирът” в Дойчес Театер като студент по ветеринарна медицина, но излезе от него друг човек. После разказваше: „нещо ме тресна по главата, вцепених се от възхищение”. Като го попитах, години по-късно, голяма или малка е била крачката от ветеринарната медицина до театъра, той отговори: „Е, нали все при животните си останах…” За него актьорите бяха „особени животни”, обичани, но и загадъчни, в които се опитваше да се претопи. Обграждаше се с малки, но устойчиви общности, които го следваха от град на град (Виена, Кьолн, Бохум, Хамбург, Берлин), от театър към театър (Бургтеатер, Талия Театер, Дойчес Театер, Фолксбюне) и от спектакъл в спектакъл. Толкова здрава беше спойката им, че дори наричаха Алмут Цилхер (съпругата му), Волфрам Кох, Самуел Финци и него „квартетът Гочев”. („Взаимно се зареждаме и нахъсваме, заедно избираме текста, който ще правим – тяхното мнение е също толкова важно, колкото и моето. Гледам да използвам тая тяхна енергия, заедно да я насочим натам, където ще е полезна за всички ни. Няма водещ и подчинени, всички сме еднакво важни, като скачени съдове сме, преливаме от един в друг…”).

„Битката на негъра и кучетата“

Репетицията, общуването с тях Гочев приемаше като любовен акт, а зрителите – за шайка воайори. Дори когато „публиката аплодира титанично”, както писа за спектакъла му „Персите” „Берлинер цайтунг”. Имах късмета да воайорствам по време на една тяхна любовна игра. Случи се на генералната репетиция на „Самоубиецът” от Ердман във Фолксбюне. Той седеше кръстато по турски на стола в средата на първи ред и димеше демонстративно точно под знака „Пушенето забранено”, увиснал укорително над главата му. Приличаше по-скоро на футболен треньор, който окуражава играчите си с одобрителни подвиквания и възгласи „Браво! Точно така!”. Абсолютно щастлив. Мисля си, че така разтворен и толкова себе си не съм го виждала на друго място – нито докато бродехме из един остров-галерия в Германия, нито докато седяхме една лятна вечер заедно с Анри Кулев и Теди Москов в кръчмата на село Варвара. Явно на такива места го нямаше жизнено необходимото за него „триене”. Трябваше му непрекъснато да усеща съпротивата на средата, на текста, на материала. И на свой ред да им се съпротивлява. За да „видят зор” с него. Родопските му темели, долното течение на Марица изглежда го дърпаха в червата, дори когато в Германия отдавна бяха престанали да гледат на него като „прясно балканско месо”. Сякаш винаги с единия крак беше в България: нали той подкокороса Златина Тодева да направи моноспектакъла си „Забравените от небето”, иначе как щяхме да открием това актрисище, чак когато вече беше навършила 70-те. А после, когато от нея останаха почти само шепа кокали, я взе в спектакъла си „Буре барут”, защото „други такива кокали никъде из Европа не можеш да намериш”. Потъването му в пиесата на Деян Дуковски също някак го сродява с Крикор Азарян, макар че той я прочете през Брехтовото отстранение, а спектакълът на Азарян беше като мъжко барутно хоро. Другата им обща страст беше „Бая си на бълхите” от Боян Папазов („От много време не мога да чета съвременна драматургия, защото не се срещат вече толкова пълноводни текстове, но пиесата на Боян е невероятна! В нея ни има целите описани.”), но той така и не успя да я превърне в спектакъл.

filoktet
Самуел Финци, Димитър Гочев и Йозеф Бирбихлер във „Филоктет“

Със смъртта на Димитър Гочев сякаш за втори път умира и Хайнер Мюлер. Едва ли скоро ще се намери друг негов толкова встрастен, дълбок и упорит следовник и съавтор. И едва ли някой би оспорил, че тъкмо Димитър Гочев откри Мюлер за германския театър.

Текстовете на Мюлер го караха да реагира на съвсем първично, телесно ниво – от един челен сблъсък с дърво на берлинската „Кастаниеналее” през 1964, докато чете в крачка неговия „Филоктет”, до признанието, че усеща театъра с карантиите си, че чувства неговия ритъм с петите и че оставя текста първо да мине през тялото му (най-вече като изпълняваше като актьор „Хамлетмашина” и „Филоктет”).

Тази телесност успяваше да предаде и на публиката – усетих „Персите” като допир о скала, като физическа тежест на монолитен къс, като надвиснал над главата ми античен храм. В него речта се беше превърнала в материална субстанция, думите – буквално – тежаха като камък, запратен към публиката от енергията, с която ги произнасят актьорите. Релефът на тези думи, тяхната осезаемост и вещественост позволиха дори на слепеца с бял бастун, когото забелязах в салона на Дойчес Театер, Берлин, да се превърне в равностоен зрител с пълноценни сетива. Незрящият би се лишил от гледката на пъстрите конфети, които се сипеха непрекъснато в „Битката на негъра и кучетата”; от пороищата зелени ябълки, които се търкаляха по сцената в „Буре барут” (сценограф Анри Кулев); от ниско падналата мъгла, из която газеха актьорите в „Иванов” (знакови, говорещи елементи в тези представления на Гочев), но в „Персите” визуалната аскетичност правеше словото в античната трагедия на Есхил, преведена от Мюлер, още по-ударно.

„Персите“

Билетите за „Персите” се разпродаваха 18 представления напред; Димитър Гочев неведнъж беше обявяван за режисьор на годината; през 2007 г. получи  специален Аскеер за творческа чест и принос към българското и европейското театрално изкуство; през 2011 г. подели със Самуел Финци престижната театрална награда на Берлин за епохалните според журито спектакли „Битката на негъра и кучетата”, „Иванов”, „Персите” и „Палата №6”. Сега успехът изглежда предизвестен, но той е предхождан от наказанието на дирижираната през 80-те години българска официозна критика за неговия „Филоктет” в театър „София”; има го скиталчеството от сцена на сцена („Иван Кондов, бог да го прости, направи много за мен, докато работех във врачанския театър…”), има го и оня спектакъл „Леонс и Лена” в Лудвигсхафен през 1993 г., когато половината салон – 600 души, напуска по време на представлението… Димитър Гочев не завърши живота си като „водка-труп”, само защото продължи въпреки всичко да прави театър. Но и от него си замина сякаш преди да сложи точка. Както говореше немски – все нямаше търпение да стигне глагола в края на дългите му изречения.

*Заглавието е на един от четирите текста, които Хайнер Мюлер дава на Гочев малко преди смъртта си.

„Иванов”, най-нашумелият спектакъл на Димитър Гочев, ще бъде показан по БНТ на 26 октомври от 21,45 часа. В ролите: Самуел Финци, Алмут Цилхер Хендрик Арнст, Волфрам Кох, Силвия Ригер и др.