0
1580

Потъналите и спасените

Аушвиц, Bundesarchiv

Потъналите и спасените е очерк за концлагерната вселена, но най-вече за безнравствената и широкоразпространена склонност на хората към фалшифициране на спомените.

Il Messaggero

Може би най-важната книга на Примо Леви и една от най-важните книги от втората половина на XX век.

La Repubblica

В „Потъналите и спасените“ (1986) Примо Леви поставя полемично най-болезнените въпроси на своя живот. В осем есета той разглежда паметта за злото, причинено в концентрационните лагери на нацистка Германия, „сивата зона на властовите отношения“ и насилието в тях, срама на оцелелите и съдбата на интелектуалеца концлагерист. В последния текст Примо Леви разказва за кореспонденцията си с немски читатели между 1961–64 г., след излизането на автобиографичната му книга „Нима това е човек“ в Германия. Пишейки за властовите отношения в концлагера, той прави сравнения и със сталинистките лагери, разказите за които през 80-те години вече са известни на Запад.

Както сам пише, Леви си поставя за цел да осветли тъмните страни на явлението „концентрационен лагер“, но и да отговори на актуалния въпрос колко от лагерния свят е вече мъртъв и няма да се върне. Книгата се спира повече „на състоянието на нещата днес, отколкото върху хрониката със стара дата“. Тя търси отговори на въпросите за катастрофата на човешкото през ХХ век и осветлява стереотипите, с които днешните хора оценяват миналото.

Примо Леви, който определя цялата история на нацизма като „война против паметта“, посвещава едно от най-силните си есета на спомените на оцелелите за понесените от тях злини и кога помнещият пожелава да изгуби паметта си. Пише за автентичните и стилизираните спомени. И за изглеждащото на пръв поглед абсурдно чувство на срам, сиреч на вина у пленниците, за моралния дискомфорт, който идва с връщането на свободата, когато жертвите са измъчвани от съзнанието, че са били стъпкани.

„Срам те е, защото си жив на мястото на друг? По-точно на мястото на някой по-щедър, по-чувствителен, по-мъдър, по-полезен, по-достоен да живее от теб? „Спасените“ лагеристи не бяха най-достойните, призваните да вършат добрини, вестителите на правдата… Оцеляваха преобладаващо най-лошите, себичните, агресивните, безчувствените, помагачите на властта от „сивата зона“, доносниците…“

В края на книгата Леви се връща към въпроса какво позволява появата на концентрационните лагери и какви хора са мъчителите в тях. Те са средностатистически човешки същества, не са чудовища, пише той, но са „зле научени“ – функционери със стаден инстинкт, които вярват фанатично в нацистката идеология, продукт са на ужасяващо образование. А отговорността за причиненото зло от нацизма е на всички, които „поради умствен мързел, късогледа пресметливост, глупост или национално високомерие“ са позволили на Хитлер да управлява.

„Потъналите и спасените“ излезе на български в превод на Нева Мичева, която преди време преведе и „Периодичната система“, друга книга на Леви, издадена от „Жанет 45“.

Примо Леви, wikipedia

Примо Леви (1919–1987) е химик, писател, мислител и един от най-превежданите италиански автори. Роден е в Торино, завършва с отличие химия в родния си град през 1941 г., а на следващата година започва работа в швейцарска фармацевтична фирма със седалище в Милано. На 8 септември 1943 г. постъпва в партизански отряд – заловен е два месеца по-късно и е изпратен първо в концентрационния лагер Карпи-Фосоли, сетне в Аушвиц. Остава жив като по чудо и е освободен от Червената армия в началото на 1945 г., след което предприема деветмесечен поход обратно към дома си през Полша, СССР, Румъния, Унгария и Австрия.

Примо Леви пише своята най-известна книга „Нима това е човек“ през 1946 г. и в нея разказва за преживяното в Аушвиц. Книгата отначало не среща разбиране: публикувана през 1947 г. от торинското издателство Да Силва, но остава почти незабелязана. Когато обаче през 1958 г. е преиздадена от Еинауди, се превръща във всепризнат жалон на световната литература, философия, антропология. Наричат Леви „Данте на нашето време“, „един от достигналите най-широка публика и отзвук свидетели на най-страшното човешко крушение“. Сам той определя себе си така: „Аз съм обикновен човек с добра памет, който попадна в един въртоп, измъкна се от него повече благодарение на късмета си, отколкото на качествата си, и оттогава храни известно любопитство към въртопите, големи и малки, метафорични и материални…“

От 1952 г. писателят започва дългогодишно сътрудничество с Еинауди – като преводач и консултант за научните им издания. През 1963 г. излизат спомените му за сложното придвижване от Полша до Италия след напускането на Аушвиц, „Примирието“. Следват сборниците с разкази „Естествени истории“ (1966) и „Формална грешка“ (1971), книгата „Периодичната система“ (1975), сборникът „Ключът звезда“ (1978), романът „Ако не сега, кога?“(1982) и др.

Отнема живота си на 11 април 1987 г. в дома на Корсо Ре Умберто 75, където е роден. Някои от реакциите на това трагично събитие го свързват с лагерното изживяване, други – с дълбока депресия, предизвикана от тежката болест на майка му и собственото му нестабилно здраве, трети изобщо отказват да приемат мисълта за самоубийство и предполагат гибелна случайност. Писателят нобелист Ели Визел, също бивш лагерник, заявява: „Примо Леви загина в Аушвиц четиресет години по-късно“.

„Потъналите и спасените“, Примо Леви, превод от италиански Нева Мичева, изд. „Жанет 45“, 2020 г.

II. Сивата зона

Съумяхме ли ние, оцелелите, да разберем и да обясним своите преживелици? Онова, което обикновено имаме предвид под „разбиране“, е всъщност „опростяване“: без радикално да се опрости, светът наоколо би бил една безкрайна, неразгадаема бъркотия, непосилна за способността ни да се ориентираме и да преценяваме своите действия. Ето защо сме принудени да свеждаме всичко познаваемо до схема, като за тази цел си служим с възхитителните инструменти, които сме си изработили в хода на еволюцията и с които се характеризира човешкият род: езика и понятийното мислене.

Склонни сме да опростяваме и историята, но невинаги схемата, в която се разполагат фактите, може да се определи еднозначно – затова и се случва различни историци да разбират и да подреждат историята по несъвместими начини. И все пак нуждата да делим терена на „ние“ и „те“ е толкова силна у нас – навярно по причини, свързани с произхода ни на социални животни, – че двуделната схема приятел–неприятел се налага над всички останали. Народната история, а и историята, каквато традиционно се преподава в училище, има тази манихейска предразположеност: страни от нюансите и подробностите и се мъчи да сведе реката на човешките събития до отделни конфликти, а конфликтите – до двубои (ние и те; атиняни и спартанци; римляни и картагенци). Това несъмнено е причината за огромната популярност на зрелищни спортове като футбола, бейзбола и бокса, в които мерят сили два отбора или двама съперници, ясно обозначени и разпознаваеми, а в края на мача има победени и победители. При равен резултат зрителят се чувства подведен, разочарован: повече или по-малко несъзнателно той е искал да има печеливши и губещи и ги е отъждествявал съответно с добрите и лошите… нали добрите трябва да надвиват, иначе мирозданието ще се срине.

Желанието за опростяване е оправдано, но самото опростяване – невинаги. То е работна хипотеза, полезна, доколкото се отчита като такава и не се бърка с реалността; повечето исторически и природни явления не са прости – не и с онази простота, която би ни се понравила. Е, не беше проста и мрежата от човешки взаимоотношения в пределите на концлагера и няма как да я сведем до два блока – на жертвите и на насилниците. У онзи, който днес чете (или пише) лагерната история, е явна склонността, даже нуждата, да раздели злото от доброто, да може да вземе страна, да повтори жеста на Христос в деня на Страшния съд: тук праведните, там грешниците. Особено младите искат яснота и чисти положения – поради оскъден житейски опит те не обичат неопределеността.

Тяхното очакване впрочем е съвсем същото като онова на новопристигналите в лагера, били те млади или не. Всички, с изключение само на вече миналите през аналогични перипетии, предполагахме, че ще попаднем в някакъв кошмарен, но все пак разгадаем свят, съобрàзен на простия модел, който атавистично носим в себе си: „ние“ – вътре, врагът – вън, с отчетлива, географска граница помежду ни. При влизането в лагера обаче ни чакаше потресаваща изненада. Светът, в който се видяхме запокитени, действително беше кошмарен, но нито можеше да се разгадае, нито отговаряше на някакъв модел: врагът бе и наоколо, и вътре; „ние“ губеше очертанията си; нямаше две противникови страни; не личеше конкретна граница, а много и смътни, може би безбройни разделителни линии – по една между всеки и останалите. Пристигахме с упованието поне в солидарността на своите побратими по неволя, но вместо очакваните съюзници, с малко изключения, заварвахме хиляди плътно затворени монади в отчаяна борба, скрита и непрестанна. Това внезапно прозрение, което ни връхлиташе още в първите часове на пленничеството и често се изразяваше буквално в кръгова атака от страна на онези, на чиято бъдеща подкрепа се бяхме надявали, бе тъй съсипващо, че веднага сразяваше съпротивителната ни способност. За мнозина то косвено или даже пряко се оказа смъртоносно – как да се предпазиш от удар, за който не си подготвен?

В първоначалната агресия се забелязват различни аспекти. Не бива да забравяме, че системата на концентрационните лагери от самото си възникване (което съвпада с издигането на власт на нацизма в Германия) има за главна цел да прекърши съпротивата на своите неприятели: за управата на лагера новодошлият е враг по определение, все едно какъв етикет му е залепен, значи трябва да бъде превит веднага, за да не се превърне в пример или повод за организирано противодействие. Есесовците бяха пределно наясно по въпроса и тъкмо в този смисъл следва да се тълкува целият зловещ ритуал, различен на всяко място, но в същината си еднакъв, който съпътстваше „постъпването“ в лагера – незабавният порой от ритници и юмручни удари, често по лицето; залповете от заповеди, изкрещени с истински или престорен гняв; събличането до голо; обръсването на главата; навличането в дрипи. Трудно е да се каже дали тези детайли са били запланувани от някой експерт, или методично усъвършенствани с трупането на опит, но те при всички положения бяха преднамерени и неслучайни – режисурата си личеше, и още как.

И все пак за входния ритуал и за моралния срив, който той улесняваше, допринасяха повече или по-малко съзнателно и другите компоненти на концентрационния свят: обикновените и привилегированите лагеристи. Рядко се случваше новодошлият да бъде посрещнат като другар по нещастие, камо ли като приятел – повечето пъти старите (ставахме „стари“ за три-четири месеца, текучеството беше огромно!) проявяваха раздразнение или направо неприязън. „Новакът“ (Zugang, забележете – на немски това е абстрактен, административен термин; означава „входяща бройка“, „постъпление“) будеше завист, понеже сякаш още лъхаше на дом. Абсурдна завист, при условие че страданието всъщност бе много по-остро през първите лагерни дни, отколкото по-късно, когато навикът, от една страна, и закалката, от друга, позволяваха на човек да си изгради защита. „Новобранците“ понасяха подигравки и жестоки шеги, както става със „зайците“ във всички общности и при инициационните церемонии у примитивните народи (няма съмнение, че лагерният живот водеше до регрес – връщаше точно към първични поведения).

Не е изключено враждебността към Zugang всъщност да се е дължала на мотивите, обуславящи и другите нетърпимости, а именно – да е била спонтанен опит някакво „ние“ да се укрепи на гърба на „другите“ и да се създаде тъкмо онази солидарност между потиснати, чиято липса ни причиняваше допълнително, макар и не напълно осъзнато страдание. Своята роля играеше и стремежът към престиж, който в нашата култура явно е неизкоренима потребност: в новодошлия презряната гмеж на старите беше склонна да вижда боксова круша, върху която да изкара чувството си за унижение, възможност за обезщетение за чужда сметка, индивид от по-нисък ранг, на когото да стовари бремето на оскърбленията, нанесени ѝ от по-горе.

Що се отнася до привилегированите лагеристи, темата е по-сложна, а и по-сериозна, според мен даже от фундаментална важност. Наивно, нелепо и исторически погрешно е да се смята, че една пъклена система, каквато беше националсоциализмът, ще придава святост на своите жертви: тъкмо напротив, тя ги принизява и асимилира – толкова по-пълно, колкото по-податливи, неопределени и лишени от политически или морален гръбнак са те. По много признаци личи, че е дошло времето да се изследва територията, която разделя (не само в нацистките концлагери!) преследваните от преследвачите, и то по-деликатно и адекватно, отколкото това вече е правено например в киното. Само една повърхностна реторика може да утвърждава, че въпросната територия е празна – тя никога не е безлюдна; осеяна е с отвратителни или трогателни типажи (понякога едновременно отвратителни и трогателни), които трябва да познаваме, ако искаме да разбираме човешкия род и да сме в състояние да защитим душите си, в случай че отново се озовем пред подобно изпитание… или ако просто държим да сме наясно с динамиката на отношенията в някое голямо промишлено предприятие.

Привилегированите бяха малцинство сред лагерното население, но са солидно мнозинство сред оцелелите. Тук трябва да отбележим, че – дори без да смятаме умората, боя, студа и болестите – хранителната дажба беше решително недостатъчна и за най-аскетичния пленник: за два-три месеца физиологичните запаси на организма се стопяваха и обичайната участ на лагериста бе смърт от глад или предизвикани от глада болести. Можеше да я предотврати само добавянето на известно количество храна, за чието набавяне се изискваше голяма или малка привилегия – някакъв начин, получен или изкопчен, хитър или силов, позволен или непозволен, да се издигнеш над нормата.

Не бива да забравяме, че повечето спомени на оцелели, устни или писмени, започват така: първият сблъсък с концентрационната реалност е и първа среща с насилието, непредвидено и непонятно, от страна на един нов и странен неприятел – лагериста „функционер“, който вместо да те хване за ръка, да те успокои, да ти покаже кое как, се нахвърля върху теб с крясъци на непознат език и те зашлевява през лицето. Иска да те покори, да угаси в теб искрата на достойнство, която може би още съхраняваш, а той е изгубил. И тежко̀ ти, ако същото това достойнство те подтикне към противодействие: законът е неписан, но железен: zurückschlagen, отвръщането на удара с удар, е непростимо прегрешение, което може да хрумне само на някой „новак“. Който си го позволи, трябва да бъде превърнат в пример: други функционери се притичват в защита на застрашения порядък и виновникът бива млатен методично и яростно, докато не бъде сломен или убит.

Привилегията по определение брани и закриля привилегията. Сещам се за protekcja – лагерната дума на идиш и полски за назоваване на протежирането, в която ясно личи латинският произход. Разказаха ми историята на един италиански „новак“, партизанин, хвърлен в трудов лагер с етикет „политзатворник“, докато още бил с всичките си сили. Налетели му при разсипването на чорбата, а той дръзнал да блъсне чорбаря – веднага довтасали колегите на функционера, потопили главата на провинилия се в казана за назидание и го удавили.

Издигането на привилегированите в лагерите, а и във всички видове човешко съжителство, е притеснително, но типично явление: тях ги няма само в утопиите. Задача на справедливия човек е да се бори срещу всяка незаслужена привилегия, но не бива да се забравя, че тази война няма край. Навсякъде, където съществува власт, упражнявана от малцина или от един за сметка на многото, привилегията се ражда и множи дори напук на волята на самата власт. От друга страна, нормално е властта да толерира или насърчава този процес. Ако се ограничим до концентрационния лагер, ще видим, че той (включително в съветската си разновидност) може да послужи за „лаборатория“: хибридната класа на лагеристите функционери е неговият скелет и същевременно най-тревожната му черта. Сива полоса с размити контури, която едновременно дели и събира двете полета – на господарите и на слугите. Притежава невероятно сложна вътрешна структура и онова, което обхваща, е достатъчно да ни обърка в нашия стремеж към ясно мнение.

Сивата зона на протекцията и сътрудничеството с потисниците има множество корени. На първо място – колкото по-тесен е властовият сектор, толкова повече се нуждае от външни помощници. В последните си години нацизмът не може да мине без такива, още повече че е твърдо решен да запази порядъка, който е наложил в подчинена Европа, и да захранва фронтовете, обезкървени от растящия военен отпор на противниците. Става необходимо от окупираните държави да се набавят не само работници, но и блюстители на реда, представители и администратори на германската власт, вече ангажирана другаде до пълно изтощение. Тук следва да споменем – нюансите са различни според качеството и тежестта на колаборацията – от Квислинг в Норвегия[1], режима на Виши във Франция, варшавския юденрат[2] и Република Салò[3] до украинските и прибалтийските наемници, пращани навсякъде с най-мръсните задачи (но никога в сражение), или Sonderkommandos, „специалните отряди“, за които предстои да говорим… Да, но колаборационистите идват от противниковия лагер, от бившите врагове, значи са недостойни за доверие: щом веднъж са извършили предателство, могат и да повторят. Не е достатъчно да бъдат ангажирани с второстепенни задания; най-добре е да се обвържат и натоварят с вина, да се оцапат с кръв, да се компрометират колкото се може повече – така ще встъпят в отношения на съучастие с поръчителите на престъпленията и няма да има връщане назад. Този метод на действие е познат на криминалните организации от всички епохи и места, прилага се от мафията открай време и е впрочем единственото, което обяснява изстъпленията, иначе неразгадаеми, на италианския тероризъм през 70-те[4].

На второ място (и в разрез с определена агиографска и реторична стилизация) – колкото по-жесток е гнетът, толкова повече от угнетените са готови да се поставят в услуга на властта. Тази готовност също изобилства с безброй оттенъци и мотивации: терор, идеологическа обработка, безкритично подражание на победителя, късоглед стремеж към някаква власт, колкото и нелепо ограничена да е тя в пространството и времето, малодушие и тъй нататък – до съзнателна сметка как да се заобикалят заповедите и наложеният ред. Всички изброени причини, поотделно или в съчетание, са оказали своето влияние при обособяването на този сив участък, общото за чиито представители е намерението да запазят и затвърдят своята привилегия по отношение на непривилегированите.

Преди да обсъдим една по една подбудите на някои лагеристи да влязат в различна степен на съучастие с управата на лагерите, трябва дебело да подчертаем, че изправени пред човешки случаи като тези, не е разумно да избързваме с моралните присъди. Нека бъде ясно, че най-голямата част от вината е на системата, на самата структура на тоталитарната държава – какъв е делът виновност на отделните големи и малки колаборационисти (които никога не са симпатични, никога не са прозрачни!), е винаги трудно да се определи. Най-добре е да оставим преценката на хора, които са попадали в подобни обстоятелства и са имали възможност да се уверят на собствен гръб какво означава да действаш под принуда. Мандзони е бил наясно с това: „Предизвикателите, притеснителите, всички, които по един или друг начин онеправдават другите, са виновни не само за злото, което извършват, но и за дълбокия смут, в който хвърлят душите на оскърбените“. Да си потърпевш, не изключва да носиш и вина, а тя често може да е обективно сериозна, ала не зная човешки съд, годен да отсъди доколко…

 

[1] Видкюн Квислинг (1887–1945), основател на норвежката фашистка партия Национално единение, оглавява колаборационистко правителство на страната си, докато трае нацистката окупация, и участва в депортацията на норвежките евреи. Б.пр.
[2] Юденрати („еврейски съвети“) като органи за самоуправление, подчинени на нацистите, се създават във всички гета – през 1942 г. този на Варшавското гето съдейства за депортацията на четвърт милион от обитателите му към лагера на смъртта Треблинка. Б.пр.
[3] Италианската социална република, по-известна като Република [на] Салò (по името на градчето на езерото Гарда, където е правителството ѝ) е марионетно политическо образувание на част от територията на Северна и Централна Италия начело с Бенито Мусолини, което възниква през есента на 1943 г. след сключването на примирие между Италия и САЩ и просъществува година и половина с въоръжената подкрепа на Германия. Б.пр.
[4] Т.нар. „Оловни години“ – период от края на 60-те до началото на 80-те години на ХХ век, когато Италия редовно става сцена на улично насилие или терористични актове с политическа окраска (сред тях – 140 бомбени атентата, чиито извършители или поръчители и до днес не са ясни). За начало и край на Оловните години се приемат бомбеният атентат в Милано на 12 декември 1969 г., известен като „Кръвопролитието на пл. Фонтана“ (17 убити, 88 ранени), и взривяването на гарата в Болоня от неофашисти на 2 август 1980 г. (85 убити, 200 ранени). Сред многото престъпления, извършени в този период, е и отвличането и убийството от Червените бригади (леви екстремисти) през 1978 г. на християндемократа Алдо Моро, депутат, бивш премиер и министър. Б.пр.