0
2057

Послеслов към Астолф дьо Кюстин

Маркиз Астолф дьо Кюстин (1790–1857)

Маркиз Астолф дьо Кюстин, „Русия през 1839 г.“, Издателско ателие Аб, превод Невена Керемедчиева, 2003 г.

Като привилегирован жител на Швейцария съм свикнал от малък да се движа в кръгове на обществото, които наричат себе си емигрантски и които са многобройни за нашата малка страна, подслонила в течение на вековете бежански групи от много други нации, главно преследвани заради религиозни, политически или други убеждения.

Едно от тези общества е на рускоезичните кръгове на хора, избягали от революцията през 1917 и последвалите години. Този сорт хора, които се срещат в цяла Европа, са известни в България и Швейцария под името белогвардейци. Тъй като от дете говоря много чужди езици, между които и руски (имах за гувернантка стара руска аристократка), си спомням как през 70-те години бях поканен на честване на кръглата годишнина на една възрастна рускиня.

Хрумна ми идеята да представя на това общество и младия си приятел, емигрант от България, който – като разбиращ руски и сам бидейки русофил – изяви също желание да се срещне и запознае с „истински“ руснаци, много от тях вероятно аристократи по дух, различни от говорещите руски език функционери на КПСС, които в България бил свикнал да гледа по телевизията.

Старата дама, чиято годишнина се готвехме да почетем, също възприе присърце моето желание – и ето ние се появихме на тази вечеринка.

Пикантно е да се спомене, че значителна част от тези възрастни руснаци бяха изживели България като действителност в своята детска или юношеска възраст. България е била „транзитна приемателна станция“ на повече от половин милион руски поданици през цялото десетилетие от 1917 до 1927 г. Стотици кораби, гемии и лодки, успели да достигнат до спасителния български бряг, били буквално претъпкани с хиляди руснаци, чийто живот по този начин бил спасен от вилнеещата отмъстителност на болшевишката вакханалия.

Малкият, но храбър и гостоприемен български народ бе разделил оскъдните си обеди и вечери с тези всъщност неканени гости, но поради верската си и изобщо невиждана другаде по нашата планета търпимост, той бе извършил подвиг, какъвто – спрямо числеността си – почти никой друг народ не е сторил. Обличайки, обувайки и нагощавайки довчерашните си противници в Първата световна война, българите са дали урок по християнство на всички останали цивилизовани нации, при това без да чакат да бъдат увещавани и кандардисвани от когото и да било.

Много малко днешни жители на планетата си спомнят, че в Първата световна война определена цел на самодържавието е било включването на Босфора и Дарданелите, заедно с територията на цяла България, в пределите на Руската империя. Само това било достатъчно да накара добродушния български войник да изтика казашките пълчища отвъд устието на Дунава, откъдето били впрочем и дошли.

Споменавам всичко това съвсем безпристрастно, като историк, който констатира факти…

Та значи, връщайки се към нашата вечеринка, казах вече, че доста от гостите са били някога в България и по-заможните, имащи връзки, пари или роднини, били успели да се придвижат по на запад към Берлин, Прага, Виена, Женева, Париж или в САЩ и Южна Америка.

Когато представих на това мини санктпетербургско общество моя млад български приятел, бях изненадан от необичайната сърдечност и любвеобилност, както и от потока на свръхкомплименти към него и неговата нация!

Слисвайки се, си казах: „това е може би онази тъй наречена славянска солидарност“…

Слисването ми нямаше обаче граници, когато установих, че след няколко часа, когато българинът поблагодари и се сбогува, всички тези хора, включително и домакинята, които го бяха обсипали с комплименти, изведнъж млъкнаха, за да се чуе само леденометалният коментар на баришнята: „В конце концов турецкая кровь убралась!“ Гръм да беше паднал, нямаше да бъда поразен по този начин, отколкото слушайки това нечувано и нетърпящо възражение и коментар изказване.

Бедният български студент емигрант бе предизвикал само с присъствието си расова ярост, която един цивилизован човек не би очаквал от „аристократични представители“ на народ, живял самият той 300 години под монголски ярем. Не само това, но и огромният миш-маш от над 120 националности в Русия и по-късно в СССР не е ли само по себе си основание за по-голяма сдържаност и скромност, камо ли за подобни расистки изказвания…

Тази оценка заседна в ума ми и ме накара да преосмисля всичко руско…

Да поканиш на гости някого, идващ също така от страна, разграбена от болшевиките, да го обсипеш невъздържано с любезности, за да може после още по-невъздържано да го оплюеш, че бил турска кръв и безкултурен дивак, и какво ли не още… От солидарност с добродушния български състудент и приятел 20 години по-късно, сега, реших да спонсорирам една поредица от книги, касаещи Русия, но забранени или премълчавани в България, както разбрах, чак до днес!

Когато в наше време наследниците на самодържавието и на партийните генерални секретари нямат вече казашки пълчища или ръждивите им танкове не плашат никого, те пак заплашват или шантажират със затваряне на кранчето с газта и си вярват, че ще сплашат орталъка…

Да видим дали има още наивници да се хващат на тази въдица!? Докато някои хора смятат все още, че Русия ги била „освободила“, то руснаците смятат само, че българинът е бил „освободен от длъжност при султана”, за да встъпи в подобна длъжност при руските царе, диктаторите от КПСС или съвременните им наследници в Кремъл.

Та значи ние сме сигурни, че ако някой някъде все още дразни българите „със затваряне на кранчета“, забравяйки, че пише на българската буквена система, забравяйки, че първият всерусийски митрополит е бил българинът Григорий Цамблак, забравяйки, че българите дадоха 20 000 доброволци в руско-японската война през 1904 година и че България спаси близо половин милион бежанци-руснаци, които никой не беше канил, от които една пета се заселиха завинаги в тази страна след 1917 година – то този народ сигурно ще тресне вратата на север с думите на П. Славейков „Не ви щем ни меда, ни жилото!“.

С това приключвам обръщението си към публиката с надежда критичното мнение на гениални западноевропейци да събуди не само интереса на българския читател, но и да му даде възможност да прецени сам, че хората и нациите може да имат всякакви „роднини“, приятелите си всеки сам трябва да избира, а добре знаем, че приятели не се шантажират един другиго!

Камен Кенов (1954) произхожда от стара пловдивска фамилия, която има принос за развитието на музикалното изкуство и култура. Завършва Държавната музикална академия в София и специализира при професор Рудолф Бухбиндер (Базел). Печели наградата по камерна музика на Асоциацията на швейцарските артисти, заедно с известната цигуларка Емили Хауденшилд (1981). Дипломира се като взима най-високата Диплома за солист в Швейцария (1983) и започва концертна дейност, като все повече интересът му го води към камерната музика. Работи като гимназиален учител по пиано, прима-виста и траспониране и води курсове по техническа квалификация на швейцарските учители по музика. Избран е в президиума на Профсъюза на швейцарските музикални педагози и работи като вицепрезидент до 2002 г. Започва да се занимава с издателска и благотворителна дейност през 90-те години, като насочва усилията си към музикалните институции. Неговата лична амбиция е Пловдив да стане център на органното изпълнителско изкуство в България. Работейки за нейното осъществяване, изпраща среден орган, който е в Католическата църква, втори по-малък в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство (АМТИИ) в Пловдив и три малки учебни електронно-механични органа, лично закупени и дарени от него на Средното музикално училище „Добрин Петков“ в Пловдив. Така то става първото училище в България с клас по орган. Основава заедно с Бени Зигрис (шеф на профсъюза на акордьорите в Швейцария) фондация „Приятели на музиката в България“, която доставя огромно количество помощи, сред които: 62 пиана, 8 рояла, 10 цигулки, нотни издания, партитури и книги. Изпраща на катедра „Сравнителна лингвистика“ в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ личната библиотека от 5000 тома на покойния световноизвестен компаративист професор Е. Стайгер (Цюрих). Захранва с чужда литература учредения по инициатива на ректора на АМТИИ професор Анастас Славчев книжно-нотен фонд „Никола Кенов“. През 2003 г. Камен Кенов е удостоен с почетното звание „Доктор хонорис кауза“ на АМТИИ.

На главната страница: Парад на Врангеловите войски във Варна, 1921 г., източник Държавна агенция „Архиви“