2
1473

Постполитическа демокрация

 ikrustev

 


(Предложеният тук текст е българската версия на анализ, публикуван в книгата на Иван Кръстев: In Mistrust We Trust: Can Democracy Survive When We Don’t Trust Our Leaders, TED Conferences, LLC, January 2013, http://www.amazon.com/In-Mistrust-Trust-Democracy-ebook/sim/B00AU3NOFA/2)

Бунтът на “белите бюлетини”

Преди повече от десет години на стената на една от централните сгради в София се появи графит, който твърдеше: „Изборите нищо не променят, ако изборите променяха нещо, щяха да ги забранят”.

Никой вече не помни нито кога точно графитът се е появил на стената, нито кой е неговият автор – сигурно някой млад анархист или не толкова млад уличен художник. Никой не знае защо заможните собственици на сградата така и никога не го изчистиха (защо не го почисти общината е ясно – парите никога не достигат за такива неща). Но през годините този надпис започна да се превръща в девиза, под който българите си проправят път из дебрите на демокрацията. През последните 23 години българите 20 пъти гласуваха на различни парламентарни, президентски, местни или европейски избори. Никога през тези години, нито едно правителство не беше преизбрано, но когато ги попитат, гражданите винаги отговорят на социолозите, репортерите или приятелите, че изборите нищо не променят. По този начин мислят не само българите.

За да разберем степента на този цинизъм, с който обществото се отнася към съвременната политика, нека да си припомним историята на Владимир Бойко. Бойко е млад украинец – амбициозен, прагматичен и предприемчив. През 2004 г. той е сред хилядите, които прекарват цели нощи на централния площад в Киев, протестирайки срещу фалшификациите на президентските избори в Украйна. Той и другите като него бяха символ на мечтата на нацията за реална демокрация, която да им донесе благоденствие, нови възможности и истинска промяна. Но нещата не се развиха, както си ги представяха хората на улицата. Това, което Украйна получи в десетилетието след Оранжевата революция, беше корупция, арогантност и безнадежност. Единствените, които се облагодетелстваха от промяната, бяха украинските олигарси. Веднага след края на протестите, лидерите на революцията се впуснаха да се борят не с корупцията, а помежду си. Икономиката беше в състояние на свободно падане. Ще се отнася до Владимир Бойко, по това време той престана да се интересува от политическата промяна и се фокусира върху промяна на материалното си положение. Днес той е в бизнеса с „наемане на тълпи”. Компанията му Easy Work е създала база с данни на няколко хиляди студенти, пенсионери и безработни, които подобно на статистите в киното могат да бъдат наети за ролята на граждани и да демонстрират в полза на дадена политическа партия. Те са готови да “демонстрират” надежда, гняв или решителност и по цели часове да скандират предварително раздадените им лозунги. За Владимир Бойко и неговите подчинени идеологията няма никакво значение, важен единствено е фактът, че парите – обикновено по четири долара на час – се плащат веднага. Това, което в дните на Оранжевата революция беше граждански активизъм, днес се е превърнало във “временна работа”. Демокрацията вече няма отношение към политиката, тя е просто бизнес.

Трябва да признаем, че България и Украйна са крайните примери за изгубените илюзии по отношение на демокрацията. Но е вярно също така, че настроението на българските и украинските избиратели е представително за една по-обща тенденция. През последните три десетилетия драматично се увеличи броят на хората в света, които имат възможност да гласуват свободно и да избират своите управници, но в много европейски държави се увеличи и броят на хората, които мислят, че “изборите не променят нищо” и нищо не зависи от техния глас. В традиционните западни демокрации има трайна тенденция към спад на избирателната активност, а хората, които най-рядко отиват до избирателните урни са бедните, безработните и младите – с други думи точно тези, които би трябвало да имат най-голям интерес да се възползват от политическата система, за да подобрят положението си. Показателен за драматичната загуба на доверие в сравнение със 70-те години на миналия век е фактът, че в повечето западни общества мнозинството от граждани под 40-годишна възраст по-често не вярват, отколкото вярват на своите правителства.

Или ако трябва да обобщим, демократичните принципи стават все по-привлекателни за все повече хора по света, броят на демократичните режими се увеличава и демокрацията изглежда без алтернатива, но същевременно доверието в партиите, изборите, парламентите, правителствата – преживява сериозна криза. Професор Мери Калдор и нейният екип от Лондонското училище по икономика наскоро публикуваха резултатите си от проучване на новите протестни движения в Европа. Те показаха, че мнозинството от участвалите в протестите са излезли на улицата не просто, защото не приемат политиката на лишения и съкращаване на бюджетните разходи, а защото вярват, че демократичните институции в техните страни са в плен на могъщи финансови интереси, а гражданите са безсилни да постигнат реална промяна. Затова и не е изненада, че все повече хора са склонни да подкрепят крайни партии и радикални платформи. Новият популизъм, който се надига в Европа и в Съединените щати, е идеология на песимистични и застарели мнозинства, обзети от страх, че комбинацията от демографска, икономическа и културна криза не обещава светло бъдеще. Както точно отбелязва американският политически философ Марк Лила новият популизъм не предлага нова утопия, „той дава глас на тези, които се чувстват предадени, но единственото, което този глас има да каже е: оставете ме на мира”. Мнозинството на разочарованите знае какво не иска, но трудно формулира каквато и да било позитивна платформа.

Или с други думи, демокрацията изживява едновременно и своя триумф и най-дълбоката си криза. По същото време, когато Владимир Бойко наема хора, които да подкрепят украинската политическа класа срещу четири долара на час, десетки хиляди представители на московската средна класа, – които изкарват не по-малко от 20 долара на час, – излизат на улиците с убеждението, че свободните и демократични избори в Русия са единствената възможност за по-добро бъдеще. В арабския свят милиони, повярвали в магията на свободните избори, пометоха авторитарните си режими. Така, че в крайна сметка, скъпи читателю, само от теб зависи дали ще бъдеш отчаян или вдъхновен. Само ти можеш да решиш дали за теб демокрацията е в криза или във възход.

Изборите – капан за глупаци

Когато става дума за демокрация и избори, Европа е много различна от Америка. Ако американците имат почти религиозна вяра в демокрацията и нейните институции, то в новото време европейците в голяма степен остават подозрителни към привлекателността на буржоазната демокрация. „Изборите. Капан за глупаци” е есето, което Жан-Пол Сартр пише в навечерието на парламентарните избори във Франция през 1973 г. Век по-рано Якоб Буркхарт е още по-категоричен: „Познавам достатъчно добре историята, за да очаквам от деспотизма на масите нещо по-различно от тирания, която ще ознаменува края на историята”. Но за да разберем наистина отношението на европейците към демокрацията през ХХ век, не трябва да забравяме ужаса от революционните маси, който определя подобно отношение. Сянката на Ваймар и фактът, че Хитлер идва на власт след избори кара европейците да се кълнат в демокрацията и да се страхуват от нея. Дори в дните на Студената война, когато Европа е впрегнала всичките си сили да защити своята демокрация от съветския комунизъм, сложното отношение към демокрацията не е преодоляно. Мнозина са склонни да вярват, че демократичните страни са слаби и нестабилни, че те са неефективни в борбата с тоталитарните режими. Демократичните режими изглеждат прекалено идеалистични и тромави, за да оцелеят. Демократичният процес на взимане на решения изглежда заложник на електоралните цикли, а демократичната политика провокира разделения в обществото и е плодородна почва за демагогия и манипулации. Не друг, а самият Уинстън Чърчил сухо отбелязва, че „най-силният аргумент срещу демокрацията е петминутен разговор с обикновен избирател”.

През 70-те години германският канцлер-социалдемократ Вили Бранд беше убеден, че „на Западна Европа й остават не повече от 20-30 години демокрация, след което тя ще потъне, в околното море на диктатурата, а дали тази диктатура ще бъде управлявана от хунта или от Политбюро, няма голямо значение”. Истинският идеал на европейската образована класа беше меритокрацията, а не демокрацията. Меритокрацията и либералният рационализъм, а не демокрацията, лежат и в основата на проекта за европейска интеграция. Но макар в Европа винаги да са съществували съмнения в демокрацията, европейското общество никога не е губило вярата си в способността на демократичните общества да поправят грешките си, както и в силата на избирателите да искат и налагат промяна в следването на общата цел. Нещо повече в края на 20-ти век именно “слабите” демокрации, а не “силните” тоталитарни режими спечелиха Студената война.

Защо тогава триумфът на демокрацията създаде усещането за криза? Защо толкова много хора в Европа и Съединените щати поставиха под въпрос способността на своите демократични режими да служат на общата им цел? Според мен причината е, че се прекъсна връзката между личната свобода на индивида и колективната сила на избирателите. Преди отделният човек знаеше, че може да защити личните си свободи, само ако е подкрепен от други хора – затова той се записваше в политически партии или излизаше да стачкува. Днес отделният човек приема правата си за даденост или е убеден, че може да ги защитава сам, с кликване на мишката или със съдебен иск срещу правителството. Това не е краят на демокрацията, а по-скоро радикалната й трансформация.

Възход и Падение на Избирателя

И така кое е в криза – демокрацията или политиката? В западния свят и днес правителствата продължават да зависят от доверието на избирателите. Но природата на тази зависимост се е изменила. В Европа днес наблюдаваме едно особена разделение на труда между избирателите и пазарите. Политиката вече е ограничена до изкуство за приспособяване към императива на пазара.

През ХІХ и ХХ век гражданските свободи бяха защитавани от колективната сила на индивидите да налагат промяна. Хората извоюваха нови права и ги запазваха, защото бяха достатъчно силни да ги защитят. Днес свободите ни са защитени от логиката на пазарите, а не от колективната ни сила като избиратели. Пазарът вярва в свободните, автономни индивиди, способни да поемат рискове и готови да понесат отговорността за тях. Избирателите продължават да имат правото да решат кой да бъде в правителството – те и сега „избират” партията победител. Днес обаче, пазарът е този, който определя икономическата политика на правителството, независимо кой печели изборите. Вече е ясно, че новите правила в Европейския съюз допълнително ще ограничат възможността на избирателите да влияят върху процеса на вземане на решения в икономиката. В това може да има смисъл от икономическа гледна точка, но от политическа гледна точка изваждането на икономическите решения от електоралната политика поставя някои неудобни въпроси: дали всичко продължава да зависи от хората? Дали властта продължава да е ръцете на избирателите? Дали представителната демокрация не е само някаква фасада?

Падането на правителството на Силвио Берлускони в Италия през 2012-та година беше класически пример за това как функционират националните демокрации в условията на глобален пазар. В деня на падането на Берлускони от власт, улиците около президентския дворец бяха изпълнени със скандиращи демонстранти, които развяваха италианското знаме и отваряха бутилки с шампанско. Сцената създаваше усещане за революционен миг. Но той далеч не беше такъв. По-скоро това беше мигът на триумф на финансовите пазари. Не волята на избирателите свали от власт корумпираната и неефективна клика на Берлускони, а категоричната намеса на финансовите пазари и на командните бюрократични структури в Брюксел (както и на ръководството на Европейската централна банка във Франкфурт), които изпратиха посланието, че „Берлускони трябва да си ходи”. Това бяха силите, които посочиха наследника на Берлускони – бившият еврокомисар и технократ Марио Монти за следващ министър-председател на Италия. Хората по улиците на Рим имаха всички причини да се чувстват едновременно превъзбудени и безсилни. Берлускони си отиде, но избирателят вече не беше най-силната фигура в раздираната от криза Италия. Хората на улицата бяха не авторите, а зрителите на историята. Пазарът се беше превърнал в основно действащо лице.

„Пазарите са машини за гласуване”, твърди изпълнителният директор на „Ситибанк” Уолтър Уилсън. „Те функционират, допитвайки се до народа.” И това е вярно, само че зачитането на мнението на потребителя не е равносилно на признаването на властта на избирателя. Пазарът е склонен да приеме оценката на потребителя, коя е добрата компания и коя е лошата, но той не признава правото на гражданите и на техните правителства да се намесват там, където преценят, че пазарите не функционират. В началото на ХІХ в. в демократичните Франция и Англия право на глас имат едва 5 до 10% от всички хора – само заможните образовани мъже, които са решавали всички социални, политически и военни проблеми. Днес правото на глас е многократно разширено. Но същевременно кръгът от проблеми, които могат да бъдат решавани в хода на политическия процес, е драматично ограничен. Нараства броят на проблемите, като тези за големината на приемливия бюджетен дефицит на страните от еврозоната, които са изведени извън обхвата на електоралната политика.

В книгата си „Парадоксът на глобализацията” хардвардският икономист Дани Родрик твърди, че има три възможни начина, по които може да бъде регулирано напрежението между националната демокрация и глобалния пазар. Можем да ограничим демокрацията, за да увеличим конкурентността си на международните пазари. Можем да ограничим глобализацията с надеждата да изградим демократична легитимност у дома. Можем също да глобализираме демокрацията, ограничавайки националния суверенитет. Но не можем едновременно да имаме хиперглобализация, демокрация и самоопределение. А точно това се опитват да направят правителствата. Те искат хората да имат право на глас, но не са готови да им дадат правото на „популистки избор”. Искат да ограничат разходите за труд и да пренебрегнат социалните протести, но не са готови публично да приемат авторитаризма. Предпочитат свободната търговия и взаимната обвързаност, но искат да имат последната дума при определянето на законите на страната. Вместо да направят избор между суверенната демокрация, глобализираната демокрация или авторитаризма, политическите елити се опитват да предефинират демокрацията и суверенитета, да превърнат невъзможното във възможно. Резултатът е демокрация без реален избор, суверенитет без смисъл, глобализация без легитимност.

Накратко, избирателят вече е лишен от способността да балансира силата на пазара в името на споделения обществен интерес. Кризата на днешната демокрация се състои не в заплахата за индивидуалната свобода или в опасността от завръщане към авторитаризъм (според мен опозицията демокрация – авторитаризъм до голяма степен е изгубила полезността си, поне по отношение на политиката на Запад), а отново – във фрустрацията на избирателя, който едновременно има повече права, но по-малко реална власт. Избирателите вече не вярват, че изборите имат решаващо значение за управлението на страната, дори когато са съгласни, че изборите са свободни и честни. Хората имат все по-малко и по-малко причини да отидат да гласуват. Или с други думи, те имат все повече и повече основания да гласуват с бели бюлетини. Гласът на гражданското общество е вече само шум в системата.

Мнозинството на белите бюлетини

Това е историята на един изборен ден в някаква малка, демократична държава, някъде из периферията на Европа. Дъждът, който валял цялата сутрин, накарал хората да си останат у дома, а политиците – да се притеснят и/или надяват на ниска избирателна активност. Нищо не подсказвало наближаващата криза. Общата атмосфера загатвала досада и благоприличие. Правителството очаквало да спечели изборите, а опозицията – да не бъде разгромена. В ранния следобед дъждът най-накрая спрял и хората отишли до избирателните секции. Всичко било обикновено и познато, докато не се случило нещо непознато и страшно.

Когато комисиите преброили бюлетините, оказало се, че броят на валидните не надхвърля 25%, от които партията на десницата спечелила 13%, партията на центъра 9%, а партията на левицата 2,5%. Броят на невалидните бюлетини, както и на негласувалите, бил пренебрежимо малък. Всички останали бюлетини, повече от 70% от подадените, били бели. Политическите елити – както правителството, така и  опозицията – били смутени и объркани. Защо гражданите са пуснали бели бюлетини? Какво искат те? Как е организиран бунтът на „белите бюлетини”? Защо не са си останали у дома, ако не са искали да подкрепят никого? Защо не са подкрепили опозицията, ако толкова не харесват правителството? И защо не са организирали митинг пред парламента и не са нападнали Пощата, ако толкова силно презират системата?

Енергичните опити на правителството да разкрие конспирацията на белите бюлетини ударили на камък. Белите бюлетини нямали нито идеология, нито организатори. Не били нито планирани, нито предварително подготвени. Нищо не подсказвало такова развитие. Разследване на тайната полиция установило, че точно преди гласуването, идеята за “гласуване в бяло” дори не била обсъждана публично, не бил засечен никакъв разговор по телефон или скайп, в който да се предлага гласуване с празни бюлетини. Единственото рационално обяснение отвеждало към някаква външна конспирация или към идеята, че мнозинството от хората по едно и също време, и независимо един от друг, са достигнали до една и съща идея. В резултат правителството нямало с кого да преговаря, нямало кого да арестува, нямало кого да заплашва или да кооптира. Недоволството на правителството било огледално на недоволството на хората. След една напрегната седмица изборите били повторени. Преброили ги, но се оказало, че този път белите бюлетини били 83%.

Това е кратката версия на разказа за бунта на белите бюлетини. И този бунт не се е случил нито в обзетата от финансова криза Италия, нито във фалирала Гърция, където според социологическите проучвания само един от всеки петима гражданин мисли, че гласът му има някакво значение. Този бунт не се случил нито в България или в Румъния, където постоянно се случват непонятни неща. Този бунт е избухнал в книгата на носителя на Нобелова награда за литература Жозе Сарамагу, бивш сталинист и непоколебим анархист, в класическия му роман „Виждане”. Бунтът на белите бюлетини обаче е възможно да се случи почти навсякъде в днешна Европа.

“Не вярват в нищо най-добрите/ Злите пък са пълни с целеустремена страст” – пише Йейтс преди век и стиховете му точно описват как Европа преживява днешната криза. Тези настроения са отразени в редица проучвания на общественото мнение. През април 2012 г. мнозинството от европейците изказват съгласието си, че Европейският съюз е добро място за живеене, но същевременно изразяват растящо недоверие в икономическото състояние на съюза и в способността му да играе важна роля в глобалната политика. Още по-тревожно е, че почти 90% от европейците оценяват като все по-голяма пропастта между очакванията на обществото и действията на правителствата; едва 1/3 от европейците споделят увереност, че гласът им има някакво значение на европейско равнище, едва 18% от италианците и 15% от гърците мислят, че гласът им има някакво значение дори в собствената им държава. В друго изследване 76% от европейците отговарят, че икономическа система е несправедлива, като от нея се облагодетелства само малцинството по върховете.

Тази смес от гняв и недоверие към елитите и обществените институции може да бъде наблюдавана и в САЩ. Израз на общото настроение на горчивина и недоволство дават героите от популярния телевизионен сериал Нюзрум, показвайки на обществото, че докато Америка обича да говори за себе си като за най-великата нация в света, „ние заемаме едва седмо място в света по грамотност, 27-о по математика, 22-о в научните изследвания, 49-о по средна продължителност на живота, 178-о по детска смъртност, 3-о по среден доход на домакинство, 4-о по работна сила и 4-о по износ. На първо място в света сме само в три категории – брой на затворниците на глава от населението, брой на пълнолетните хора, убедени в съществуването на ангели, и по разходи за отбрана, където отделените средства са повече от следващите 26 страни взети заедно.” Демокрацията се е превърнала в игра, в която е по-важно да попречиш на другите да управляват, отколкото самият ти да управляваш. Само в петте години между 2008 и 2012 г. републиканците в Конгреса на САЩ са се възползвали от метода на филибустера (обструкция на законодателните решения на мнозинството чрез дълги речи) по-често отколкото това е правено за целия период между Първата световна война и края на втория мандат на Роналд Рейгън.

Погледнато от Европа, САЩ приличат на зле работеща посткомунистическа демокрация, в която политиката е неуправляема игра с нулев резултат; погледнато от Америка, европейските демокрации приличат на полуавторитарни режими, в които елитите взимат решенията зад гърба на избирателите.

Парадоксът е, че романът на Жозе Сарамагу, публикуван десетина години преди началото на кризата е уловил обществените настроения по-добре от всеки политически анализ. Той е пресъздал усещането за изгубената власт на избирателите – потискащото прозрение, че гражданите живеят в свят на права, но са лишени от истински избори.

Иван Кръстев е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Фондация „Ерсте“, както и член на международния редационен съвет на списанието Europe's World и на списанието Transit – Europäische Revue. Иван Кръстев е бил изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато. Бил е главен редактор на списание Foreign Policy България (2005-2011). Автор е на десетки статии, публикувани в българската и чуждестранната преса. Последната му книга на български език е “Под линия”, изд. Факел, 2001. В момента завършва книга, в съавторство с проф. Стивън Холмс, за политиката в Русия. Сред последни му публикации на английски са: Shifting Obsessions: Three Essays on the Politics of Anticorruption, CEU Press, 2004; The Anti-American Century, eds. Alan McPpherson and Ivan Krastev, CEU Press, 2007; In Mistrust We Trust Can Democracy Survive When We Don't Trust Our Leaders, TED Books, 2013; "Democracy Disrupted. The Global Politics on Protest" (UPenn Press, May 2014).
Предишна статияПрототипи и герои
Следваща статия„Времето” на Юрсенар и „вечността” на Мориак

2 КОМЕНТАРИ

  1. Изключително добър анализ, който все повече затвърждава у мен убеждението, че деморацията, разбира се криворазбраната демокрация, е като наразания на филиики хляб, с който се храни политическия елит а трохите са за избирателите.
    Разбира се, това явление е в пъти по-силно изразено в страните от ЦИЕ и особенно засилено или по-скоро подсилено с кроворазбраната и още по-кривоприложената форма на свободен пазар и пазарна икономика, която има по-скоро вкус на див и неконтролируем социокапитализъм.

    Още един път поздравляния за анализа.