1
4022

Потеклото на злото не оправдава злодеите

В едно свое отдавнашно интервю френският философ Пол Рикьор се пита следното: Да се обясни възникването на злото, не означава ли то да бъде оправдано?… Защото, показвайки, че появата (например – б.м.) на нацизма има своите причини, отговорността на действащите лица ще намалее и даже ще изчезне: това трябваше да стане, следователно никой не е виновен. За да се избегне този риск – заключава Рикьор – не трябва нищо да се обяснява, а да се остави на злото неговия вулканичен характер. (Вж. Пол Рикьор, „Политика и тоталитаризъм“, в: Езикът на желанията (сборник, посветен на Пол Рикьор), София, 1997 г.)

Всъщност аз едва ли бих се подписал под твърдението на философа, че по отношение на злото „нищо не би трябвало да се обяснява“, но от друга страна, съм напълно съгласен с неговото основно прозрение за „вулканичния характер“ на злото. Съгласен съм и с неговата тревога от тънката „фалшификация“, понякога съвсем неволна, извършвана от всяко „историческо изследване“ на определено обществено зло; с неоценимото му прозрение, че дори самото из-следване на злото, колкото и да е обективно, със самото това, че „прави опит да го обяснява“ – го „изпарява“, унищожава го в най-съществения му и тайнствен аспект.

Да, много често най-мащабните ерупции на злото (особено в обществената сфера) ни предизвикват да търсим и да намираме за тях предпоставки, които лежат по-далече и по-дълбоко в историята в сравнение със самите ерупции. Така например написани са много солидни и правдиви книги, показващи как трагически са се натрупвали – от средата на деветнадесети век до тридесетте години на двадесети век – основанията за зверския национализъм в Европа. Историците прозират как още тъй нареченият „либерален“ или „хуманистичен“ национализъм в Германия от деветнадесети век преминава в изолационисткия, пруско-военно-юнкерски национализъм на Бисмарк, как той постепенно бива завладян от национализма на „жизненото пространство“ на Вилхелмова Германия – на свой ред катастрофирал след Първата световна война, за да реактивира до пароксизъм през годините на незрялата Ваймарска република, и как нейният крах представлява всъщност неизбежно постъпателното навлизане на Хитлеровия нацизъм.

Още по-мъчително и дълбоко е търсенето на корените на руския болшевизъм (вж. тук грандиозното художествено-публицистично изследване на Александър Солженицин Красное колесо).

Колкото и правдиви да са обаче споменатите изследвания, една тяхна претенция (и тя почти всякога се усеща в тях) никога не може да бъде приета напълно. И това е претенцията проследеното в детайли „потекло“ на злото да замени със себе си конкретните автори на злото, да ги „вкорени“ в себе си и така да „извади“ злото от актовете на волята им. И дори – не точно тази мисъл не може да се приеме докрай, а: промъкващата се, налагащата се под почвата на тези изследвания подмяна на автора на злото. Не Хитлер, а историята на германския национализъм; не Хитлер, а базисната „недъгавост“ на Ваймарската република; не Хитлер, а драконовски-отмъстителният договор от Париж, завършващ Първата световна война за Германия – е „виновникът“ за злодеянието. Хитлер е само проява на това „зло“; само акцидентален негов носител. Това внушение е неприемливо.

Да, изследванията са прави, когато виждат като „потекло“ на злото, извършено от Хитлер и Ваймарската република, и Парижкия мирен договор, и дори либералния национализъм от края на XIX в. Те обаче не са прави, когато извеждат злото на Хитлер от това „потекло“, сякаш волята му би могла да бъде „следствие”, а не причина за своите собствени актове. Защото ние знаем, ние винаги усещаме – дори да не можем да обясним тази тайна – че злото не може да бъде докрай помислено като „следствие“. Злото винаги е авторски акт; „последна причина“ – дори когато има „потекло“, дори когато има изключително дълбоки и изключително яки „корени“. Злото – би могло да се каже дори – винаги се извършва „на чисто“; то е винаги – при това всяко зло е винаги – първо зло.

Ако бе иначе, ние можехме да бъдем убедени да престанем да се възмущаваме от конкретните му извършители, бихме могли да бъдем убедени да не ги съдим така строго като „злодеи“. Ние обаче никога не можем да направим това искрено. Никога и не го правим. Ето защо, ако изследванията, целящи да посочат „предпоставките“ и „корените“ на нацизма или комунизма (а днес и на путинизма), със самото това „разтоварваха“ от нравствено възмущение и осъждане Хитлер, Сталин или Путин, пренасочваха в друга посока работата на съвестта, те щяха да бъдат безсмислени. Те не могат да свършат подобна работа никога, а и не бива да я вършат. Те са смислени, когато сочат многото и много дълбоките корени на Хитлеровото или Сталиновото зло, но никога не могат с посочването на тези корени да лишат тяхното зло от характеристиката му на причина за самото себе си.

Всъщност аз не се опитвам да утвърждавам тук – наистина наивното и невярно положение, че злото винаги е (изцяло) обяснимо изключително от извършителя си. Подобно твърдение би било колкото наивно, толкова и несъгласно с християнското прозрение за дълбочината на злото. Аз обаче казвам, че злото при все това и не може да се обясни с „предпоставките“ си. Аз утвърждавам ето този парадокс и тайна на злото.

Това е видно още по-ясно от противното, а именно – от спонтанното отхвърляне на едно евентуално предложение (можещо да бъде и дълбоко имплицитно) – след като сме се съгласили например с всичките наблюдения на една Хана Арент за „потеклото“ на нацизма – да престанем да отдаваме значение или поне толкова значение на волята, на волевите актове, на изборите на конкретните водачи на нацизма. От спонтанната ни, казвам, неспособност да престанем да ги осъждаме безусловно, става ясно, че „потеклото“ на злото не може да се яви като довод в една адвокатска пледоария за извършителите му. Въпреки че то може да има и обикновено има „потекло“, когато адвокатът се реши да пледира за невменимост на акта (което значи – за вменимост на „потеклото“), с това той просто пледира за едно предефиниране на казуса – от морален, обществен в… медицински.

Това, пак казвам, е по-скоро тайна, отколкото характеристика на злото. Защото, да – вярно е, че извършваното от конкретни хора зло обикновено е предпоставено за тях от обстоятелства и реалии, независими от личностите им – обстоятелства, „изкушаващи“ ги, да го кажем така, да изберат да извършат злото. И все пак ние се възмущаваме, че – и „подготвени“ не от себе си, и „изкушени“ отвън, тези хора са избрали и са извършили злото.

И тази тайна на персоналното осъждане свидетелства по-скоро не за нашия нравствен максимализъм по отношение на конкретните хора, а за това, че злото не може – при никакви обстоятелства – да се помисли от нас иначе, освен като не-естествено, т.е. като „взривно“.

Което пък означава накрай, че ако не „обяснението“ на големите злодеяния (което има своята относителна резонност), то обяснителската теория за злото (превръщаща го в детерминистично определен факт) е фалшиво съзнание. Съвестта, казвам аз, непосредствено ни свидетелства, че има нещо „взривно“, нередуцируемо и незаобиколимо лично в злото – и то именно и е злото в злото. Съвестта сиреч непосредствено ни свидетелства в полза на онтологичната основаност на морализма и непреодолимата идеологичност на историцизма (който „обяснявайки“ и „детерминирайки“, в последна сметка „изпарява“ злото от разума).

В този смисъл урокът, който може да се извлече от цитирания по-горе пасаж на Рикьор, е, че по отношение на големите исторически злодейства самото изследване, в интерес на обективността си, трябва да си поставя граници, да оставя на разума известна незадоволеност с „обяснения“, за да не му отнеме самия факт на злото, който цели да „обясни“. Последните думи с много голяма сила се отнасят и към започналите да се появяват вече „изследвания на комунизма“, които със своята често неумерена теоретическа (обяснителска) претенция – вместо да проясняват, изкривяват феномена на това голямо историческо зло на двадесети век.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.
Предишна статияХронология на процеса
Следваща статияХоризонти. Фестивал за Нова музика Now! 2022

1 коментар

  1. Злото и злодейте. Страшното, опасното. Доминанта на подсъзнанието и любима тема на съзнанието. Подкорието ни доставя емоцията – страх или омраза. Съзнанието обикновено персонализира злаото – Юда, Дявола, Хитлер. Персонализирането на злото го прави абсолютно. И ни прави невинни. Хитлер е лошото но Версайкият империализъм на Клеменсо и Лойд Джордж, (довели до Хитлер въпреки предупреждението на Кейнс) са най малкото разбираеми. Били наказвали…. Антисемитизма – практика на Църквата през цялото техно хиядолетие (виж реконкистата примерно) или Люгер от който Хитрлер се е учил не ги помним… Ами чистите раси и непълниценните индивиди? Дозина науки от карая на 19 и началото на 20 век ни обясняват научно расовите разлики и наследствените предпоставки… Реално погледнато носителя на злото Хитлер не е измислин нищо от това с което е известен като злодей. Правил е това което са правили всички само малко по ентосиазирано поради възможноститие на технологиите. А и да беше само той. Сталин е победител и не е злодей. Е убил е побече хора но то си е някаква руска традиция там… Злодея индивид е икона – нещо за показване и плашене. Дядо Торбалан. Хитлер ние показан. Сталин не. Анализа на злото би трябвало да ни даде познание защо е станало и какво да направим за да не го допускаме. Защото можем да го повторим. Американците възтановиха Германия след Войната. Расистката и антисемитска пропаганда е наказуена… Но пък Путин унищожава градове в Украйна… Познанието за злото не оневиява извършителите му. То ни прави възрастни индивиди а не деца които трябва да бъдат плашени с Торбалан. Персонализирането на злото има дълбока християнака традиция която не може да обясни причините за злото, защото бог е творец, самодържец и благ. Но злото така или иначе съществува. От къде е? Ами ето Юда – лош човек… Ама кой го е направил човек? Бог? А не той Юда е със собствена воля… Сиреч жадува да прави нещо лошо за което ще бъде наказан. Злодей. От време на време християните минават метър с пова че лошото е от бога като наказание….(това го чувахме за КОВИДа). Макар че бога щял да наказва след второто пришествие…. Нетърпение някакво. Объркана работа. И ако си мислим че лошото е персонално няма да си задаваме въпроси. Който нямат отговори… Лошото съществува и ако не ви пука за него – мразете нарочените…