0
3747

Походът на любовта

Гледала съм удивителния филм на Люк Жаке „Походът на императорите” преди около четиринайсет години, защото почти веднага, след като излезе във Франция, беше излъчен и у нас. Още повече че вече беше спечелил Оскар за документален филм за 2005 г. Аз го възприемам като нещо много повече от документален филм, но това е отделна тема. По празниците отново се случи да го изгледам по един от телевизионните канали.

Винаги ме е удивлявало това как на втори прочит или на второ гледане  виждам неща, които първия път напълно са ми убягнали. Ние се променяме всеки миг и всеки следващ миг възприемаме света през нови очи.

В този случай новото, което видях, е паралелът между живота на императорските пингвини в Антарктида и общността на християните.

Няма по-неблагоприятно място за живот от Антарктида. Температурата е минус 40 градуса. Кадрите, които виждаме на филма, са поразяващи – пустиня от сняг, лед, ледени вихрушки, гигантски ледени блокове,  смразяващо свистене на вятъра из безкрайната пустош, „дори вятърът замръзва от студа”, се казва в дикторския текст. Само един вид пингвини е останал да живее в тези свръхнеблагоприятни условия – императорският пингвин.

И си мисля за Христос, нима за Него би могло да има по-неблагоприятен свят от нашия, който не Му стори място дори в една къща, дори в една странноприемница, „нямаше за тях място”, казват евангелистите, та затова семейството отишло в мрака и студа на пещерата, без посрещачи, без помагачи за раждането, отхвърлени, пренебрегнати, нежелани.

Нима всички ние, които се зовем с Неговото име, когато сме Негови, не усещаме враждебността на света, в който живеем, не се опитваме във всеки миг поне да ѝ устоим, тъй като не можем да я претворим. Нима не сме като императорските пингвини? Нима не сме избрали непристъпните условия да обичаме врага си, да се молим за онези, които ни вършат зло, да прощаваме на онези, които ни мразят и обиждат, които ни осъждат и охулват?

За да могат да се топлят и да издържат на адовите температури и ледените бури, мъжките пингвини, които държат в пазвата си яйце, което трябва да се излюпи след „три луни”, се притискат един до друг, стоят неподвижно, обградени от себеподобните си и така успяват да запазят яйцето, а и себе си от измръзване. Стоят неподвижно, не издават звук, не се хранят – в пълен пост и молитва, посветени и всецяло отдадени на една цел, концентрирани единствено в запазването на живота, който им е поверен.

И не се ли обединяваме и ние в нашите малки енорийски общности, за да се предпазваме един друг не с телата си, а с душите си, с молитвите си, на които, особено в тези тежки и трудни дни на изпитание, най-много разчитаме? Не усещаме ли и ние като пингвините своята обреченост и крехкост, ако останем сами сред смразяваща пустиня на безверието и безсмислието, на които е осъден животът без вяра? И за християните духовният живот е животът в църковната общност. Общността е синоним на Църквата. Събрани в общността, ние сме стоплени от Светия Дух. Не търсим по-удобно място, а се стремим да устоим на това място.

В ранните векове, когато християнството прохожда по земята, аскетите дори са напускали градовете и селата, за да се поселят в най-отдалечените, най-усамотените, най-негостоприемните, най-екстремните, най-враждебните места, където не само никой не живее, но и човешки крак никога не е стъпвал. И там, на тези непоносими места, около тях се е събирала общност, създавала се е нова духовна цивилизация не от този свят.

И ние като императорски пингвини сме скупчени около един център, в средата на който е най-топло, там е източникът на топлината, източникът на живота.

Яйцето, което женският пингвин излюпва, трябва да бъде пазено от мъжкия в нещо, което прилича на джоб на кенгуру. Само миг невнимание и яйцето може да се търкулне върху леда, тогава само за няколко секунди студът го сковава и то измръзва. Цялото им внимание е съсредоточено в опазването на яйцето, на живота. Тези, които са по средата, отстъпват мястото си на другите, които са поели с телата си убийствения студ на ледената буря. Ако не сменят местата си, всички ще загинат. Ако нямат усещане за общност и не споделят топлината си, всички са обречени. Животът на всеки един зависи от споделянето на топлината с всеки един. Без общата отговорност на всеки от общността, животът на всеки един е немислим. И така ден след ден, година след година, векове, хилядолетия. Общността е живот. Откъсването от нея е смърт. Общността устоява и на най-неустоимия мраз. Общността стопля и дава живот. Хилядолетия така.

Не е ли нашата вяра крехка и уязвима като яйцето на императорските пингвини. Не я ли пазим и ние като зеницата на очите си, нямаме ли и ние съзнанието колко лесно, за миг само можем да я изгубим, да я похулим, да се изкушим в дни на изпитания и трудности, и тя се да се пропука, и вятърът, който се вледенява, да проникне в нея, да я грабне от нас и да я предаде на чуждия?

Да, пиленцата най-накрая се излюпват, но бащите са прекалено изтощени от глада и студа, те не могат да им набавят храна, могат само да очакват майките им да се завърнат от дългото ловуване и да им ги предадат, а самите те да потеглят на двайсетдневен изтощителен поход, за да стигнат до океана, с най-последни сили да достигнат до храната.

После отново на поход през ледовете, през ледените вихрушки, през враждебния свят. Майките и бащите се срещнат само за кратко, само единият да предаде яйцето или излюпеното пиленце на другия. Така между непрестанните походи си го предават, докато то порасне. Не престават походите през бурите, защото то не може да оцелее без тяхната топлина, храна и любов.

И когато се завърнат от дългия поход, ще се разпознаят по гласовете, единствено по гласовете. Сред огромното множество гласът на всеки е неповторим, уникален. Никой не обърква гласа, който сърцето му е запомнило. И бащите, и майките, и пилетата помнят единствения глас сред огромното множество от писукащи птици. Но сред невъобразимия хаос и шум един-единствен глас е разпознаваем и зовящ. Точно както Христос казва, че познава Своите овци, а те познават гласа Му, слушат гласа Му. Христос е дал пример с овци, които по същия начин разпознават по гласа грижовния пастир и го следват. Не е дал пример с императорските пингвини, защото те са били непознати за древните народи. Но днес, когато ги гледаме във филма и в множество още документални кадри, ние откриваме и в тях същото потвърждение на божествените думи на Христос.

Мимолетните срещи на любовта им дават сили за изнурителните походи на любовта. През останалото време са плътно прилепени едни в други, за да пазят топлината. През цялото време са в пълна исихия. Издават глас за кратко, когато се срещнат. Това, което си казват, не може да е нищо друго освен думи на любов.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияЖивотът и хората от „София ДокуМентал“
Следваща статияМитологичното съзнание през призмата на модерното художествено мислене в музиката II