0
578

Похвално слово за ечемичния малц

Оказва се, че освободен от бойния строй на обществения патос и морализаторския си тон, Кен Лоуч може да бъде сюжетно увлекателен и привлекателен дори за онези зрители, неизкушени от киното на социалния реализъм.

Истината е, че под повърхността си остава все същия Лоуч, но някак си по-достъпен от гледна точка на чистата наслада от седмото изкуство.

Какво ви хрумва на първо четене при заглавие като „Ангелският дял”? Не познахте. Става дума за онази част от уискито, която се изпарява по време на отлежаването в бурето с течение на годините. И ето, че един съвременен шотландски Робин Худ решава да се възползва от това „разхищение”, за да си присвои малко справедливост и да потърси втори шанс….

Младият престъпник Роби, преследван от пристъпи на агресия и банда биячи, е осъден на общественополезен труд. Раждането на сина му Люк се превръща в стимул да промени живота си, веднъж завинаги. В този момент съдбата го среща с добронамерения надзорник Хари, които открива на Роби насладата от уискито в дегустационен, емоционален и финансов смисъл…

„Ангелският дял” е хуманистична и изпълнена с надежда трагикомедия, която през 2012 г. спечели Наградата на журито в Кан и Наградата на публиката от фестивала в Сан Себастиан. Филмът блести най-вече със способността да разкаже истинска история, уникална и достоверна, която съществува сама за себе си и разгръща емоционалния си потенциал, където хуморът, гневът и тъгата са смесени в последователност от забележителни сцени. С помощта на една малка магия Кен Лоуч съумява да трансформира баналността на ежедневието в истинска реалистична приказка, а да не забравяме, какво казва Орсън Уелс за трите елемента, необходими да се получи добър филм: a good story, a good story and a good story.

Смесването на трагедията на един млад неудачник, осъден да влачи жалко съществуване, и комедията, която представляват опитите му да се измъкне от този живот, е доста успешно и не ни остава друго, освен да приемем рецептата на Лоуч, дори когато е предвидима. Скромната цел на този ангажиран филм подчертава по явен начин до каква степен британският кинематографичен пейзаж щеше да бъде лишен от социална съвест, ако не можеше да разчита на гражданската позиция на Кен Лоуч, когато става дума да се защитават интересите на най-онеправданите.

От „Паплач” до „Вятърът в ечемичените ниви” филмографията на Лоуч представлява кинореализъм в целия му блясък – кино, което с лекота открива удоволствието да разказва сюжети за тежки житейски съдби. Именно в това се корени цялата магия на творчеството на британския режисьор. Той често смесва (или редува) жанровете. Социополитически шарж, драма за изкуплението или скромна социална комедия, фабулата винаги се връща към предпочитаните му теми като икономиката, спекулациите и закона на пазара.

В „Ангелският дял” са използвани различни наративни регистри. От натуралистичната социална фреска до комедията, преминавайки през съспенса, който съпътства открадването на безценно уиски. Филмът постепенно разгръща нюансите си, развивайки сюжетна интрига, която е далеч по-малко конвенционална, отколкото изглежда на пръв поглед. Тук не става дума за фарс, нито за откровена комедия, а за „спокоен”, качествен, социално-тревожен филм, със семпла история, която служи за претекст да се надникне в по-дълбоки теми.

Наред с очарованието на сюжета, и закачките с британската (и шотландската) народопсихология, не можем да пренебрегнем факта, че персонажите напомнят на архетипи, излязли от вълшебна приказка. Запознавайки ни с основните си действащи лица – симпатични неудачници, които отчаяно се нуждаят от втори шанс, Кен Лоуч не устоява на изкушението да ги представи колкото като престъпници, толкова и като жертви на една система, която непрекъснато ги подтиска, генерирайки в тях справедлив гняв. Когато си изправен пред подобна неблагодарна „матрица”, всичко е позволено, за да намериш работа или да откриеш ново начало, което обществото никога няма да ти предложи доброволно… Младият Роби (в убедителното изпълнение на Пол Бранигън) и неговият посредствен личен живот са противопоставени на насилието в Глазгоу и на отхвърлянето, дължащо се на (или предизвикващо) постоянните му провали. Забележително е, че образът на всеки от тримата съучастници на Роби е изграден в дълбочина и притежава  собствена биография, която му придава плътност и автентичност. Още по-забележително е, че ролите се изпълняват от непрофесионалисти, които се раздават до край и превръщат персонажите си в неподражаеми чешити.

„Ангелският дял” излъчва неподправена свежест, която очарова публиката. В центъра на повествуванието остава социалният реванш, но темата е защитена без депресивен патос и обвинителен тон. Това, че завършва с хепиенд е голяма изненада сред общо-взето трагичната тоналност на творчеството на Кен Лоуч. Филмът е симпатична, малко горчива приказка, която чисто и просто трябва да се дегустира с хубаво уиски.