Това село някога е наброявало близо 5 000 жители и е било най-голямото в Радомирска околия.
Сега вече не е така.
Но славеите призори все така пеят неистово, в захлас, скрити в клоните на дърветата, пеят тъй, както са пели и преди век и половина на острова, където намира смъртта си Хаджи Мурат на Лев Толстой; тъй, както вероятно са пели и тогава, когато в землището на селото е процъфтявал древният римски град Елея.
Докато ги слушаш в онзи час, когато светът спи най-дълбоко, разбираш, че това не е само птича песен. Това е нещо повече. Това са псалми, които хвалят Творението. Сребърни стълби, по които се изкачваш до небето.
Призори жегата я няма. Подухва ветрец. Чува се проблейване на овца, лай на куче. После се развиделява и изгревът превръща рухналата плевня в съседния двор в огромния гръден кош на праисторически динозавър.
В този миг времето спира, колкото да разбереш, че хора, дървета, камъчета и треви са едно. И всичко това се нарича България.
И пред лицето на Бога няма вчера и утре, а всичко е днес.
После вселенският часовник отново тръгва.
Дочуват се хлопките на козите, селото размърдва старите си членове, вкоравените си стави и всеки поема по делата си.
Облечените в черно стари жени тръгват уж да налеят прясна вода от чешмата на моста, но по пътя си поспират и подобно на мравки, срещнали се на мравчата пътека, докосват пипалцата си, казват си новините и после всяка продължава пак по пътя си – коя за вода, коя за хляб. Коя до гробищата – да прелее гроба на мъжа си и да остави до скритата му под пръстта глава китка здравец.
В книгата си за селото свещеноиконом Михаил Христов Попов пише:
„Г-н Атанас Разбойников (директор на VII мъжка гимназия в София), като преглеждал книгата на г-н професора Йордан Иванов «Български старини в Македония», намерил място, където се споменавало нашето село… Г-н професорът намерил поменици в Зографския Светогорски Болгарски монастир. В тия поменици били записвани имената на лица, подаряващи 10 или повече от 10 сребърника за монастиря. Поменикът бил описан в тетрадка и започвал от 1527 г.»
В книгата си свещеникът пише още:
«Основано е с 20 къщи. В 1844 г. било 60 къщи с около 500-600 души население. В 1878 г. било 150 къщи с 1 500 души население. В 1898 г. 180 къщи с 1 800 души население. Понастоящем брои 450 къщи с 3 250 души население.»
Датировката на записките е от 1949 г.
Сега селото се намира в положението от 1844 г. Наистина, къщите са повече, но хората са толкоз – 500-600 души.
Доскоро в селото имаше гимназия с художествен профил под егидата на ЮНЕСКО.
Сега училището вече е до 8 клас.
Само допреди няколко години край трикилометровото шосе, свързващо селото с Републиканския първокласен път I-1, по който минаваше целият трафик за Кулата, хората гледаха бостани – пипер, домати, боб, картофи, дини, царевица.
Сега само очетата на черния бъз край пътя, като очите на диви зверчета се взират в голото неразорано поле, в което глухо потракват на вятъра изсъхналите магарешки бодили.
А за капак от 23 юли т. г. селото се оказа и отрязано от света.
На 50 метра разстояние от Републиканския първокласен път I-1 за Дупница и Кулата, по-навътре в полето, пуснаха магистралата. Лот 1, дълъг 16 километра. Шумозаглушителни стени, насипи, скриващи Рила и Верила, черният мазен асфалт пред теб. Разрешената скорост е 120 километра, но джиповете летят за Банско със 180.
Само дето забравиха да направят отбивка от магистралата за селото. Тъй както има отбивки за Старо село, за Боснек, за Студена.
Просто забравиха.
В рязането на ленти има фанфари, но има и горчилка. Защото обикновено режеш ленти на нещо, построено от другите преди теб. А лентите на твоите заслуги режат онези след теб.
Наместо Лиляна Павлова, лентата на поредната готова отсечка от магистрала „Струма” преряза новата министърка Десислава Терзиева.
„Днешният ден, в който пускаме движението на участъка от Долна Диканя до пътен възел Дупница – Север е много важен не само за строителите, за транзитно преминаващите, но и за живеещите в общините, през които този път минава“, каза министър Десислава Терзиева на официалната церемония по откриването на пътния участък. На откриването присъстваха кметовете на Дупница, Радомир, областният управител на Кюстендил, председателят на Управителния съвет на Агенция „Пътна инфраструктура“, заместник-министърът на транспорта Петър Киров, предадоха агенциите.
Всъщност Лот 1 от магистрала „Струма” бе изпълнен при управлението на ГЕРБ.
Та думата ми сега е за отрязаното от света село.
Ексминистър Лиляна Павлова може би нещо се е разсеяла. Може би една отбивка за селото й се е видяла излишно оскъпяване на строителството. А и точно там бяха онези пусти археологически разкопки, където за месец-два археолозите изложиха в полето до прилежно номерирани, боядисани в оранжево колчета намерените керамични артефакти. В изкопите се провиждаха и страховити крепостни стени, може би тъкмо стените на древния римски град Елея. Но после всичко беше запечатано. И отгоре мина трасето на магистралата.
Сега ескминистър Лиляна Павлова ваканцува. И може би даже танцува. И изобщо не се сеща за онова село, към което забравиха да направят отбивка от магистралата.
За селото, отрязано от света.
Селото, което притежава цели две църкви – „Св. Петка” и „Св. Спас”. Кому е известно например, че в олтарния престол на „Св. Спас” са вградени мощи на самия св. Климент Охридски.
Сега старият Републикански първокласен път I-1 е пуст.
Целият трафик лети по магистралата.
Бъдещето принадлежи на магистралите, за това спор няма.
Изобщо, магистралната визия е характерна за политиците. Те ни сочат все „светлото бъдеще”. Като не пропускат да ваканцуват и да танцуват в пълна мяра, докато ние се взираме в хоризонта.
Само че край магистралите остават села, за които няма отбивки.
Остават съдби – съдбите на обикновените хора, които вече не искат животът им да се превръща в прах между воденичните камъни на политическите партии.
По-нагоре в текста неслучайно споменах Хаджи Мурат.
Хаджи Мурат е пример за човек, който се опитва да вземе съдбата си в свои ръце.
Великият руски писател, граф Лев Толстой умира на 20 ноември 1910 г. Последното му произведение, кавказката повест „Хаджи Мурат“, е неговата лебедова песен. Тя е писана в продължение на 8 години, от 1896 до 1904 г. – през 8-то десетилетие от живота му – и публикувана посмъртно през 1911 г. Изследователите на Толстой посочват, че „Хаджи Мурат“ представлява творческото и идеологическо завещание на писателя. И наистина, лаконичността, суровата поетичност, отказът от подробно изследване на психологическите състояния на героите, пестеливият многопластов диалог, брилянтният „кинематографичен“ монтаж на 100-ината страници текст, разделен на 25 глави, са само част от художествените похвати, които изграждат повестта и по чиито жалони тръгва след едно-две десетилетия модерната белетристика на ХХ век.
„Хаджи Мурат си спомни майка си, когато тя го слагаше да спи под кожуха до себе си върху покрива на саклята – не такава сбръчкана, побеляла и с оредели зъби, каквато я бе оставил наскоро, а млада, хубава… Припомни си сбръчкания с побеляла брада свой дядо-златар как дълбаеше с жилавите си ръце среброто и караше внука си да чете молитви… Спомни си как майка му за пръв път обръсна главата му и как в лъскавия бакърен леген, окачен на стената, с учудване видя своята кръгла, синкава главица.
И като си спомни своето детство, той си спомни и за своя любим син Юсуф, на когото той сам за пръв път обръсна главата. Сега този Юсуф бе вече млад красавец-джигит.“
Прозорливият мъдрец Толстой ни казва, че в свят, в който командват Николай I и Шамил, няма място за Хаджимуратовци. В този свят Хаджимуратовците трябва да умрат. Това послание съдържа страшно предупреждение, което продължава да е в сила цял век след написването на повестта.
В Божието творение – човека – минало, настояще и бъдеще пребивават в едно.
Това можеш да разбереш, когато четеш великите писатели. Или когато слушаш псалмите на славеите.
Единствено когато проумее това, човек става цялостен – и осъзнава, че сам той е отговорен за съдбата си.
В това се заключава и постоянството на протестиращите. Тяхното величие. Те са цялостни хора.
Протестите са за това – ние искаме отбивка от магистралата към нашата България. България на славеите и щурците.
Навръх 90-годишнината от създаването на Държавния музей „Лев Толстой“ в станица Старогладковская, на левия бряг на Терек, уредникът му, младият чеченец Хусайн Зегибов тъжно сподели пред Би Би Си: „Цяла Чечня е в руини. Всичко е разграбено. Само музеят на Толстой стои. И чеченците го пазят, и руснаците…“
